Ако защитавате която и да е група – например блондините – хората ще започнат да мърморят, че блондините съвсем са се разглезили, не можеш да минеш по улицата заради тълпите от руси хора, и изобщо всички те трябва да бъдат качени на кораби и изпратени обратно в родната им Скандинавия – нека се трепят там.
Преди няколко дни англоезичните социални мрежи бяха залети от бурно обсъждане на видеоклип, в който крехко 12-годишно шотландско момиче крещи на човек, който я снима: „Аз съм на 12, човече. А вие, @#$%^, нападате деца, човече. Защото сте проклети убийци“, крещи момичето в скъсани дънки и тъмна тениска. В един момент мъжът зад кадър я моли да „покаже ножа“, а тя показва – в ръцете си държи не само голям кухненски нож, но и брадвичка. Зад кадър крещи друго момиче: „Не пипай малката ми сестра, тя е само на &%#% 12! А ти току-що ме преби!“
Мъжът след това преминава от английски на друг език, очевидно родния си – и става ясно, че не е британец.
Видеото бързо беше подхванато от мрежите, а момичето, което, изглежда, се е противопоставило на разбойник-мигрант, започнаха да възхваляват като една нова Жана д’Арк и героиня на Шотландия и цяла Европа.
Интернет се изпълни с изображения на момичето в средновековни доспехи, кухненският нож се превърна в меч, а брадвичката – в бойна секира.
В кампанията за прославяне на младата героиня се включиха мнозина – включително Илон Мъск.
Тази реакция в мрежите е напълно разбираема. Много британци отдавна изразяват остро раздразнение от неконтролираната изместваща имиграция и свързаната с нея престъпност – с която полицията се бори неуспешно и, както хората подозират, без желание. От известно време върви кампания за окачване на знамената на Англия и Шотландия из цяла Великобритания – местните жители искат да подчертаят, че това е тяхната страна.
Първоначалната, инстинктивна реакция на властите още повече изостри проблема. Момичето беше арестувано, срещу него бяха повдигнати обвинения за незаконно притежание на хладно оръжие. А мъжът, след разпит, беше освободен – оказа се, че е 21-годишишният Фатос Али Думана, пристигнал от България, който в българоезичните мрежи гордо пише за себе си като за „цигански гангстер“.
Властите стигнаха до заключението, че той спокойно и благопристойно се е разхождал със съпругата си, без да закача никого, когато малолетна хулиганка го е заплашила с оръжие. Първият министър на Шотландия Джон Суини заяви: „Хора като Илон Мъск, разпространявайки дезинформация за този случай, се опитват да подкопаят чувството за сплотеност в нашето общество. Това е абсолютно неприемливо, и полицията на Шотландия е напълно права, като обръща внимание на този проблем.“
Идеята, че 12-годишно момиче внезапно е решило да нападне възрастен мъж, въоръжено с нож и брадва, се стори на мнозина абсурдна, и под натиска на обществеността случаят беше разследван допълнително – оказа се, че сестрата на героинята наистина е била пребита и е получила травма на главата, а на Фатос Али и съпругата му най-накрая бяха повдигнати обвинения.
Този случай показва как расизмът и „антирасизмът“ се подхранват взаимно – а непримиримите врагове заедно работят за разклащането на обществото си. Така се случва – крайностите не само се срещат, но и се усилват взаимно, размахвайки махалото всяка от своя страна.
Ето как става това. Расистите (а те съществуват във всяко общество) смятат, че хората от друг етнически произход са по природа опасни и порочни, с тях е невъзможно да се живее в едно общество, затова всички те трябва (и това е още хуманният вариант) да бъдат качени на кораби и изпратени обратно, за да останат в идилична расова чистота.
„Антирасистите“ справедливо изобличават този възглед като лъжлив и аморален и отбелязват, че всеки голям народ се е формирал в резултат на множество миграции и смесване на различни етнически групи.
Тъй като любимият лозунг на расистите е „пришълците извършват престъпления (особено сексуални) срещу местните“, „антирасистите“ обръщат този лозунг наопаки – „не е вярно, те не извършват никакви престъпления“.
Всеки разговор за това, че сред дошлите (и етническите малцинства изобщо) може да има престъпници, незабавно обозначава говорещия като „расист“ и го прави мишена на гневни изобличения от страна на „антирасистите“. А тези обвинения не са просто празни приказки в интернет. Те са крайно вредни за кариерата.
Това, против волята на „антирасистите“, води до нарастване на расизма.
Във всяка голяма група има както почтени хора, така и престъпници. В анклави, където хората говорят други езици, спазват други обичаи и са склонни да проявяват повече солидарност със своите, отколкото с „голямото“ общество, борбата с престъпността обективно е по-трудна.
Това изисква повече усилия.
Когато такава борба освен това се обявява за „расистка“, възниква ситуация, в която престъпността в определени групи не се преследва – или се преследва много по-малко усърдно, отколкото в други.
Във Великобритания има изключително тъжни примери за това – например ситуацията в Ротъръм, където банди негодници години наред изнасилвали, пристрастявали към наркотици и принуждавали към проституция непълнолетни момичета. Когато държавата най-накрая изпълни задълженията си и прати престъпниците в затвора, броят на известните жертви достигна хиляда и половина.
Крайната неадекватност и вялост на полицията беше причинена от факта, че бандитите бяха пакистанци, а жертвите им – бели момичета от неблагополучни семейства.
Това помага ли на „малцинствата“? Точно обратното. За „привилегированите“ по този начин групи това се обръща в голямо нещастие. Ако вземете която и да е група хора (дори блондините) и спрете да преследвате престъпниците от тази група, броят на престъпленията, извършвани от блондини, неизбежно ще нарасне.
Първо, защото престъпниците-блондини, за разлика от останалите, няма да попадат зад решетките, а ще продължават да безчинстват, и второ – защото колебаещите се хора сред блондините, които страхът от наказание е възпирал от престъпления, ще се впуснат във всякакви безобразия. Това е неизбежно – хората са грешни, лесно се поддават на развращаване.
От друга страна, хората ще започнат да мърморят, че блондините съвсем са се разглезили, не можеш да минеш по улицата заради тях, и изобщо всички те трябва да бъдат качени на кораби и изпратени обратно в Скандинавия – нека се избиват там.
Лозунгите „Не на блондинофобията!“ и преследването на блондинофобски изказвания само ще подлеят масло в огъня.
Наистина, ако някой злонамерено иска да разврати дадена група хора, да я доведе до най-жалкото състояние и да предизвика омраза към нея от страна на съседите, най-простият и очевиден начин е да спре преследването на престъпниците от тази група.
Може също да се опитате да внушите на членовете на тази група убеждения, несъвместими със здравословен и успешен живот – че те по принцип не могат да постигнат успех с честен труд, защото системата е настроена срещу тях, но пък всички останали им дължат и са виновни пред тях, така че имат право на това, което е забранено за другите.
Точно това, всъщност, се случи с чернокожите в САЩ.
Вероятно „антирасистите“ нямат обмислена цел да навредят на малцинствата – това възниква като неизбежен страничен ефект.
Така „борбата с расизма“ се обръща в нарастване на расизма – това, разбира се, все още не е наш проблем, но чуждестранният опит тук си струва да се вземе предвид.
Сергей Худиев, руски публицист и богослов в за „Взгляд“
