Българското изкуство между глобалисткия реализъм и духовното наследство
В студиото на „Народна сила“ гостува д-р Достена Лаверн – антрополог, художник, поет и писател, за да говорим за българската култура, изкуство и дух. Поводът е нейната предстояща изложба „Сътворения“, която ще се открие на 21 октомври в галерия „Българи“ в София.
„Сътворения“ – пътят на духа в живописта
Лаверн рисува повече от 15 години, а от 2014 г. – професионално и целенасочено. В изложбата си тя показва цикли, вдъхновени от пейзажите на Гърция, символа на маслината и духовността, вплетена в природата. „Изкуството е мястото, където най-много мога да изразя вътрешната си духовна експресия – то не противоречи на антропологията, а я допълва“, казва тя.
Съвременното изкуство – идеология, а не стил
По думите ѝ терминът „съвременно изкуство“ е семантична подмяна, възникнала през 60–70-те години на XX век, която отрича традицията. „То е плод на идеология, а не на хронология. Съвременното изкуство е повече инструмент на политически процеси, отколкото органично продължение на традицията.“
След 1989 г. българското изкуство става обект на натиск – националните традиции са подтискани, за да се наложи глобалистки модел, подобен на „социалистическия реализъм“ в СССР. Французойката Ани Любран нарича това явление „глобалистически реализъм“.
Националната традиция – забравени великани
Въпреки атаките, българското изкуство ражда титани, достойни за световната сцена. „Владимир Димитров-Майстора е на нивото на Ван Гог, когато говорим за светлината. Димитър Казаков, Генко Генков, Иван Вукадинов – това са феномени, които България не е успяла да осмисли и представи достойно“, казва Лаверн.
За съжаление, вместо национална културна политика, често чуваме обидни оценки дори от високопоставени български гласове.
България – държава на духа или територия без стратегия?
Според д-р Лаверн липсата на визия в културната политика е пряко следствие от липсата на национална стратегия като цяло. „Когато една държава не знае накъде върви, тя не може да има културна политика. Младите хора в България не са некачествени – напротив, срещам будни и талантливи студенти. Но обществото им трябва да даде посока.“
Тя припомня и опита на Людмила Живкова през 80-те години, когато България развива културна дипломация и се позиционира като „държава на духа“. „Тогава имаше визия, която след 1989 г. беше разрушена за дребни сребърници.“
Опазването на духа
„Изкуството е огледало, в което обществото вижда себе си. Българската жена в картините на Майстора е символ на духовното начало – не евтина чалга-икона, а носител на светлина. Това е образът, в който трябва да се оглеждаме.“
Тя предупреждава, че културата на ентропията – филмите на Холивуд, гигантизмът на съвременното изкуство и култът към разрушението – е антипод на духовното начало. „Ако загубим светулките, както казва Пазолини, ще загубим и светлината на духа.“
Какво да направим днес?
„Първо – да се освободим от комплекса за малоценност. После – и от комплекса за величие. Трябва да намерим мястото си, да се образоваме в дълбочина, да вложим смисъл и визия в нашата култура. Да не се водим от плитки моди, а да стъпим на православната традиция – мъдра, отворена и демократична. България никога не е поробвала други народи – нека и днес не влизаме в езика на омразата. Да започнем със съхранение на нашия дух.“
📌 Заключение:
България е „държава на духа“, както казва академик Дмитрий Лихачов. Но за да остане такава, трябва да осъзнае уникалността си, да съхрани своите таланти и традиции и да ги предложи на света – не като копие, а като извор на духовност и идеи.
Гледайте цялото интервю тук:
