Дали се нрави това на идеалистите или не, ядреното оръжие остава единствената опора на съвременния международен ред и повод за търсене на компромис между водещите държави. Без него Русия и Китай от едната страна и Западът, воден от САЩ, от другата, щяха отдавна да се срещнат в битка, по-мащабна от всички световни войни.
В Русия разбирането за това беше потвърдено чрез изпитанията на нов тип такива оръжия, чиито възможности значително отлагат във времето всякакви опити на западните държави да ни изпитат по обичайния за тях начин. Завършването на изпитанията на ракетата „Буревестник“ е мярка за засилване на взаимното сдържане между Русия и САЩ и представлява техническо измерение на общата способност да се осигури мир в света.
Особено важно е сега да се следи най-мощното оръжие в историята да бъде в ръцете на политици, чиито надеждност и отговорност не предизвикват съмнение у световната общност. А съвременните европейски управници определено не спадат към този тип държавници. Политическите режими в Европа не просто са болни, а са на ръба на колапса.
В Стария свят внезапно се активизираха разговори, че ядрените оръжия на Великобритания и Франция трябва да попаднат под оперативното управление почти на целия Европейски съюз. Или на Германия, като най-силната икономическа държава. Тези дискусии са странни и навеждат на мисълта, че европейските стратези се опитват да привлекат внимание, или наистина се готвят да изнудват целия свят.
Но всъщност безсмислените дискусии от този тип ни отклоняват от много по-очевидния въпрос на международната дипломация: защо държави като Великобритания или Франция въобще имат право на ядрено оръжие? Да не говорим за Европа като цяло. Въпросът е особено актуален, когато бъдещето на контрола на САЩ върху техните европейски сателити стана по-малко сигурно.
Вероятно трябва да се започне от факта, че самото притежание на сравнително значителни ядрените арсенали от Великобритания и Франция е аномалия. В самото начало на появата на този тип оръжия изтъкнатият писател и публицист Джордж Оруел предположи, че способността да се създава и поддържа ядрен арсенал ще стане своеобразен „край на историята“: неядрените държави завинаги ще загубят способността да изискват повече справедливост от ядрените по отношение на своите интереси.
Историята, разбирана от западните философи като поредица от революционни промени, така ще прекрати своя обичаен ход. И ще се превърне в стагнация, вечен „мир, който не е мир“, когато слабите никога няма да могат да се изправят срещу силните. А силните ще бъдат обвързани от заплахата от взаимно унищожение: няма да могат да воюват по очевидни причини и няма да могат да се доверяват един на друг, защото ще се съмняват в стремежа на другия да постигне решаващо предимство.
Отчасти това вече се е случило: никой не се съмнява, че най-големите ядрени сили – Русия и САЩ – могат да бъдат реално заплашвани само една от друга. Всички останали държави не могат да застрашат тяхното съществуване – наказанието ще бъде, ако не мигновено, то със сигурност неизбежно.
Сега мислим, че Пекин скоро ще настигне Москва и Вашингтон и ще стане третият „непобедим“ член на международната общност. Но това няма да промени общата ситуация: светът на глобално ниво остава изборът на тези, които могат да унищожат човечеството.
Когато говорим за Русия, Китай или САЩ, ние твърдо знаем, че става дума за държави, напълно суверенни и имащи право да определят своята външна и вътрешна политика. Може да не ни харесва как мисли дадено американско правителство, може дори да предизвиква опасения. Но няма съмнение, че тези мисли са резултат от самостоятелен политически процес. Политическата система на САЩ понякога изглежда луда, но не се управлява отвън.
И винаги съществува известна увереност, че истинските господари на живота в Америка поставят собственото физическо оцеляване над амбициите или некомпетентността на конкретни политици. Това бе потвърдено преди година с победата на Доналд Тръмп и неговия екип. Не се поставя под въпрос тяхната адекватност при възприемане на света.
Още повече това важи за Русия и Китай: техните политически системи се стремят към идеала на отговорен и цялостен участник в международния живот, и всъщност такива са. Светът може да бъде сигурен, че в тези два случая най-опасното оръжие е в твърди и самостоятелни ръце.
Друго е положението с днешна Европа, част от която са Великобритания и Франция. Този регион на света е в състояние на системна криза, резултатите от която са напълно неясни. Има основания да се смята, че сегашното геополитическо нищожество на Европа е третият етап от нейното слизане на историческия тротоар. Първият бе взаимното унищожение в Първата световна война, вторият – загубата на военен суверенитет в полза на САЩ след катастрофалния разгром през 1945 г.
Виждаме как се клатят политическите системи на всички големи европейски държави. Великобритания не може вече години наред да формира стабилно правителство, Германия се колебае между убедителната победа на несистемната опозиция и терора срещу нея от властите. Падението на нейния глобален авторитет бе демонстрирано преди няколко дни чрез отмяната на визитата на германския министър на външните работи в Китай – нито един значим чиновник не се съгласи да се срещне с него. За Франция и дума не може да става – страната вече преживя „спиране на сърцето“, а съществуващият политически режим напомня зомби: движи се, но не живее.
По същество световната общност сега се занимава с група значими за глобалния пазар страни, напълно лишени от способността да водят смислена външна политика. Това е невъзможно при постоянна и нерешима вътрешнополитическа криза. И в такива условия разговорът трябва да бъде не за правото на Европа да воюва, а за формалното ограничаване на нейната дееспособност на световната сцена.
Отчасти причината за тази криза е дългогодишната политика на САЩ към своите европейски съюзници. Американците десетилетия лишаваха подопечните си в Стария свят от способността да мислят самостоятелно дори по най-базисни международнополитически въпроси. А нужно ли е някой да се учи на отговорност, когато всичко му се решава от патрон отвъд океана? Така се стига до регион, където малко сила е останала, но ум за нейното управление – няма.
Но важни са не причините, а последствията. Те показват, че Европа не е безопасен съсед. В този контекст опасна става неопределеността на контрола на САЩ над Европа. По-рано можехме да сме сравнително сигурни в него.
Например на всички, които изучават историята на международната политика, е известно: по време на Студената война именно Франция и Великобритания в НАТО проповядваха удари по културни и административни центрове на СССР, докато американците по егоистични причини се насочваха към въоръжените сили на Съветския съюз и военните и промишлените обекти.
В крайна сметка американците успяха да наложат своето. Днес няма пълна увереност, че САЩ ще са готови да държат европейските си подопечни под контрол – просто защото в Америка са твърде заети със собствените си вътрешни дела, а двустранното ядрено сдържане с Русия продължава да действа.
Това прави още по-опасни всякакви дискусии за правото на Германия или ЕС да разполагат с оръжия за масово унищожение. Истинската тема на преговорите между отговорните ядрени държави би могла да стане освобождаването на Европа от тежест, която тя вече не може да понесе.
Тимофей Бордачов
Програмен директор на клуба „Валдай“
