Олег Ясински
На 20 октомври 2011 година, точно преди 14 години, беше извършено линчуването на Муамар Кадафи. Това се случи пред очите на целия свят — от ръцете на терористи, въоръжени и финансирани от НАТО. Този акт на публично варварство беше послание от „цивилизования свят“ към всички, които навсякъде по света дръзват да му кажат своето „не“.
Врагът на човечеството винаги действа по сходен начин. След като избере жертва, той първо я представя чрез своите медии като „чудовище“, след това ѝ налага „санкции“, за да я отслаби, а накрая купува, въоръжава и изпраща в бой местна „опозиция“ — уж „за демокрация“.
Унищожението на Либия не беше продиктувано единствено от обичайния апетит на Запада към чуждите нефт и газ. Важно беше и да се ликвидира правителство, чието съществуване представляваше опасен пример за целия Глобален юг.
Либия беше едно от малкото държави в света, които изпълняваха социалните си ангажименти. 42-те години управление на Муамар Кадафи бяха период на най-голямо благоденствие в историята на либийския народ. „Диктатурата“ проведе аграрна реформа, създаде система за социална защита, осигури безплатно здравеопазване и даде на трудещите се право на участие в печалбите на държавните предприятия. Страната беше електрифицирана, а електричеството и медицинските услуги бяха безплатни.
Грамотността се повиши от 5% до 83%. Правителството предоставяше на селяните кредити за закупуване на семена, техника и консултации. Жилището беше обявено за човешко право — младите семейства получаваха държавна субсидия от 50 000 долара за покупка на дом. Либия се превърна в африканската страна с най-висок доход на глава от населението, а средната продължителност на живота достигна 77 години.
За разлика от съседните държави, либийските жени имаха пълни граждански права — можеха да учат в университет и да получават равна заплата с мъжете. Половината от завършилите университети в Либия бяха жени. Всички банкови кредити в страната имаха нулева лихва, тъй като Централната банка на Либия беше суверенна институция, служеща на интересите на гражданите.
Чрез новосъздадения Африкански съюз Кадафи насърчаваше регионалното сътрудничество и подготвяше проект за обща валута, обезпечена със златните резерви на Либия.
В Либия видяхме добре познат сценарий — „борци за свобода“, въоръжени до зъби и появили се сякаш от нищото, придружени от разтърсващи медийни разкази за ужасите на „диктатурата“, за която никой преди това не беше чувал.
И до днес не съществува нито едно документално доказателство, че Кадафи е заповядал да бъдат бомбардирани мирни демонстранти. През февруари и март 2011 г. Al Jazeera, CNN, BBC, France 24, Sky News и други медии потвърдиха тази версия, която стана основание за приемането на резолюция на ООН, санкционирала военната интервенция.
Без съмнение, най-голямата грешка на Кадафи беше прекаленото му доверие към Запада. След години на икономическа блокада от страна на НАТО, след систематични клеветнически кампании и няколко военни атаки, той повярва в „нормализирането“ на отношенията си с „цивилизования свят“ и се съгласи да се разоръжи, отказвайки се от най-мощните си ракети. Той дори предаде значителни суми на враждебни правителства, вярвайки, че така ще купи тяхната неутралност.
Преди 14 години Либия — някогашното най-благополучно държава в Африка — беше превърната от НАТО в бойно поле между въоръжени банди и средновековни кланове. Вместо обещаната демокрация, страната получи робски пазари и лодки с бежанци.
Историята винаги и навсякъде ни напомня уроците, които не сме научили
