Доц. д-р Никола Стоянов
Човечеството е в една постоянна диалектика, която води началото си от първата социализация на индивида, преминава през хилядолетни трудности и епични борби, като еманация на стремежа му за по-добър и справедлив живот. Всяка следваща политическа и съпътстващата я икономическа система се появяват в определен исторически момент, за да заменят предходните с надеждата, че те ще бъдат по-хуманни и по-справедливи. И въпреки това, досега всички политически системи се провалят в опита си да осигурят щастлив и справедлив живот, защото не оправдават очакванията на хората, но това е друга тема. Смята се, че политическите системи са отражение на степента на човешко развитие, а наличните средства за производство определят икономическите взаимоотношения. Това твърдение обаче е дискусионно, като се има предвид, че в един и същ исторически период са съществували и робовладелски, и един строй, за който малко се говори, но който много прилича на ранния капитализъм, въпреки че държавите носителки са разполагали с едни и същи средства за производство. Времето от VI до IV век преди новата ера е характерно с възхода на две големи цивилизации – древна Елада, представител на т.нар. западен свят и Персия, съответно на източния. И докато Елада е робовладелска държава, то в Персия няма роби, а наемни работници, т.е имаме наченки на капиталистически взаимоотношения между работодател и работник. И точно в този исторически отрязък от време идва големият сблъсък между тези суперсили на древния свят, изхода от който предопределя бъдещето на света за следващите две хилядолетия. Побеждава Елада и за нейните културни ценности вече няма граници в древния свят. Рим ги възприема, разширява, обогатява и разпръсква в цялата империя, лежаща на три континента. Но всяка цивилизация наред с хубавото носи и нещо лошо. Хубавото в оная епоха е пряката демокрация, с редица условности разбира се, защото гласува само демоса, т.е. пълнолетните свободни мъже, но не и лаоса, който освен тях включва жените, децата и робите. Демокрацията като нестабилна политическа система бързо се изражда в олигархия и потъва в дълбока забрава за хиляди години. Лошото е робството и то остава чак до средата на XIX в., а някои смятат, че още не си е отишло и продължава да съществува под нова форма. Така победителката в този исторически сблъсък предлага един модел за подражание, в който има и робство.
Интересен е въпросът как би изглеждал света ако победител беше Персия. В историята няма ако, но това не ни пречи да разсъждаваме по този казус. Трудно е да се предположи, но вероятно робството щеше да бъде отхвърлено след налагането на персийския културен модел и обществено-икономическите взаимоотношения щяха да се развият в друга посока. Дали това щеше да се случи зависи до голяма степен от резултата на последващото културно противоборство между Персия и Рим, защото такъв сблъсък не би бил предотвратим. Да не забравяме, че Рим не можа да завладее само Персия в дългогодишната си битност на империя, а и не би могъл да бъде толкова силен при хипотеза Персия с Балканския полуостров. Липсата на робство със сигурност щеше да направи хората не само много по-свободни от господарите им, но и свободни да вземат решения за собствената си съдба. Така или иначе робството става неотменна част на целия обществено-политически процес преминал през „тъмните векове“, средновековието, та чак до индустриалната ера.
Със зараждането на индустриалното производство и налагането на капитализма като икономическа система се възобновява идеята за демократично управление. Феодализмът вече става пречка за новите икономически взаимоотношения, а и натрупалите пари от манифактура и търговия парвенюта искат да си легитимират властта. На тях им трябва нова политическа система, която да гарантира безпрепятствено развитие на бизнеса им и която да позволява влияние върху управляващите, съпричастни към собствените им интереси. Най-приемлива от познатите е демокрацията, но не пряката демокрация, защото това е невъзможно, а представителната демокрация. Реанимирането на демокрацията като политическа система върви почти паралелно с появата и развитието на капитализма и е отражение на стремежа на формиращата се буржоазна класа да овладее властовите позиции в държавата. Демокрацията е много удобна за дистанционно управление на правителствата от богатите, тъй като разделението в обществото при нея е много голямо и властта е изключително нестабилна. Обществено-политическото пространство е осеeно от партии и партийки, движения, НПО, религиозни конфесии, етнически организации и т.н., всяка една от тях със собствени цели и мисии, което разделя обществото на отделни социални групи, противопоставящи се една на друга. При това положение нарочни правителствени кризи могат да бъдат предизвикани във всеки един момент.
Идеята за власт произтичаща от народа и за народа е много примамлива, защото тя създава илюзията, че хората участват в управлението, и всичко зависи от тях. Тук има един важен психологически момент, който не можем да отминем. Ако не всеки човек, то огромното мнозинство от хората искат да бъдат важни и значими, в усилията си за постигане на престиж в обществото. Формално демокрацията им дава тази възможност за индивидуална изява – могат да бъдат избирани и да избират, друг е въпросът колко от тях попадат в избирателните листи. Поради тази причина около демокрацията започва да се създава един мит за нейната уникалност и неповторимост. С повод и без повод се цитират известни хора, но без какъвто и да било принос към науката, като Чърчил например, който обича да казва, че „демокрацията е нещо много лошо, но за съжаление нищо по-добро не е измислено“ и обикновено спират до тук, а той продължава – „за мен диктатурата е най-добрата форма на управление, но кажете, кой е най-умният, че да го направим диктатор“.
Особено активни във фетишизирането на демокрацията са казионните медии или както напоследък е модерно да се наричат main stream медиите. Думата „демокрация“ е една от най-често споменаваните от тях, предимно в западния свят. Тя е набивана в главите на хората, които трябва да разберат, че това е последната форма на управление в човешката история и е без алтернатива. На екрана се появяват мастити учени, грантирани от чужди НПО, за да ни обясняват какво е демокрация, особено когато се чувства сериозен дефицит от нея в обществото. Поради тази причина, въпреки многото условности представителната демокрация в сегашния си вид се приема безкритично от електората за най-добрата и най-справедливата форма на управление, някога създадена от човека. Справедливостта обаче е философска категория и може да бъде оспорена. Не винаги морал и закон са едно и също нещо. И за непросветеният е ясно, че между пряката и представителната демокрация има голяма разлика. Едно е някой да участва във вземането на решения, а съвсем друго е да го представлява напълно непознат човек, с неизвестен морал, в много от случаи без да е негов избор.
Вкарването в съзнанието на масите мисълта, че е възможно демократично управление, е най-голямата манипулация, в която е въвлечено човечеството от началото на неговото съществуването. Идеята за участие в демократичния процес за управление на държавата на целия електорат е чудесна, но е неизпълнима, граничеща с утопия и в много от случаите не рационална. Няма да е честно ако не споменем, че освен манипулаторите винаги е имало идеалисти, които искрено вярват, че демократичното управление не е утопия, а е напълно възможно. Това в един град-държава от древността е било постижимо, с оглед големината на населението, което може да се събере на агората и всички свободни мъже пряко да гласуват, но сега е невъзможно и не винаги е необходимо. В съвременни условия по най-важните, стратегическите въпроси на държавата решенията не могат да се вземат от целия народ, защото огромната част от него няма квалификацията и интелектуалния потенциал да го прави. Затова референдумите са нож с две остриета и вместо да помогнат могат да навредят. Нека само си припомним референдума за АЕЦ „Белене“, когато се искаше от целия народ да си каже мнението по въпроси, които не познава и които разбират не повече от 50-60 специалиста в държавата. Или пък референдума за мажоритарния вот, където милиони хора гласуваха без да имат някакви познания за политическите и избирателните системи и 300 000 от тях влязоха в интернет да попрочетат малко по темата, след като вече бяха гласували, евентуално да видят каква поразия са направили. По-надолу ще разгледаме механизмът, по който стават тези гласувания.
Представителната демокрация, появила се преди няколко века като алтернатива на загниващия феодализъм успява да се наложи като основна политическа система на съвременния свят, с постоянни настройки не да удовлетворява очакванията на масите, а според желанията на набиращите все по-голяма мощ корпорации и мултинационални компании. Затова представителната демокрация е много изкривена форма на пряката демокрация, непрекъснато нагаждана според интересите на определени кръгове. Тя вече е престанала да служи на обикновения човек, а се е превърнала във фасада и инструмент на корпоратокрацията. По време на управлението на Рейгън и Тачър се предприемат редица либерални промени в икономиките на САЩ и Великобритания, които оставят своя отпечатък и върху политическите процеси, резултатът на което е окончателното налагане на либералната демокрация. Едрият капитал – финансов и индустриален има ясно изразен афинитет към либералната демокрация, защото нейната философия е силен бизнес (разбирайте мултинационални компании и корпорации) и слаба държава. Нещо, което те най-много искат. Цялата ѝ стратегия с липса на или ограничени регулации от държавата работи само в интерес на големите компании и против средния и дребния бизнес. Когато държавата не се намесва в икономиката средният и дребният бизнес не могат да издържат на конкуренцията, наложена им от едрия капитал. Резултатът от абдикацията на държавата е по-малка средна класа и повече бедни. Има много примери за това, но е достатъчно да посочим само срива на американската средна класа за последните 40 години. По средата на 70-те години в САЩ средната класа е 63%, нещо нечувано и невиждано в цялата човешка история. Приблизително 2/3 от населението на страната принадлежи към средната класа, което я прави най-благоденстващата някога държава в света. След възприетия от Рейгън курс към неолиберализъм средната класа започва да се топи, за да стигне нива от 32% към момента. Да не говорим, че от 1975 г. до сега заплатите в САЩ не са пораснали и с цент, но това са икономическите измерения. Интересно е да разберем какво се случва с политическата грамотност и активност на гражданите в условията на либералната демокрация.
Представителната демокрация и особено нейната либерална издънка вървят ръка за ръка с медиите. Средствата за масова информация са жизнено важни за съществуването и функционирането на демокрацията. Медийната активност в много от случаите е насочена да прикрива недъзите на демокрацията. Както Ноам Чомски обича да казва „пропагандата за демокрацията е като сопата в ръцете на тоталитарната държава“, а Джоузеф Най твърди, че „промиването на мозъци не винаги е по-добре от извиването на ръце“. Единственото, което можем да кажем като допълнение на това твърдение е, че промиването на мозъци винаги е по-зле от извиването на ръце, тъй като последствията са за дълго време, а понякога и за цял живот. Връзките с обществеността (public relations) – PR е „двойно рафинирана“ форма на пропаганда, тъй като манипулацията стои в основата и на двете, колкото някои да се опитват да ги разграничават една от друга. Докато рекламата е продукт на капитализма, измислена да възпитава потребителско поведение сред масите, защото пазара заема централно място при него, то пропагандата в най-съвременната ѝ форма е създадена да подкрепя политическата конюнктура, включително и демократичната политическа система. Притеснителен е фактът докъде е стигнало съвременното общество да направи „PR и реклама“ университетска специалност, където децата в продължение поне на 4 години се учат как да мамят и да лъжат, но това е тема за някоя друга статия. Политическият PR като част от демократичния изборен процес е инструмент за манипулиране на масите и даване на готови решения, представени по начин, който кара избирателя да си мисли, че сам е стигнал до тях. Това променя изцяло философията на демокрацията. Борбата на идеи и програми е останала някъде в миналото, а изборният процес се е превърнал в противоборство на имиджмейкъри и PR агенции. Хвърлят се огромни средства за организиране на избирателни кампании. В САЩ например, кампанията за президентските избори струва милиарди долари, давани разбира се от корпорациите, а не събирани от бедните граждани. Демократичният избор е доведен до състояние на търговска сделка, при която печели не най-достойният и заслужилият, а този който дава най-много пари. Една от най-големите ценности на демокрацията е свободата на словото и изразяването, но колко души с тежка ерудиция и общественозначими намерения могат да бъдат чути от широката публика. Да не говорим за обикновените хора. Медиите освен, че манипулират те и филтрират информация, а финансовата бариера ограничава достъпа до тях. Поради тази причина едни от най-умните хора, с ясна представа за заобикалящия ни свят, особено ако са с мироглед различен от линията на конюнктурата не се появяват по main stream телевизиите, които неслучайно са и най-големите. Медийните им изяви стигат най-много до някоя от малките телевизии, с ограничена зрителска аудитория. Така истинските идеи и програми остават неизвестни за огромната част от избирателите.
Бедността не е порок, но е сериозна пречка за равен старт в демократичния изборния процес. Социалното неравенство се превръща в политическо неравенство, накърняващо основното човешко право на всеки да бъде избиран. Единственият начин безпаричният кандидат да попадне на предно място в листата е някой да му плати кампанията и да го вкара в тежка зависимост. Това, което най-често се случва е да се номинират няколко човека, селектирани преди това по различни съображения от много малка група от хора, обикновено недемократично и се представят на електората. Изборът е само между тях, т.е. няма избор.
Електоралното мнозинство познава света основно от медиите и то такъв, какъвто му го представят. Основната част от хората в съвременните общества живеят в един измислен от медиите за тях свят и не осъзнават какво се случва в заобикалящата ги действителност. Същите тези хора са избиратели в демократичния процес на управлението на държавата. Нека да допуснем, че е възможна хипотеза, при която има честни и почтени изборите, т.е. избирателите решават кой да управлява. И кой решава? Решава мнозинството, защото това е основен принцип при демокрацията, но всъщност то само възпроизвежда готовите решения, които са му подадени от PR екипите в процеса на манипулация по време на предизборната кампания. Илюзия е, че избирателите вземат решенията. Всичко това е възможно, защото по-голямата част от хората са податливи на манипулации, особено когато им се поднася информацията по начина, по който очакват да я чуят. Мнозинството във всяка една страна се състои от посредствени хора. Не е приятно да се каже, но такава е действителността. Това показват резултатите от тестовете за интелигентност. Сложността на тестовете е такава, че степента на интелигентност на изследваните индивиди съответства на закона за нормалното разпределение. Така са направени тестовете на световноизвестните психолози Айзенк, Рейвън, а и на много други. От тях става ясно, че човечеството се състои от 2,4% свръхинтелигентни, 14% високоинтелигентни, 66,7% средно интелигентни, 14% нискоинтелигентни и 2,4% умствено изостанали хора. Разпределението обхваща малко под 100% от изследваните, тъй като графиката на Гаус за нормалното разпределение е от -∞ до +∞. Вижда се, че с много висока степен на интелигентност са около 15% от хората на земята, което означава, че са трудни за манипулиране, но останалите 85% са напълно възприемчиви на манипулации. Действителността, в която се намираме е доминирана от мнозинство посредствени индивиди, които налагат своя диктат на по-интелигентните от тях. В света на либералната демокрация определени елитарни кръгове се възползват от интелектуалната недостатъчност и политическата неграмотност на основната част от масите, за да ни налагат мнението си. Всъщност, демократичният избор само узаконява предварително взети решения от елита, по същия начин, по който съвещателните органи на някои организации легитимират решенията на началниците. Човечеството наред с демокрацията е получило и диктатура на посредствеността. Не е справедливо, но това ще продължава докато високоинтелигентните членове на обществото го търпят.
