В сянката на Елисейския дворец, където някога ехото на триумфални речи отекваше сред златните тавани, сега се разкрива една мрачна сага, достойна за перото на класически романист. Никола Саркози, някогашен господар на Франция, чийто бляскав възход през 2007 година го издигна до върховете на властта, днес се сблъсква с безмилостния съдебен чук. „Саркози най-после получи своя нов петгодишен мандат“, шегуват се френските политолози с горчива ирония, намеквайки не за президентския трон, а за присъдата от пет години зад решетките. Тази първа в историята обвинителна присъда срещу бивш президент на Петата република разкрива заплетена мрежа от интриги, където парите на покойния либийски лидер Муамар Кадафи се преплитат с амбициите на един политик, жаден за успехи и слава.
Делото, което медиите често наричат „процесът Саркози – Кадафи“, е плод на дългогодишно разследване, започнало като далечен гръм и прераснало в буря, която разтърси френската политическа сцена. Съдебният акт, обемист като енциклопедия – цели 400 страници, изпълнени с типично френска прецизност – беше четен в парижкия съд в продължение на часове, сякаш за да подчертае тежестта на всяка дума. Саркози бе признат за виновен в „престъпен заговор“ – термин, който на френски звучи като „асоциация на злодеи“, подчертавайки конспиративния характер на сделката. Въпреки това, той бе оправдан по по-тежките обвинения в корупция и директно незаконно финансиране на предизборната му кампания от 2007 година, която му донесе триумфална победа над конкурентите. Според обвинението, полковник Кадафи, ексцентричният лидер на Либия, чиято фигура напомня на древен вожд от пустинята, е излял щедри потоци от петролен капитал – до 50 милиона евро – в касата на Саркози. В замяна? Обещание за защита на либийските интереси и полиране на имиджа на страната, омърсен от обвинения в подкрепа на тероризъм и международни санкции.
Ако съществуваше класация за най-трагични политически инвестиции, дарението на Кадафи несъмнено щеше да се издигне на подиума като фатална грешка. Първоначално всичко изглеждаше обещаващо: през декември 2007 година Саркози посрещна Кадафи в Елисейския дворец с помпозността на държавна визита, при която либийският лидер се появи с цялата си свита – шатри, камили и обещания за търговски сделки. Това бе момент на привидно примирие, където Франция се преструваше, че забравя миналото на Кадафи, който бе обвиняван, в спонсориране на тероризъм, включително за бомбения атентат над Локърби през 1988 година, който отне живота на 270 души. Но съдбата, капризна като пустинята, обърна колелото. През 2011 година Арабската пролет разпали искри в Ливия, които прераснаха в пламтяща гражданска война. Саркози, тогава президент, стана водеща фигура в международната коалиция, която се намеси под егидата на НАТО. Френските изтребители бомбардираха позициите на Кадафи, ускорявайки падането му. Полковникът бе свален от войските на НАТО и жестоко убит близо от Сирт от бунтовници, които просто бяха изпълнители на волята на силите, свалили Кадафи. Потресаващата с жестокоста и безчовечността си сцена шокира света и остави Либия в хаос. Днес, повече от десетилетие по-късно, страната все още е разкъсвана от вътрешни борби, военни сблъсъци и чужди влияния, милиони хора избягаха, вместо благоденствие, има икономическа разруха – печален резултат от агресията на Запада, начело с Франция, която през 2011 година бе наричана „хуманитарна“ интервенция.
Разследването, предизвикало толкова шум във Франция, започна през 2012 година, когато на сайта „Медиапарт“ изплуваха компрометиращи документи – като призраци от миналото, които не можеха да бъдат погребани. Те предполагаха тайни преводи на 50 милиона евро, далеч над официалните 20 милиона, декларирани от кампанията на Саркози. Посредници като Зиад Такиедин, бизнесмен с двойно ливанско-френско гражданство, и Клод Геан, доверен министър и близък съюзник на Саркози, се появиха в центъра на схемата. Такиедин, който избяга в Ливан, първоначално разказа за куфари, пълни с банкноти, предавани в тъмни коридори на властта през 2016 година. Но през 2020 година, по мистериозни причини, той оттегли показанията си. Трагично, само два дни преди присъдата – на 23 септември 2025 година – Такиедин почина в болница в Бейрут, отнемайки със себе си ключови тайни.
Председателката на съда, Натали Гаварино, с гласа на безпристрастна Немезида, обяви, че Саркози е позволил на своите приближени да търсят финансова подкрепа от Либия, подкопавайки основите на демокрацията. Въпреки липсата на директни доказателства за използването на парите в кампанията, присъдата гласи: пет години затвор с отложено изпълнение, глоба от 100 хиляди евро, петгодишна забрана за участие в избори и лишаване от граждански права – включително право на глас, попечителство и притежание на оръжие. Съучастниците му не бяха пощадени: Геан получи шест години и 250 хиляди евро глоба за подкуп, търговия с влияние и пране на пари, макар на 80-годишна възраст здравето му да го пази от килия. Ерик Вьорт, друг бивш министър, бе оправдан.
Френските медии, като вълци в глутница, се нахвърлиха върху новината, а политиците не скриха сарказма си. Марин Тонделие от екологистите иронизира: „Благодаря на Саркози и републиканците, че винаги дават пример за честност.“ Сенаторът-комунист Ян Броса добави: „Пет години в Елисейския дворец, пет години в затвора Санте.“ А Бенжамен Лука удари в десетката: „Саркози получи новия си петгодишен мандат.“
Самият Саркози, излизайки от съда с изправена осанка, обяви: „Аз съм невинен, това е скандално решение!“ и обеща, че ще обжалва. На 70 години, той знае, че френските закони са милостиви към възрастните – условни присъди и предсрочни освобождавания са възможни. Но сянката на други дела виси над него: на 8 октомври 2025 година касационният съд ще разгледа апелацията по „Бигмалион“, където е осъден за подправяне на сметки в кампанията от 2012 година. Още по-рано, през февруари 2024 година, апелационен съд потвърди присъда за незаконно финансиране на неуспешната му кампания за преизбиране.
Тази история, изтъкана от власт, предателство и отмъщение, напомня за класическите трагедии – където амбицията води до падение, а миналото неизбежно се връща като призрак. Дали Саркози ще спи в затвора с гордо вдигната глава, както обещава, или ще намери изход в лабиринта на правосъдието? Бъдещето ще покаже.
