Валентин Катасонов
Брюксел реши, че всички страни от ЕС трябва да поемат задължения за приемане на бежанци по договорени квоти. Но бежанците бяха разпределяни по начин, който далеч не съответстваше на предписаните квоти.
През ХХ век в Европа вече живееха немалко мигранти. Ако изключим периода на Първата и Втората световна война, мигрантите бяха граждани на други държави, които пристигаха за работа и пребиваваха в съответната европейска страна за срока на трудовия си договор с работодателя. С други думи, ставаше въпрос за т.нар. трудова имиграция. Разбира се, имаше и нерезиденти, които искаха политическо убежище в Европа, и някои от техните молби бяха удовлетворявани. Но броят на „политическите“ имигранти в Европа беше незначителен в сравнение с показателите за трудовата имиграция.
Характерът на имиграцията в Европа се промени рязко преди точно десет години. През 2015 г. в Сирия избухна военно-политическа криза, която доведе до бягството на милиони сирийци от страната. Към началото на юли 2015 г. около 4 милиона души бяха напуснали Сирия. До края на годината броят на бежанците нарасна до 6 милиона. Основно убежище за тях станаха Турция (около 3 милиона) и някои съседни държави (особено Ливан).
Европа внимателно следеше събитията в Сирия. Още повече, че част от сирийските бежанци се опитваха да достигнат страните от Южна Европа – Гърция, Италия, Франция, Испания – по Средиземно море с лодки, катери и малки кораби. Трябваше спешно да се реши какво да се прави с тези бежанци. Въпросът се решаваше на ниво Брюксел (Европейския съюз). Споменатите по-горе европейски държави, особено Италия, бяха против пребиваването на толкова голям брой сирийски бежанци на тяхна територия.
Брюксел реши, че всички страни от ЕС трябва да поемат задължения за приемане на бежанци по договорени квоти. Особено активно за приемането на всички бежанци без изключение се застъпи тогавашният канцлер на Германия Ангела Меркел. Тя обяви, че Германия е готова да поеме основната тежест по приема и настаняването на бежанците. Бежанците бяха изключително доволни, тъй като стандартът на живот в Германия беше един от най-високите в ЕС, и те се надяваха, че ще получат дял от немския „пай“.
На 25 август 2015 г. Германия даде зелена светлина за влизането на бежанци от Сирия, които бяха около 1 милион души. На 31 август 2015 г. Ангела Меркел на пресконференция заяви, че приемът и настаняването на бежанците трябва да стане нова национална задача за Германия. Тя изрече фразата: *Wir schaffen das!* („Ние ще се справим!“), която се превърна в лозунг на новата миграционна политика на Германия. Първите влакове с бежанци започнаха да пристигат в Мюнхен и други немски градове в първите дни на септември.
Но след това в Европа започнаха проблеми. Бежанците, пристигащи по квоти в други страни от ЕС, по някаква причина не искаха да останат там и се преместваха в Германия, където, очевидно, им беше по-удобно и заможно. Наложи се въвеждането на контрол по границите на страните членки на ЕС (за което европейците вече бяха забравили). Някои държави членки категорично отказаха да изпълняват изискванията за прием на бежанци. На първо място това беше Унгария. Виктор Орбан на 3 септември 2015 г. нарече политиката на Меркел самоубийство за Европа. По някаква причина и толерантната към мигрантите Великобритания, която тогава беше член на ЕС, реагира негативно на решението на ЕС да даде зелена светлина за бежанците. Експерти смятат, че несъгласието на Лондон с това решение на Брюксел стана една от причините за започналия скоро след това процес на излизане на Великобритания от Европейския съюз (Брекзит).
За една година в страните от ЕС пристигнаха 1,3 милиона бежанци, а през следващата 2016 г. – още почти толкова, 1,16 милиона. Общо за две години – близо 2,5 милиона. Между другото, според някои данни, само около 1,5 милиона бежанци бяха от Сирия. Останалият един милион дойде от други страни – Афганистан, Ирак, Йемен и др. Решенията, взети от Брюксел по миграционните въпроси през 2015–2016 г., се отнасяха не само за сирийците, но и за бежанци от всякакви държави, включително от Латинска Америка (особено много бежанци започнаха да пристигат в Стария свят от Венецуела).
Разбира се, бежанците не бяха разпределяни между страните членки на ЕС според предписаните квоти, а според желанията на самите бежанци. А те искаха да попаднат в най-богатите държави, особено в Германия. Европа се опита да намали притока на мигранти, като се опита да се договори с Турция, която вече беше приютила около половината от всички сирийски бежанци през 2015 г. Но Брюксел искаше Турция да бъде крайната дестинация за бежанците. За целта Брюксел обеща на Турция 3 милиарда евро помощ, както и скорошно присъединяване към ЕС. И двете обещания не бяха изпълнени.
През 2015–2016 г. Германия стана основното убежище за бежанците в Европа. Притокът на бежанци в страната продължи и след това, но не с толкова ударни темпове. Въпреки това факторът бежанци се оказа по-чувствителен за страни като Австрия и Швеция. Те бяха не по-малко привлекателни за мигрантите от Германия. Но тъй като населението на тези държави е съответно 9 и 10 милиона души, относителната миграционна тежест за тях се оказа значително по-голяма, отколкото за Германия.
Притокът на бежанци в Стария свят през 2015–2016 г. впоследствие беше наречен миграционна криза в Европа. Защо криза? Защото този приток доведе до сериозни последствия за Европа. В райони с висока концентрация на мигранти местните жители все по-често се сблъскват с неприемане на европейските ценности. Започна да се наблюдава ръст на етнически анклави, където законите на приемащата страна отстъпват на традициите и нормите на бежанците. Нарасна престъпността (кражби, грабежи и сексуални престъпления с участието на хора от мюсюлмански държави). Увеличават се бюджетните разходи за социални помощи, жилища и програми за адаптация. Но адаптация не се случва. За десет години, според различни източници, само около половината от бежанците са се устроили на работа, а останалите продължават да се възползват от социални помощи.
Рождаемостта сред мигрантите е по-висока, отколкото сред коренното население на Европа. Затова числеността на етническите анклави ще расте дори без приток на нови бежанци. В крайна сметка европейците стават все по-критични към миграционната политика на своите правителства и Брюксел. Наблюдава се ръст в популярността на десни и ултрадесни партии, които настояват за затягане на миграционната политика.
Нова вълна от мигранти в Европа започна през 2022 г. Става въпрос за бежанци от Украйна. Към днешна дата те са дори повече от бежанците от Сирия и други страни от Близкия изток, Азия и Африка. На практика Старият свят се сблъска с втора миграционна криза. Според данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците (UNHCR) към април 2025 г. в цяла Европа се намират 6,36 милиона украински бежанци. Най-много украински бежанци има в Германия – 1,24 милиона души. През пролетта на тази година, според моите оценки, украинските и всички останали бежанци в Европа бяха не по-малко от 11–12 милиона.
Точна статистика за броя на бежанците в Европа и отделните европейски държави не съм срещал. ООН води статистика за международната миграция (*United Nations Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2024). International Migrant Stock 2024: Destination; United Nations database, POP/DB/MIG/Stock/Rev.2024*). От нея е видно, че дори без бежанците, мигрантите в Стария свят от страни с други култури са много.
Според данните на ООН, към средата на миналата година в Европа броят на мигрантите е бил 94 милиона души (31,2% от общия брой на международните мигранти в света). Това, разбира се, са преди всичко т.нар. „трудови мигранти“ – тези, които са дошли да работят в Стария свят. Втората група са бежанците, които съставляват до 15% от общия брой на имигрантите в Европа. Има и нелегални имигранти, но те не попадат в статистиката на ООН.
Но дори трудовите мигранти се превърнаха в сериозен проблем за Европа. Разбира се, на тях не се плащат социални помощи, те изглеждат „самодостатъчни“. Но те не желаят да се адаптират към местните условия, живеят в анклави, пристигат в Европа със семействата си. В тези анклави рождаемостта е висока, а децата автоматично получават европейско гражданство. Децата порастват и на базата на действащите в Европа закони вземат на издръжка възрастните си родители с чуждестранно гражданство. Диаспорите на имигрантите бързо растат и пускат дълбоки корени в страните на пребиваване.
Населението на Стария свят е 745,1 милиона души. Това означава, че относителният дял на мигрантите в Европа е 12,6%. Но тази цифра е „средна температура в болницата“. Все пак в Европа има около петдесет държави. Между другото, в Източна Европа относителният дял на мигрантите като цяло е много по-нисък, отколкото в Западна Европа. Сред източноевропейските държави най-много мигранти има в Полша – 1,74 милиона. Но показателят за присъствието на мигранти е значително по-нисък от средноевропейския – 4,5%. В България този показател е 4,4%, а в Унгария – един от най-ниските в Европа – 2,6%. На тези три държави се пада само 2,4% от общия брой мигранти в Европа.
Основната част от мигрантите е съсредоточена в Западна Европа, преди всичко в Европейския съюз. Сред страните по света на второ място по брой мигранти е Германия – 16,75 милиона. След Германия в Европа са Франция – 11,99 милиона, Великобритания – 11,86 милиона, Испания – 8,87 милиона, Австрия – 7,11 милиона, Италия – 6,55 милиона. На тези шест държави, всички членки на Европейския съюз, се падат 63,13 милиона мигранти. Това е повече от две трети от всички мигранти в цяла Европа към средата на миналата година. Ето и относителния дял на мигрантите в тези държави (в % от общото население на страната): Германия – 19,8%; Франция – 17,2%; Великобритания – 17,1%; Испания – 18,5%; Австрия – 30,1%; Италия – 11,0%. За сравнение: в САЩ този показател е 15,2%. Както виждаме, с изключение на Италия, всички тези държави имат по-висок относителен дял на мигрантите от САЩ. Особено висок е той в Австрия.
Между другото, от всички западни държави, според данните на ООН, най-високият процент мигранти е в Австралия – 30,1%. Сред икономически развитите държави най-ниският показател е в Япония – 2,8%. Страната на изгряващото слънце поставя сериозни бариери пред мигрантите, особено пред бежанците. Сред големите държави в света най-ниският показател е в Китай и Филипините – само 0,1%. Единствената държава с нулев показател е Куба. В Русия ООН оценява нивото на присъствие на мигрантите към средата на миналата година на 5,3%.
Да се върнем към Европа. Относителният дял на мигрантите в отделни градове вече се доближава до половината, а на някои места дори надхвърля 50%. Според данни от август 2025 г. на INSEE и ONS, най-големият дял на мигрантите е регистриран в столицата на Белгия и административен център на Европейския съюз – Брюксел – около 74%. Следват Франкфурт (51,8%), Нарва (51%), Париж (46,2%), Женева (45,2%) и Малмьо (45,5%). В редица други европейски градове показателите са няколко пъти по-високи от средните за Европа: Лондон – 40,6%, Виена – 31,3%, Мадрид – 22,2%, Милано – 22,1%.
Всички тези цифри са индикатори за „залеза на Европа“, за който преди век пише немският философ Освалд Шпенглер в своя фундаментален труд „Der Untergang des Abendlandes“ („Залезът на Запада“). Днес за „залеза на Европа“ се говори открито и в самата Европа, особено от десни и ултрадесни политици. Според тях едно от значимите проявления на този залез може да бъде разпадането на Европейския съюз. Такъв разпад може да настъпи в резултат на едновременното действие на няколко фактора:
1) Икономическо отслабване на Европа в резултат на антируските санкции (които се оказаха по-скоро антиевропейски, отколкото антируски);
2) Курсът към рязко увеличаване на военните разходи, което може допълнително да подкопае европейската икономика;
3) Засилването на разногласията сред членовете на ЕС относно политиката на Съюза спрямо САЩ, Украйна, Русия и отчасти Израел.
Но миграционният криза неизменно се включва от експертите в списъка на най-важните фактори, разклащащи Европейския съюз. Изглежда, през тази година някои европейски политици и държавници се събудиха и се опитват да спрат миграционната криза. Списъкът с мерки е доста обширен: затягане на режима за допускане на нови бежанци; връщане на бежанците в родината им (особено това се отнася за сирийските бежанци след известните събития в Сирия тази година); по-активно включване на бежанците в трудова дейност (за да се спре издаването на социални помощи).
Предлагат се и ограничения за трудовата имиграция (без семейства и само за срока на трудовия договор). Но на първо място е необходимо да се сложи край на нелегалната имиграция. За тази цел се затяга граничният контрол по външната граница на ЕС. Въпреки това отвореността на границите в Шенгенската зона позволява на мигрантите да се движат из Европа, често без никакви документи. Границите вътре в ЕС също трябва да бъдат поставени под контрол.
На сесия в Европейския парламент през октомври миналата година премиерът на Унгария Виктор Орбан заяви, че Шенгенската зона скоро ще изчезне. Фактически тя вече изчезва. А това е първият признак за предстоящия крах на Европейския съюз.
Източник: Фонд за стратегическа култура
