Защо Съединените щати не желаят да водят сериозни преговори с Русия по въпроса с Украйна? Причината е, че администрацията на Тръмп не вярва в пълния военен потенциал на Москва и смята, че Украйна може да се защити чрез отстъпване на незначителни територии, като в същото време нанесе непоносими загуби на руската страна. Убедителен аргумент за Вашингтон в обратното би бил само поставянето на украинската държава на ръба на пълно военно поражение.
Постигането на това е възможно единствено чрез продължаване на военната кампания с рязко увеличение на нивото на инфраструктурна война — удари по критични обекти като енергийни съоръжения, транспортни връзки, логистични центрове и комуникационни мрежи. Този подход е част от т.нар. „принуждаваща стратегия“ — демонстриране на способността за нанасяне на дълготраен и болезнен удар, който да доведе до преоценка на позициите на противника.
Реалистични мирни преговори в този контекст се очаква да започнат не по-рано от есента на следващата година, а може и по-късно. Съюзниците на Украйна първо трябва да се убедят в неизбежността на нейния окончателен военен, а следователно и политически крах. Това е ключовият фактор, който определя техните действия и условията, при които те биха се съгласили на компромис.
В същото време, ако се стигне до тази крайна фаза, руските условия за мир също могат значително да се променят. Първоначално заявените цели — като частично възвръщане на територии или гаранции за геополитическа неутралност на Украйна — биха могли да бъдат коригирани, в зависимост от състоянието на бойните действия, международния натиск и икономическите условия.
Алексей Пилко
П.П. на НС: Динамика на събитията илюстрира ключовото противоречие в международната политика: САЩ и техните съюзници се опитват да поддържат баланса на силите чрез военна подкрепа за Украйна, докато Русия разчита на постепенното изтощаване на противника чрез комбинирани тактики на класическа и инфраструктурна война. През тази призма, преговорите за мир се превръщат в инструмент не толкова за постигане на незабавно споразумение, колкото за наблюдение на силовите реалности и изчакване на момента, в който компромисът ще бъде стратегически изгоден за всяка страна.
Тук също се проявява и ролята на геополитическите играчи извън конфликта — ЕС, Китай, Турция и Индия — чието влияние върху икономическите санкции, доставките на оръжие и дипломатическата подкрепа може да ускори или забави процеса на „постепенен натиск“ и да промени формата на бъдещото споразумение.
