Франкфуртската школа“ и „Новият Народен фронт на Франция“ – Учители и ученици?!

Проф., дфн, д-р ист. Нако Стефанов

Победата на „Новия Народен фронт“ във Франция във втория тур на изборите на 7 юли, неделя 2024 год. създава сред значителна част от т.нар. „леви хора“ у нас определени радужни настроения и оптимизъм. Оптимизъм, че от френските земи започва „лява вълна“, която да залее Европа. Същата тази Европа, която е забравила за „ляво-дясното“ противостоене и в която днес доминира „консервативно-неолиберално“ разделение.

По това време и.ф./изпълняващ функцията/, а днес председател на БСП и вице-премиер в правителството „Желязков“ г-н Атанас Зафиров заявява, че „Примерът на френската левица е възможен и в България – лявото отново е модерно“.

За мнозинството български „привърженици на лявото“ е характерно, че те виждат това „ляво“ като борба за хората на труда. Даже още по-категорично като защита на интересите на работническата класа включително до дълбокото преобразуване на социално-икономическите отношения в посока на тяхната социализация, т.е. формиране на социалистическо общество.

Но дали нещата стоят по същия начин при този т.нар. „Нов народен фронт“? Ето това предстои да разгледаме в дадения кратък материал.

За т.нар „Франфуртска школа“ като идеен ментор на мнозинството от партиите, влизащи в „Новия Народен фронт“

Споменаваме „Франкфуртската школа“ като „така наречената“ защото нейните създатели никога не са идентифицирали с това наименование. Въпреки, че „школата“ е създадена в Университета в град Франкфурт на Майн и впоследствие с това име тя остават до днес в идейната история на човечеството. Става дума за кръг от действително забележителни философи, социолози, психоаналитици и изследователи в различни други обасти на обществените и хуманитарни науки такива като тези от „първо поколение“ като Теодор Адорно, Макс Хоркхаймер, Херберт Маркузе, Ерих Фром, Валтер Бенямин, Лео Льовентал, Франц Леополд Нойман, Фридрих Полок А също така тези от „второто поколение” – Юрген Хабермас и Оскар Негт.

Тези мислители са свързани с Института за социални изследвания, работещ още от 20-те години на ХХ век и закрит през 1933 година във връзка с идването на нацистите на власт. Те се обедиияват около т.нар. „Критична теория на модерното (индустриалното) общество“. Този идеен кръг се разглежда като едно от важните течения на „неомарксизма“.

За нас в случая от значение е да се разбере кои са основните идеи, с които излиза в света „Франкфуртската школа“? Това ни е нужно за да видим каква е връзката с „Новия народен фронт“ в съвременна Франция и доколко част от партиите, саставящи този фронт са „ученици“ на франкфуртския идеен кръг?

Изходна точка, от която тръгват „франкнкфуртци“ са ударите, които понася работническото движение през 20-те и 30-те години и появата на фашизма и неговата най-крайна форма германския нацизъм. В същото това време сред интелектуалните кръгове са широко разпространени както фройдистки, така и социалистически идеи.Въздействие върху формирането на идеите на „Франкфуртската школа“ оказва публикацията от архивите на Маркс и Енгелс в СССР на „Икономически и философски ръкописи от 1844 г.“ през 1927 г. и „Немска идеология“ през 1932 г.

Тези произведения ясно демонстрират приемствеността на хегелианската и марксистката мисъл, както и централната роля на концепцията за отчуждението в ранния марксизъм. Поради това може да се твърди, че основните идеологически източници на философията на Франкфуртската школа са марксизмът, фройдизмът и хегелианството.

Проникване на идеите на „Франкфуртската школа“ сред западните левичарски и младежки протестни движения и поява

на „Новите леви“

Следва да се каже, че идеите на школата стават доста популярни особено сред различни младежки групи, интелектуални кръгове и други в Западна Европа и Северна Америка след Втората световна война и особено през втората половина на 60-те години на ХХ век. Франция в това отношение е изключително характерен пример.

Става дума за т.нар. „Майски събития от 1968 г.“, известни още като „Червения май през 1968 г.“ Именно в рамките на тези събития се раждат т.нар. „Нови леви“ в отличие от „Традиционните леви“ – френските комунисти и донякъде френските социалисти. „Майските събития“ започват в парижките университети – Университета Париж Х – Нантер, Сорбоната и други.

Ключови студентски лидери са 23-годишният анархист Даниел Кон-Бендит и 26-годишният Ален Кривин Най-известният лозунг на студентския протест е в романтично-протестен дух – „Забранява се да се забранява“. Движещата сила на са различни видове левичарски, т.е крайно леви идеи – троцкистки, маоистки, анархистки и други до голяма степен преосмислени през идейния филтър на „Франкфуртската школа“. Общото наименование на тези възгледи или по-скоро настроения е т.нар. „гошизъм“, което може да преведем по смисъл като „левичарство“, т.е. смес от ляв радикализъм, анархизъм, троцкизъм, антиимпериализъм и остър критицизъм по отношение на страните на реалния социализъм – СССР и социалистическите страни от Източна Европа.

Но за да не се превръща дадения текст в такъв посветен на „франкфуртци“, а не на „Новия Народен фронт“/ННФ/ във Франция ще очертаем основните моменти в идейното наследство на школата, което в някакъв смисъл е влязло в идеологията на мнозинството от партиите, съставящи ННФ, а именно:

1. Абсолютизация на диалектическата категория на отрицанието, в смисъла на това, че „Законът за отрицание на отрицанието“ в Марксовия диалектически материализъм е подменен с абсолютното отрицание, т.е. с т.нар. негативная диалектика;

2. Критика на авторитарната личност и тоталитаризма. С тази критика е свързано отрицателното отношение към практиката на обществата на реалния социализъм в СССР, КНР, източноевропейските страни, Куба, Виетнам и КНДР. В това отношение в определени случаи сред привържениците на „школата“ се стига до крайности. Например, възприемането на буржоазната идеологическа конструкция за обществата на реалния, или както го наричаме сега „държавен социализъм“, като „тоталитарни“. По този начин ги уравняват с фашистките държави;

3. Изобразяване на късния капитализъм и „държавния социализъм“ като разновидност на едно модерно индустриално общество;

4. Отричане на революционната роля на пролетариата, който се е „обуржоазил“ и се е интегрирал в системата на капитализма. Ролята на революционен авангард се поема от студентска младеж, както и от различни маргинални групи, изтласкани от капитализма в периферията на обществото.

Несъмнено кръгът от идеи на „Франкфуртската школа“ и „гошизма“ като цяло са в процес на непрекъсната еволюция. С доминацията на неолиберализма като идейна платформа, социално-икономическа практика и политически, и геополитически процеси, се наблюдава интересно въздействие и взаимодействие.

Макар на пръв поглед „левичарството“ изглежда краен антагонист на неолиберализма то започва да се влияе идейно и идеологически от него. То започва да се /нео/“либерализира“ и се трансформира в една или друга форма на това, което може да наречем „ляво-либерална идейна и политическа тенденция“.

Днес в текущото състояние на ляво-либералните организации се наблюдава възприемането на „джендъризма“, ориентация към маргинални групи в социален, етнически и религиозен план като носител на т.нар. „реален протест“. С други думи те стават демонстративен израз на това, което се нарича „революционаризъм“, т.е. действия, които не водят до качествена промяна в обществено-политически и социално-икономически смисъл, тъй като не трансформират ключови за системата параметри и фактори.

Именно с това „революционаризмът“ се отличава от истинската „революционност“, Други черти на лево-либералната идеология и политическа практика са мултикултурализма, крайния антитрадиционализъм, привързаността към идеологията на русофобията. И не на последно място са отричане на „традиционните леви ценности“ и силнокритично отношение към практиката на страните на реалния социализъм както в миналото, така и днес.

Създаване и състав на „Новия народен фронт“/ННФ/

Избирателният блок „Нов народен фронт“(NFP-Nouveau Front populaire) във Франция е сформиран на 10 юни 2024 г. Той е силна опозиция на „Националното обединение“ (RN – Rassemblement National) на Мари Льо Пен, известно в периода 1972-2018 г. като „Национален фронт“. „Националното обединение“ също не е монолитен блок. Сред неговите привърженици присъстват като мнозинство традиционалисти, националисти и класически консерватори. Но се срещат и крайно десни елементи, включително профашистки и неофашистки такива.

ННФ като че ли е в опозиция на макронистите, т.е. водения от Еманюел Макрон блок „Заедно за републиката“ (Ensemble RE – Ensemble pour la République), чието ядро са неолиберали и неоконсерватори. Но това не е винаги, тъй като има случаи, когато в Националното събрание на Франция те подкрепят макронистите.

„Новият народен фронт“ включва:

• Партията „Непокорна Франция“- La France Insoumise (LFI) е основана през 2016 г. от стария троцкист от испано-сицилиански произход Жан-Люк Меланшон. Той е ветеран от „Червения май от 1968 г.“, бивш министър-делегат на професионалното образование, два пъти кандидат за поста държавен глава, живеещ със своя съветник София Чикиру;

• Ляво-либералната Социалистическа партия (основана през 1969 г. на базата на френската секция на Работническия интернационал, съществуваща от 1905 г.) под ръководството на политолога от испанско-виетнамско-китайски произход Оливие Форе, антируски атлантик, женен за бившия съветник на Макрон по правата на човека Сория Блатман;

• Ляво-либералната партия „Еколози“ (създадена през 2010 г. по инициатива на един от ключовите лидери на „цветните революционни“ събития от май 1968 г. във Франция, агента на ЦРУ, открит педофил, зелен глобалист, русофоб-транс-украинец, известния Даниел Марк Кон-Бендит) под ръководството на лудия веган Марин Тонделиер;

• Френската комунистическа партия, създадена през 1920 г. и ръководена от потомствен еврокомунистически активист Фабиен Русел. Следва да отбележим, че т.нар. „еврокомунизъм“, възникна през 60-те години на ХХ век и взе връх в някои компартии в Западна Европа – Испанската, Италианската, а по-късно Френската и някои други. Той се характеризира с остра критика към СССР и ръководството на КПСС в световното комунистическо движение, както и акцент върху парламентарната борба за власт. Представителите на еврокомунизма също така отрекоха концепцията за диктатура на пролетариата и липсата на политически и идеен плурализъм в страните, възприели съветския модел на социализъм.

В същото време еврокомунизмът декларира вярност към марксизма,

но не и към марксизма-ленинизма. Той не се идентифицира официално

с т.нар демократиченя социализъм или социалдемокрацията.

Еврокомунизмът загуби актуалност с разпада на СССР и

източноевропейския социализъм. Тъй като загуби основния обект на

своята критика, а оттук и интереса и парите на съответните секретни

служби на Запад.

В частност Италианската компартия се преименува на

Демократическа партия. Нейният морален крах настъпи, когато тя

одобри бомбардировките от страна на НАТО на бивша Югославия;

• Нова троцкистка антикапиталистическа партия, която е създадена през 2009 г. на базата на Революционната комунистическа лига (френската секция на Обединения Четвърти интернационал/троцкистки/) от два пъти ултралевия кандидат за президент Оливие Безансено;

• Троцкистка партия „Обществено място“, създадена през 2018 г. от заклетия русофоб от еврейска националност Рафаел Глюксман (режисьор на документални филми, бивш съветник на бившия украински президент, яркия русофоб и антикомунист Михаил Саакашвили, прославящ Бандера, Ичкерия/отделилата се от РФ Чечня/ и албанските терористи), син на философа Андре Глюксман, активен участник в “Червения май” – 1968 г., виден представител на комбинацията “от троцкисти до неоконсерватори”, още по-безумен русофоб.

• Пронатовското ляво екологично движение Génération.s, създадено през 2017 г. от бившия кандидат за президент от Социалистическата партия, пламенния мигрантофил и русофоб Беноа Хамон. Същият настоява за решителни действия срещу „агресивния руски империализъм“. Сега това движение се ръководи от кмета на Трапе, мароканецът – мюсюлманин Али Рабех;

• Екофеминистка партия „Поколение на еколозите“, основана през 1990 г. и оглавявана от бившия министър на екологията, устойчивото развитие, транспорта и жилищното строителство Делфин Бато – лесбийка, луда по „Зеления дневен ред“ като цяло и климатичното сектантство в частност;

• Ляво-радикално движение „Picardy Standing” в историческата област Пикардия в Северна Франция, създадено през 2017 г. от постоянен размирник от типа на Сорос, главен редактор на сатиричното списание „Fakir“ Francois Marcel Joseph Bernard Ruffin;

• Ляво-либералната партия „Движение на прогресивните“, създадена през 2009 г., отцепка от Френската комунистическа партия, ръководена от бившия лидер на ФКП/PCF/ и двукратен кандидат за президент Робер Ю;

• Партията „Републиканска и социалистическа левица“, създадена през 2019 г., фрагмент от лявото крило на Социалистическата партия, водена от бившия член на ръководството на последната Еманюел Морел;

• Ултрарадикалната партия на активисти за правата на животните-вегани „Екологична революция“, създадена през 2018 г., настояваща за пълно отхвърляне на животински продукти, забрана за отглеждане на бездомни животни, забрана на лов и риболов, затваряне на зоологически градини и аквариуми, ликвидация на всички атомни електроцентрали, пълно легализиране на евтаназията за всякакви възрасти, премахване на границите и официално прокламиране на формирането на световно правителство (водено от бившия радио и телевизионен журналист с холандски корени, Аймерик Карон);

• Групата троцкистки организации като: Лява партия (основана през 2009 г.), Независима лейбъристка партия (основана през 2008 г.), Демократична и социална левица (основана през 2018 г.), Екосоциалистическа левица (основана през 2022 г.), партия „Заедно!“ (основана през 2013 г.), Партия A Manca (сепаратистка корсиканска, основана през 1998 г.), Революционна групировка (френска секция на Революционния комунистически интернационал/троцкистки/);

• Автономисти/сепаратисти. Мартиникска прогресивна партия във френския отвъдморски департамент Мартиника (основана през 1958 г. от Еме Сезер – черен писател, поет, бивш пламенен комунист, един от създателите на концепцията за „негритюда“ /концепция за изключителната роля на черната раса в световната култура и в частност в европейската такава/,) под ръководството на председателя на изпълнителния съвет на Мартиника, Серж Лечими, от афро-индийски произход, неомарксистка Прогресивна демократична партия на Гваделупа в отвъдморския департамент на Гваделупа (основана през 1991 г. от част от членовете на Комунистическата партия на Гваделупа, ръководена от чернокожия гинеколог Жак Бангу), ляво-либералната Социалистическа партия на Гвиана във френския отвъдморски регион Френска Гвиана (основана през 1956 г., водена от мулата Патрис Катайе), Комунистическа партия на Реюнион в отвъдморския регион на Реюнион (основана през 1959 г., ръководена от участник в „Червения май от 1968 г.“ Creole Elie Hoaro), Комунистическата партия на Мартиника (основана през 1957 г.), Комунистическата партия на Гваделупа (основана през 1958 г.), Партия за обединение „(основана през 2012 г. от част от членовете на Комунистическата партия на Обединението), партии на Мартиника „Мартиникско движение за независимост “ (сепаратистка, основана през 1978 г.), „Изградете страната на Мартиника“ (сепаратистка, основана през 1998 г.), Péyi-A (сепаратистка), „Мартиникско демократично рали“ (основано през 2006 г.) и „Народно движение на Франсоа“ (основано през 1982 г.), партията Tavini huira`atira (основана през 1977 г., наричана по-рано Полинезийски освободителен фронт, постоянен лидер – петкратен президент на тази отвъдморска общност Оскар Манутахи Темару, чиито предци включват таитяни, маори от островите Кук и китайци) и Heiura- Les Verts (основана през 1997 г.) във Френска Полинезия, гвианската партия Walwari (основана през 1992 г. от чернокожата Кристиан Тобира, член на либералната масонска Велика ложа на жените на Франция, бъдещият френски министър на правосъдието, който постигна легализирането на еднополови бракове), сепаратистката партия на Гвиана „Движение за деколонизация и социална еманципация“ (основана през 1991 г.), партията Reunion Progress (основана през 2013 г.) и Rézistans Égalité 974 (основана през 2016 г.), Съюзът за сигурност на Майот в чужбина отдел със същото име. Освен това партиите Euskal Herria Bai (баска, основана през 2007 г.), Демократичният бретонски съюз (основан през 1964 г.), Елзаската алтернатива, корсиканската Inseme a Manca и Ghuventu di Manca,

• Пиратска партия (основана през 2006 г.), Републиканско и гражданско движение (основана през 1993 г.), Ангажимент (основана през 2021 г.), Нов курс (основана през 2013 г.), Леви радикали“ (основана през 2017 г.), „Република и социализъм“, „За Народна и социална екология“, екстремистка лява групировка „Младежка антифашистка гвардия“ (основана през 2018 г.).

Основни лозунги и искания на „Новия Народен фронт“

NPF се бори срещу „руската агресия“, „безусловно подкрепя суверенитета и свободата на украинския народ, както и целостта на неговите граници“, призовава Франция и Запада да направят повече в подкрепа на Украйна на Зеленски. Освен това се обещава допълнителни доставки на оръжия за Киев, застъпва се за отписване на външния дълг на Украйна, конфискация на активи на руски граждани във Франция.

Предлага се премахване на пенсионната реформа от 2023 г., увеличаване на минималната работна заплата до 1600 евро на месец, въвеждане на менструален отпуск, законодателно въвеждане на модел за признаване на полова идентичност просто въз основа на самоопределение.

Смята се необходимо строго „планиране на климата“, изоставяне на промишленото животновъдство, въвеждане на мораториум върху изграждането на големи пътни инфраструктурни проекти.

Особено внимание се обръща върху „най-щедро“ предоставяне на убежище на мигрантите, „създаване на законен и безопасен имиграционен маршрут“, въвеждане на официалния статут на „климатично разселени лица“, широкомащабна реформа на полицията, забрана за използване на системи за лицево разпознаване и т.н. в

Възнамерява да организира междуведомствени органи за борба с антисемитизма, като същевременно се застъпва за дипломатическо признаване на държавата Палестина и въвеждането на оръжейно ембарго за Израел.

Коментари на управляващите елити на ЕС и по света по повод победата на „Новия Народен фронт“

Бившият германски канцлер Олаф Шолц: „Цялото германско правителство и аз изпитваме облекчение.“ Бившият германски вице-канцлер Робърт Хабек: Изпитвам изключително облекчение. Прессекретарят на Шолц Щефен Хебестрайт: „Има известно облекчение, защото това, от което се страхувахме, не се сбъдна.“

Испанският премиер Педро Санчес приветства „отхвърлянето на крайната десница от страна на Франция“. Президентът на Мексико Клаудия Шейнбаум: „Поздравления за Франция за Деня на демокрацията и Новия народен фронт, който зае първо място на парламентарните избори. Организацията, единството и надеждата победиха страха. Поздравления, Жан-Люк Меланшон.“

Полският премиер Доналд Туск: „Има ентусиазъм в Париж, разочарование в Москва, облекчение в Киев. Това е достатъчно, за да сме щастливи във Варшава“.

Вместо заключение

Вместо заключение ще отбележим, че трудно може да се прогнозира как ще се развива по-нататък обстановката във Франция, както и мястото, и ролята на ННФ в политическия процес на страната. Но като се основаваме на характера и същността на партиите, съставящи ННФ трудно може да се очаква някакво сериозно „разтърсване“ на установената в страната неолиберална система не само в социално-икономически, но даже и в обществено-политически план. По същия начин в кратко и даже средносрочна перспектива вероятността от смяна на геополитическата посока на Франция, ако не настъпи значимо геополитическо разместване, е твърде ниска.