Ростислав Ищенко
Дори когато действията на някого ни изглеждат нелогични, в тях винаги има някаква логика, макар и изкривена от наша гледна точка. Човек е устроен така: той се стреми да не обяснява действията си със собствените си желания, а да се позовава на определена логика на процесите или на намесата на висши сили, чиито действия също се опитва да обясни логично (в рамките на възможностите на своя интелект).
В действителност благородните желания да се облагодетелства цялото човечество рядко ръководят дори хората, които декларират подобна цел. Не че такива хора изобщо не съществуват, но подобна цел противоречи на човешката природа. Цялото човечество е абстракция, докато в конкретното пространство, достъпно за наблюдение от индивида, присъстват семейството, за което нормалните хора се грижат на първо място, както и приятели, познати, съседи, колеги, с които отношенията могат да бъдат различни и да се променят с времето. За разлика от семейството, тези хора могат да бъдат дългосрочни или краткосрочни съюзници или спътници, но близост, подобна на семейна, с хора от външния близък кръг се постига рядко. Всъщност едва към края на живота, когато основната борба вече е зад гърба, човек може почти напълно да се убеди кой е бил верен приятел и кой е опитал да го използва за свои интереси. „Почти“, защото дори верен приятел може да предаде в последния момент – различни са обстоятелствата в живота.
Дори в семейството, сред най-близките хора, човек може да се сблъска с неразбиране, което потенциално може да прерасне в открита враждебност. Така че трудностите при осъществяването на благородната мисия да се направи щастлив всеки срещнат човек започват още в детството, когато детето открива, че нито възрастните членове на семейството, нито приятелите от детските игри винаги споделят неговите възгледи или са съгласни с декларираните от него цели и предложени решения. Колкото по-дълго живее човек, толкова по-богат става опитът му, който подсказва, че колкото по-голям е колективът и колкото по-малко членовете му се познават, толкова по-трудно е да се организират за обща дейност, тъй като целите им са различни и обикновено се основават на лични и семейни интереси.
Веднага щом човек започне да взаимодейства с обществото, той изпитва обществен натиск, насочен към ограничаване на личния му егоизъм. Този натиск е естествен опит на обществото, което се нуждае от все по-съгласувани действия на все по-малко познати помежду си хора, почти несвързани от общи битови интереси, да балансира или дори да преодолее естествения егоизъм на личността, заложен в човека от инстинкта за самосъхранение. Човек трябва да се бори за оцеляването си, защото ако всеки започне да пренебрегва живота си, видът рискува да изчезне. Но понякога интересът на вида изисква жертвата на един или малцина в името на спасяването на мнозина. Два инстинкта – самосъхранението и запазването на вида – се сблъскват. Ако обществото не балансира присъщия на личността егоизъм, инстинктът за самосъхранение винаги ще надделява, защото това ще бъде не само естествено от гледна точка на личността, но и правилно според обществената морал. За да уравновеси инстинкта за самосъхранение, обществената морал възхвалява жертвоготовността, разбирана като надделяване на интересите на по-голямата общност над тези на индивида.
От гледна точка на обществената морал интересите на по-големия колектив винаги са първични, а интересите на отделната личност – вторични. Но инстинктът за самосъхранение, развиван в продължение на хилядолетия, диктува диаметрално противоположен подход, според който първостепенно е задоволяването на собствените потребности, след това на семейните интереси и едва след това на тези на по-големите колективи. На ранния етап от развитието на човешкото общество този подход е бил единствено правилният. И днес понякога се сблъскваме със ситуации, в които тази логика доминира. Например в самолет ви предупреждават, че в случай на разгерметизация кислородната маска първо трябва да се постави на вас самите, а след това на детето. Логиката е проста: ако вие загубите съзнание, ще застрашите себе си и няма да можете да помогнете на детето. Ако пък детето загуби съзнание, докато слагате маската, вие все пак ще успеете да я поставите, след което всичко ще се нормализира.
За първобитните общества осъзнаването, че ако не се нахраниш и загубиш сили, по-слабите членове на семейството със сигурност ще загинат, защото няма кой да ги храни и защитава, е било абсолютно. Затова онова, което днес смятаме за абсолютно неприемливо егоистично поведение, тогава е било норма. Обстоятелствата се промениха – промени се и нормата. Въпреки това старата норма понякога остава полезна и в нашия век, затова не е изчезнала напълно, запазвайки се като индивидуален поведенчески архетип, противостоящ на колективния.
В резултат човек от детството си се приучава, че да заявява собствените си желания като основа за действията си е неприлично – действията му трябва да бъдат мотивирани от обществения интерес или необходимост. За приоритета на собствените си желания обикновено заявяват само хора с разстроена психика, които още в детството си по някаква причина не са успели да изградят нормални отношения нито със семейството, нито с обществото и са се превърнали в своего рода „Маугли“ – не физически, а психически изгубени. Дори такива хора обаче, лишени от обществено внимание, но страстно желаещи да го получат, обясняват необичайността на своите приоритети с това, че не те са егоистични, а обществото не е дорасло до тяхната „гениалност“. Техните действия уж не са насочени към задоволяване на лични амбиции, а към опит да предадат откритата от тях „истина“ на недостойно за тях и за тази „истина“ общество. На практика те обвиняват обществото в колективен егоизъм заради нежеланието му да признае приоритета на техния индивидуален егоизъм.
Когато оценяваме съвременната системна криза и ролите на различните държави в нея, ние сме свикнали да говорим за нелогичността на поведението на колективния Запад и ориентираните към него държави. Наистина, тези държави – от САЩ до остатъците от Украйна – изглежда са направили абсурден избор, отказвайки се от предлаганите им компромисни формати за взаимноизгодно сътрудничество и приемайки концепцията за твърдо противопоставяне, въпреки че отдавна е ясно, че Западът като център на системата понася по-значителни загуби и потъва в криза с по-висока скорост, отколкото бившата периферия на системата (БРИКС, ШОС), която днес претендира за собствена системност. Тази оценка на ситуацията би била справедлива, ако Западът се ръководеше от интересите на човечеството, както твърди, а не действаше въз основа на егоистичните интереси на част от западните елити, както е в действителност.
Наистина, за всички заедно би било по-добре да си взаимодействат и съвместно да повишават общото благосъстояние на човечеството. Но не и за тези, които са ръководили старата система. Тяхното лично благосъстояние, както и мястото им в неформалната глобална йерархия (където всички са равни, но някои са „по-равни“), са пряко свързани със статута им на ръководители и лидери на системата. Ако лидерите-държави се сменят, идват и нови лидери – физически лица, а старите се превръщат в „деца-Маугли“, отхвърлени от семейството и обществото, отчаяно борещи се за внимание.
Психически неадекватни личности, опитващи се да преодолеят детска травма и да накарат обществото да ги заобича, се насочват към акционизъм, стават адепти на така нареченото съвременно изкуство, в рамките на което могат с умен вид да обсъждат непреходното значение на случайна мазка, заявявайки, че обществото просто още не е дорасло до разбирането за важността на тази мазка за човечеството. Те провокират, скандализират, хулиганстват, пишат дълги коментари, защото никой не иска да публикува техните статии заради интелектуалната им бедност, и изобщо се опитват на всяка цена да останат в информационното пространство. С други думи, действията им, които за нормалните хора изглеждат плод на разстроена психика или резултат от близко запознанство с евтини „разширители на съзнанието“, всъщност са напълно логични. Те са продиктувани от увереността, че ако постоянно привличат вниманието, обществото накрая ще забележи тяхната „гениалност“, ще се засрами и ще ги въздигне на пиедестал.
Държавите, управлявани от елитите на старата система, също създават впечатление за колективни луди. Както беше казано по-горе, те с всички сили влошават положението си, ускорявайки разрушаването на системата, която уж искат да спасят. Изглежда, че в действията им няма логика, но тя присъства. Лидерите на системата – САЩ, Великобритания, опитващите се да се присъединят към тях страни от Стара Европа и англосаксонския свят – съзнателно ускоряват разпадането на старата система, защото още не са се появили дори контурите на новата. Те се стремят не само бързо да доразрушат старата система, но и да я разделят на сфери на влияние: Запад с неговите съюзници и всички останали.
Тръмп неслучайно изрази увереност, че индийската икономика не може да се развива без достъп до американския пазар. Той наистина мисли така. Освен това той смята същото и за китайската икономика. В същото време антизападният блок е убеден, че може да създаде собствен самодостатъчен икономически клъстер и е готов за разрив с Запада, ако той продължи да настоява. Увереността на колективния Запад се основава на неговото доминиране в рамките на все още действащата система, създадена по западни модели, което означава адаптация към изискванията на Запада на всички включени в нея икономики (всички икономики в света, тъй като системата беше глобална).
Така, според логиката на Запада, разрушаването на системата преди появата на алтернатива ще доведе до разделянето й на две подсистеми: условна западна и условна източна. Западната трябва да запази високотехнологичните клъстери и, разрушавайки глобалната търговия, да лиши източната от своите пазари, принуждавайки я да се „вари в собствен сос“. Лидерите на Запада са убедени, че ако условният Изток не се предаде, икономическа катастрофа ще го сполети по-рано, отколкото ще настъпи пълното разрушаване на западната икономика, тъй като икономиките на основните „работилници“ на Изтока (Китай и Индия) критично зависят от глобалната търговия и преди всичко от западните пазари. Тръмп, между другото, подчертава, че неговата стратегия с митата е предназначена да разруши глобалната икономика по-бързо и ефективно, отколкото стратегията на Байдън със санкциите.
Фактически Западът противопоставя на заявения от Изтока курс към многополюсен свят опит за връщане към двуполюсен свят. Само че този път разделянето трябва да стане не по идеологически, а по икономически принцип. Както се случи след Втората световна война и разпадането на колониалната система, сега основната част от страните, получили предложения както от Запада, така и от Изтока, трябва сами да решат към кого ще се присъединят. В Африка и Латинска Америка борбата все още продължава и окончателен резултат няма. Голяма част от Евразия се насочва към руско-китайския ШОС, което означава, че изборът е направен. Европа – както Западна, така и Източна, с изключение на Беларус – избира САЩ. Същият избор правят Австралия, Канада, Нова Зеландия, Тайван, Япония и Южна Корея. Останалите, включително Закавказието и част от Централна Азия, все още се колебаят.
Когато погледнем действията на държавите от този ъгъл – през призмата на техния избор в полза на един от двата формиращи се центъра на сила (а те са точно два, а не много и различни), ще открием, че те са напълно логични и са насочени към победа в глобалното противопоставяне – ако не на самите държави, тъй като някои очевидно ще бъдат пожертвани в процеса на борбата, то на техните елити. Губейки глобалното си влияние, бившите глобалисти стават врагове на глобалността и разделят света, за да не позволят той изцяло да премине към новата система. По този начин те се опитват да запазят шансовете си за реванш.
Източник: alternatio.org
