Фьодор Лукянов
„Няма да има война, но ще има такава борба за мир, че няма да остане камък върху камък.“ Тази шега от края на осемдесетте години саркастично отразяваше тогавашното международно противопоставяне. Идеологическата канонада гърмеше на фона на взаимното ядрено сдържане, ощетено с ракети, прекъсвано от опосредствана проба на силите по периферията. Прозорецът между „разведряването“ (първата половина на седемдесетте) и „перестройката“ (втората половина на осемдесетте) беше неуютен – особено с оглед на личностния фактор от двете страни на военно-политическото разделение.
Кремъл остаряваше заедно със своите обитатели, чиято енергия стигаше само за поддържане на статуквото. А в Белия дом дойде не съвсем млад, но безцеремонен и самоуверен бивш киноактьор – голям любител на шегички. Неговият изпробван глас в радио ефира, обявен уж случайно („Сънародници американци, радвам се да ви съобщя днес, че подписах указ за обявяване на Русия извън закона за вечни времена. Бомбардировките ще започнат след пет минути“ – август 1984 г.), стана неволен отглас на духа на времето. Конфронтацията съчетаваше напрежението от постоянното състояние „на ръба“, драматизма на локалните сблъсъци с техните в общи линии безсмислени жертви и значителен елемент на пропаганден фарс, в който се изроди някога принципният идеен спор.
„Борбата за мир“ беше главният съветски лозунг. И той носеше семантична двусмислица, непредаваема в превод. Това бяха както действия за запазване на мира (като състояние, противоположно на войната), така и стремеж за контрол над света (като синоним на човечеството). Въпреки това, по онова време той не се възприемаше сериозно в нито едно от значенията, превръщайки се в обикновен шаблон.
Защо да си спомняме за онова време сега? Защото, опростявайки донякъде, може да се каже, че приключва историческият период, започнал тогава. Безпросветната взаимна неприязън на последния връх на Студената война беше заменена преди четиридесет години от желанието да се излезе от задънената улица на конфронтацията. За СССР тежестта й ставаше все по-трудна, а и САЩ, които бяха сериозно разклатени от собствените си кризи през седемдесетте, се нуждаеха от светла перспектива. Кадровото обновление в съветските върхове задейства процес, който стана най-дълбоката промяна в глобалните взаимоотношения след Втората световна война.
„Борбата за мир“ постигна резултат и в двата смисъла. Военната заплаха рязко намаля. А контролът отиде при Съединените щати и техните съюзници, които изградиха международна система по свой образ и подобие.
„Борбата за мир“ отново е на дневен ред в двете си проявления. Военната заплаха е поне толкова голяма, колкото беше тогава. Може би дори по-голяма. А въпросът за контрола над бурните световни процеси отново е актуален, защото ръководителите, застанали зад кормилото в зората на деветдесетте, вече не се справят.
На срещите между американското и съветското ръководство, започнали от късната есен на 1985 г. (Женева) до края на 1989 г. (Малта), се кове „новият световен ред“ след Студената война. Както се оказа по-късно, страните действаха привидно координирано, но влагаха различно съдържание в това понятие. Дори да е имало първоначално някакво сходно разбиране, стремителното нарастване на вътрешните проблеми в Съветския съюз променяше съотношението на силите и възможностите да се отстоява собствената позиция в негова вреда.
Срещата между Доналд Тръмп и Владимир Путин в Аляска през август 2025 г. донякъде напомня първите срещи на върха (тази дума тогава влезе в нашия лексикон) между Роналд Рейгън и Михаил Горбачов в Женева и Рейкявик. Страните започваха с максимална степен на взаимно неразбиране, но смятаха за необходимо да продължат разговора. От искрата на лично доверие, пробягнала между лидерите, се разгоря пламъкът на дипломатическото сближаване. Днес личностният фактор също е важен – двамата президенти се отнасят един към друг сериозно и с интерес, като и двамата действат до известна степен интуитивно. Провеждането на аналогии между събития, разделени от четири десетилетия и напълно различни международни обстоятелства, е неуместно.
Общото е само, че отново назрява преустройство на отношенията – не между Москва и Вашингтон, а като цяло.
Структурно това е противоположност на онова, което беше в средата на осемдесетте. Рейгън и Горбачов всъщност откриваха ерата на либералния световен ред (макар още да не знаеха какво е това). Тръмп и Путин го закриват. Забележително е, че мисленето и на Рейгън, и на Тръмп всъщност е далеч от категориите на световния ред. За двамата Америка е на първо място и те просто опаковат националните интереси в международна обвивка. А в представите и на Горбачов, и на Путин въпросът за световния ред заема значително място, смята се за важен, дори в някакъв смисъл първичен за осъществяването на националните интереси на тяхната страна (това, разбира се, не означава, че идеите им за правилния ред съвпадат – те по-скоро са диаметрално противоположни).
Тръмп заимства от Рейгън концепцията за „мир чрез сила“. Забавно е, че и този лозунг на руски език (и само на него) звучи двусмислено – постигане на мирно състояние чрез натрупване, а при необходимост и прилагане на сила, или мир, запазван против собственото желание. Тръмп е обсебен от стремежа да получи Нобелова награда за мир. Разбира се, това е суета, но и намерение да затвърди своята фирмена методика – силов натиск, който не развързва, а спира войни. Рейгън, който насочи Америка по неолиберален път и премахна идеологическото разделение на света благодарение на успеха в Студената война, стана баща на глобализма. Макар че той самият вероятно би се изненадал от подобна характеристика на дейността си. Тръмп свива глобализма и се гордее с това. Въпреки това САЩ не преминават към изолационизъм, а се опитват да се превърнат в мощен магнит, привличащ ползи отвсякъде. А за изпълнението на тази задача Америка се нуждае от подходящ световен ред. Друг, но все пак такъв.
Какво ще излезе от всичко това, все още е напълно неясно. Забележително е, че в напълно различна обстановка и при наличието на много силни и независими играчи (преди всичко Китай, но не само) основният нерв отново е линията Москва – Вашингтон. Всичко се ускори, войната не е студена, и годишни паузи между срещите на върха, както преди четиридесет години, няма да има. Продължението следва много по-рано – едно или друго.
Ако процесът, започнат в Аляска, продължи в начертания дух, резултатът ще бъде обратен на този, до който доведе процесът, започнат в Женева.
В смисъл, че тогава ставаше дума за приключване на Студената война при условията на Вашингтон, и Рейгън го постигна. Сега става дума за приключване на периода след Студената война, когато Съединените щати доминираха на световната сцена като глобален лидер. Това е обективно развитие на събитията, започнало не днес, но достигнало до кулминация. И търсенето на такова развитие идва преди всичко от самите САЩ, както по онова време основното търсене на промени идваше от съветското общество. Със сила или не, но започва нов завой на историческата спирала.
Автор: Фьодор Лукянов, главен редактор на списание „Русия в глобалната политика“, професор-изследовател в Националния изследователски университет „Висша школа по икономика“
