Андрей Фурсов
„Римският клуб“ беше създаден през 1968 г. Формално го създадоха трима души. Това са Александър Кинг от Великобритания, Аурелио Печеи, който представляваше Ватикана, както и южнонемските и северноиталиански елитни кръгове. И сред тях е Джермен Гвишиани (по-точно, Дзермен, Дзержински-Менжински). Гвишиани беше зет на Косигин и син на единствения заместник на Берия, когото не разстреляха, а просто му свалиха ефрейторските нашивки и ордени. Ето тези трима души създадоха „Римския клуб“. И „Римският клуб“ беше едно от средствата за проникване на съветската номенклатура, когато, през втората половина на 60-те години, тя де факто се отказа от курса към реалното изграждане на комунизма (в идеологическите документи, разбира се, никой не каза нищо такова) и започна да се интегрира в капиталистическата система.
Организационните начини за интеграция бяха два. Това е структурата „Мрежа“, известна още като „Фирмата“ на ген. Питовранов. И второто – това е „Римският клуб“. И като започнаха интеграцията в капиталистическата система по линията на „Римския клуб“, „Фирмата“, съветските върхове не само отстъпваха стратегическата инициатива, но и обезценяваха в очите на противника това, което имаха, и себе си. Не говоря вече за това, че като подписваха проектите на „Римския клуб“, всички конкуриращи се помежду си групи от най-високата партийна номенклатура, всички кланове, започваха да работят за чужди интереси. А колко чужди са те, отлично се вижда по съдържанието на първите два доклада към „Римския клуб“, за които ще говорим сега.
Тези доклади: от 72-ра година „Пределите на растежа“ и от 74-та „Човечеството на кръстопътя“ (в друг превод „Човечеството на разпътия“). Някои говорят за тези доклади като за предварително уредена измама, други – за ангажираност на авторите. В всеки случай тези доклади се пишеха по определена поръчка. Подготовката на първия доклад започна през 69-та година по модела на Форестер „Свят-1“, резултатите му видяха светлината през 1971 г. в книгата „Световна динамика“ / „World Dynamics“. Ръководството на написването на първия доклад към „Римския клуб“ Форестер го предаде на своя помощник Медоуз и неговия екип. Те анализираха световната ситуация по 5 параметъра (само по 5): демография, невозобновяеми ресурси, структури на властта и форми на управление, НТП и насилие в света. И авторите на доклада куеха: „Ако сегашният експоненциален растеж на промишленото производство и населението се запази, то в следващите 100 години човечеството ще бъде хвърлено в глобална катастрофа“.
В същата 72-ра година беше публикуван документът „Коментари към „Пределите на растежа“. Той беше подготвен от група под ръководството на Печеи и Кинг. Тези двама души и бяха създателите на „Римския клуб“. Ето така, групата автори, които написаха „Коментари към „Пределите на растежа“, се солидаризираха с изводите. И макар в последващите доклади свръхалармистичната, ако не истерична („Шеф, всичко е загубено! Гипса свалят! Клиентът заминава!“) гледна точка да беше малко омекнала, въпреки това 12 години по-късно през 1984 г. Печеи повтаря изводите на „Пределите на растежа“, първо, в статията „Световен ред към края на века“, която беше публикувана в списание „Футюрибъл“. И второ, в статия, диктувана няколко часа преди смъртта му „Римският клуб. Дневен ред за края на столетието“.
И така, основният извод на първия доклад към „Римския клуб“: човечеството в своето развитие е достигнало пределите на икономическия растеж, трябва да спре да се фетишизира икономическия растеж, да се постави под контрол растежа на населението и използването на природните ресурси, да преодолее неуправляемостта на този процес и постепенно да намали потреблението. Това е всичко, за което сега пише Шваб.
Кой може да организира този процес, според авторите на доклада? Само наднационални, наддържавни органи за управление. По-късно този тезис беше формулиран така, доста витиевато: „Да изведем принципа на активна солидарност от национално и регионално ниво на глобално. Да намерим пътища и начини за реализация на базата на този принцип на нови институти на политика и стратегия. И първата стъпка тук – обединяване на силите и възможностите на Запада и Изтока“. Под „изток“ се има предвид не Източна Азия, а светът на социализма.
Тук възниква въпрос. Но нали има ООН… Защо ООН не ни устройва? А не устройва с това, че системата на ООН е система на национални държави. А ние тук се опитват да ни убедят в необходимостта от наднационален, наддържавен орган, който подозрително напомня на световно правителство. И съветското ръководство този опит за покушение върху суверенитета, включително върху своя, съветски, го преглътна. Не много силни в политическата икономия съветски ръководители и тяхната интелектуална прислуга дори не подозираха за следното, много важно. Не ограничеността на ресурсите, за която по поръчка на своите господари вдигаха врява авторите на „Пределите на растежа“, стои на пътя на икономическия растеж в капиталистическото общество, а нещо друго. Това нещо – превъзхождането на концентрацията на доходността на капитала над нивото на растежа на икономиката.
Много добре това показа в своята работа „Капиталът в XXI век“ Тома Пикети. Тъй като тенденцията към превъзхождане на концентрацията на доходността на капитала над нивото на растежа на икономиката се засилваше в последната трета на XX век, икономическият растеж ставаше все по-бавен, а фокусници от науката от „Римския клуб“ представиха това за изчерпване на природните ресурси на планетата. Природните ресурси наистина имат тенденции към изчерпване, но икономическият растеж се забавяше преди всичко в резултат на законите за развитие на капиталистическата система. И ето точно тези закони, тази причина за забавяне „Римският клуб“ се опита да прикрие, сведвайки всичко до изчерпване на ресурсите.
В началото на XXI век тенденцията, за която пишеше Тома Пикети, достигна фантастична сила, икономическият растеж се забави до предела, и световната върхушка чрез Шваб и давосците, които дойдоха на смяна на „римляните“, започна да блещи за катастрофа. Т.е. ако не се премине към реализацията на „зелената сделка“ и цифровия дневен ред – това ще е краят. „Пределите на растежа“ ясно сочеха, че човечеството трябва да смени развитието по експонента, характерно за XVIII–XX вв. (подчертавам думата „трябва“) с развитие по асимптота. Това са моите термини. Т.е. по същество трябва да се върне към прединдустриалния, предкапиталистически ритъм на развитие. И макар в доклада „Пределите на растежа“ още да не се използва гадният термин „устойчиво развитие“ – официално този неомалтусиански слоган активно ще влезе в употреба през 90-те години – по същество всички доклади към „Римския клуб“, започвайки от първия, имат предвид точно така наречения „устойчив растеж“.
През 2002 г. на Запад беше публикувана, а при нас преведена, след 10 години, работа, книгата озаглавена „Пределите на растежа: 30 години по-късно“. В нея Медоуз, авторът на групата, която пишеше първия доклад към „Римския клуб“, и неговите колеги открито признават факта, че от самото начало имаха предвид устойчиво развитие. И уточнява какво е това, което трябва да се разбира под това. „30 години – пишат те – ние говорихме и работехме за преминаване към устойчиво развитие. Революционното преминаване към устойчиво развитие – това е умерен начин на живот, т.е. по-малко да се консумира и по-малко да се раждат. Оттук с цялата очевидност се очертава директна линия от проектите на „Римския клуб“ към антихуманните, човеконенавистнически проекти на Шваб, Харари и им подобни. Но началото беше поставено от „Римския клуб“, който от самото начало акцентираше необходимостта от намаляване на населението на планетата.
Ето какво пишеше по този повод Аурелио Печеи, цитирам: „Прекомерният растеж на населението, обусловен от положителна обратна връзка за темповете на нарастване, е явление от скорошно време, резултат от намаляването на смъртността. Има само два начина да се поправи възникналият дисбаланс. Или да се намалят темповете на нарастване на населението и да се приведат в съответствие с ниското ниво на смъртност, или да се позволи на нивото на смъртност отново да се увеличи“. (Обърнете внимание! „Или да се позволи на нивото на смъртност отново да се увеличи“.)
Разбира се, Печеи не казва направо за необходимостта от увеличаване на смъртността, както правеше покойният херцог на Единбург, принц Филип, съпругът на Елизабет II. Като един от ръководителите на зловещото общество за защита на „Дивия живот“ WWF, той открито и неведнъж казваше, че „в следващия живот би искал да се върне на Земята като смъртоносен вирус, за да намали няколко пъти станалото прекомерно население на планетата“. Печеи отваря „прозореца на Овертън“. Въпросът за принципиалната възможност за увеличаване на смъртността на населението на планетата е поставен и хвърлен в информационното пространство, и няма илюзии.
