Андрей Фурсов
„Средна класа“. Този термин придоби почти магическо значение в постсъветската епоха, играейки ролята на „захаросан пряник“, предназначен да подслади шоковите удари от камшика на реформите. Това е онова светло бъдеще, което политтехнолозите и идеолозите на прекрасния нов посткомунистически свят обещаваха на руснаците. Намекваше се, че основната част от населението ще попълни редиците на средната класа; има дори издания – от гланцови до претендиращи за аналитичност – които се „позиционират“ като издания за и от името на средната класа в Русия. Но при по-внимателна проверка се оказва, че тази класа, въпреки бодрата статистика за заплати и потребление, е почти невидима. Да, разбира се, във всяко общество има „средина“, определяна по закона на средните числа, но далеч не всяка средина е средна класа. И онова, което би могло да се превърне в средна класа в Русия, всъщност беше потискано (убивано) два пъти – през 1992 и 1998 година. Но все още често ни изобразяват Запада като рай за средната класа. Така ли е наистина?
В ядрото на капиталистическата система средната класа започна да се формира през втората половина на XIX век. Но първото столетие от нейното съществуване едва ли може да се нарече щастливо: „общественият пай“ беше сравнително малък, а капитализмът – доста брутален. Животът на средния представител на средната класа преминаваше в борба с подобните нему – за да не се свлече надолу, и с тези, които го притискат отдолу – за да им попречи да се изкачат нагоре, защото общественият живот е игра с нулева сума. За това как средните класи могат да се борят за позицията си, изправени пред заплахата от пролетаризация, свидетелстват фашистката революция в Италия и националсоциалистическата революция в Германия. Постепенно положението на средните класи на Запада се подобряваше, но много бавно. Качествени промени настъпиха след Втората световна война, в периода 1945–1975 година. Французите наричат този период „les trentes glorieuses“ – „славното тридесетилетие“, и той наистина беше такъв, при това не само във Франция, но и в други страни на Запада.
Следвоенното тридесетилетие се превърна в триумф на средната класа и на това, което наричат welfare state – „държава на всеобщото благосъстояние“ (по-точен превод: „държава на всеобщото социално осигуряване“). Основните причини за този триумф са две – икономическа и политическа.
Следвоенното тридесетилетие съвпадна с „възходящата вълна“ на Кондратиевския цикъл, т.е. с подем и ръст на световната икономика от 1945 до 1968–1973 година. Но тази „възходяща вълна“ фантастично надмина всички предишни периоди на ръст и експанзия на световната икономика (1780–1815, 1848–1873, 1896–1920). „Славното тридесетилетие“ показа безпрецедентни резултати: през този период бяха произведени толкова стоки и услуги, колкото за предходните 150 години. Разбира се, една от причините бяха огромните разрушения от Втората световна война.
Рязко увеличеният „обществен пай“ на следвоенния Запад осигури на върхушката на западните страни и на капиталистическата система като цяло онзи „фонд“, от който теоретично можеше да се отдели нещо за средната класа, за да се повиши нейното благосъстояние. Имаше и икономически причини за това: благосъстоянието увеличава търсенето и така стимулира развитието на икономиката. Но капитализмът не е филантропска организация и няма просто така да осигурява благосъстоянието на толкова относително масов слой като средната класа. „Желязната пета“ беше принудена да омекне и да предприеме значително подобряване на положението на средната (и отчасти работническата) класа, принудена от определени обстоятелства, които бяха извън капитализма. Става дума за съществуването на социалистическия лагер.
Самото съществуване на СССР, неговото бурно икономическо развитие, което дори през втората половина на 1950-те и 1960-те години създаваше у западните политици впечатлението, че СССР ще изпревари САЩ, неговият егалитарен социален строй, както и способността му материално да подкрепя антикапиталистическите движения по света, включително комунистическите, социалистическите и работническите партии на самия Запад (това е по сталински: да удряш врага на неговата територия), всичко това принуждаваше буржоазията да успокоява своите работническа и средна класа, да ги „подкупва“. От работническата класа – за да не се бунтува, от средната класа – за да изпълнява с интерес функцията на социален буфер, тампон между буржоазията и пролетариата.
Средството за това „подхранване-успокояване“ беше welfare state, което чрез системата на данъчното облагане преразпределяше част от средствата (в абсолютно измерение доста значителна) от буржоазията към средната и в по-малка степен към работническата класа. В резултат на това към средата на 1960-те години на Запада се оформи многобройна и доста заможна средна класа.
Разбира се, буржоазията задейства този преразпределителен механизъм не от доброта. Welfare state е явен отстъп от логиката на развитието и природата на капитализма, което само в малка степен може да се обясни с грижата за създаване на търсене и потребители на масовата продукция. Главното е другаде – в съществуването на системен антикапитализъм (исторически комунизъм) във вида на СССР. В хода на „студената война“, в глобалното противопоставяне на СССР, в борбата между два глобални проекта, буржоазията беше принудена да „подкупва“ средните и работническите класи, да ги успокоява (данъци върху капитала, високи заплати, пенсии, помощи и т.н.). Така самото съществуване на СССР, антикапиталистическата система, принуждаваше капиталистическата система в нейното ядро да нарушава своята класова, капиталистическа логика, да се облича в квазисоциалистически дрехи.
Към средата на 1960-те години средната класа на Запада не само придоби икономическа мощ, но стана и сериозна политическа сила, материализираща се в леви и левоцентрични партии, което също не можеше да не тревожи истеблишмънта.
Началото на 1970-те години беше преломно в много отношения. Първо, „низходящата вълна“ на Кондратиевския цикъл тръгна надолу, започна световен икономически спад, при това бързо и рязко – от САЩ. На 15 август 1971 година (за първи път от 1894 година) САЩ отбелязват търговски дефицит, Никсън обявява отказа на Америка от Бретън-Уудските споразумения и прекратяването на обмена на долара за злато; на следващия ден всички европейски валутни пазари се затварят. През 1973 година САЩ девалвират долара с 10 процента. Същата година започва нефтената криза, светът влиза в епоха на продължителна световна рецесия. През 1975–1976 година инфлацията обхваща целия свят. Следвоенното благоденствие приключва.
Второ, на границата между 1960-те и 1970-те години welfare state с нейния огромен бюрократичен апарат достигна предела на своята административно-политическа ефективност.
И накрая, трето, и това е най-важното, разрасналата се средна класа стана твърде тежко бреме за капиталистическата система (дори в относително благоденстващото ядро), а световният икономически спад, съчетан с неефективността и скъпоструващата природа на welfare state, още повече изостряше тази ситуация. Многобройността на средната класа, умножена по нивото на нейното благосъстояние, излезе извън рамките на възможностите, които капиталистическата система можеше да осигури без сериозни изменения в природата си и без значително допълнително преразпределяне в ущърб на върхушката.
Не по-малка, а може би дори по-голяма заплаха за нея представляваха политическите претенции на средната класа. В тази ситуация господарите на капиталистическата система спряха отстъплението, прегрупираха се и започнаха социално контранастъпление. Идейно-теоретическото оправдание на това контранастъпление стана изключително важният и откровено циничен документ „Кризисът на демокрацията“, написан през 1975 година от „трима мъдреци“ – С. Хънтингтън, М. Крозие и Дж. Ватануки – по поръчка на създадената през 1973 година Тристранна комисия („закулиса“ от нов тип, чиято задача беше като „добър следовател“ да удуши СССР в обятията си).
Но отслабването на демокрацията в интерес на западната върхушка не беше лесна социална и политическа задача. Кои бяха гръбнакът на западната демокрация, която трябваше да бъде укротена? Средната класа и активната горна част на работническата класа. По тях беше нанесен първият удар. През 1979 година във Великобритания и през 1981 година в САЩ на власт идват пазарните фундаменталисти Татчър и Рейгън. Те отразяват съществена промяна в социалния облик на самата „желязна пета“: на мястото на отрядите на „старата“ буржоазия и бюрокрация, свързани с държавно-монополистичния капитализъм (ДМК), идва млада хищна фракция на корпоратокрацията, пряко свързана с транснационалните корпорации, която се бореше за място под слънцето от 1940-те и 1950-те години и най-накрая постигна успех (в немалка степен това беше улеснено от поражението на САЩ във Виетнам).
Основните задачи на първия президент и премиер от корпоратокрацията бяха демонтажът на част от ДМК-шното welfare state и настъплението срещу средната и работническата класа, с което се занимаваха Рейгън и Татчър през 1980-те години. Но докато съществуваше СССР, „господарите на пръстените“ на капиталистическата система не можеха напълно да разгърнат такъв курс. Оттук следват две последици. Първо – курс към рязко отслабване на СССР (през 1989–1990 година той се смени с курс към разчленяване и унищожаване на СССР); с тази цел СССР беше въвлечен в Афганистан, последван от нов рязък завой в „студената война“. Второ – стремежът да се присвои онова, което не можеше да бъде отнето веднага от средните класи на ядрото, от средната класа на периферията, унищожавайки я като класа. През 1980-те години с помощта на структурните икономически реформи на МВФ в Латинска Америка латиноамериканската средна класа беше почти напълно унищожена; засегната беше и средната класа на най-развитите африкански страни (Нигерия). Средствата от експроприацията на периферните средни класи се прехвърляха на Запад, което донякъде забавяше настъплението на върхушката срещу западната средна класа.
Крахът на СССР премахна фактора, който пречеше на пълномащабното настъпление на „желязната пета“ срещу средната класа на ядрото – сега вече не беше нужно да се успокоява никой, можеше да се разбойничи както на международната арена (Югославия, Ирак), така и вътре в страната. А и се появи забележителен инструмент – глобализацията по американски.
Впрочем първите жертви на този къснокапиталистически инструмент станаха средните класи на бившите социалистически страни. Ако през 1989 година в Източна Европа (включително европейската част на СССР) под прага на бедността живееха 14 милиона души, то през 1996 година те бяха 169 милиона. „Реформите“ пуснаха под ножа бившата социалистическа средна класа, превръщайки се в нейна елементарна експроприация. Отчасти това отслаби натиска на „желязната пета“ върху средната класа, но само отчасти – буржоазията вземаше реванш за десетилетията на принудителна „социална диета“ спрямо масите. Символично е, че историческият XX век започна с книгата на Х. Ортега-и-Гасет „Бунтът на масите“ (1929), а завърши с книгата на К. Лаш „Бунтът на елитите“.
Глобализацията се превърна в мощно оръжие на върховете срещу низините и средата. Наукоемкото производство, за разлика от индустриалното, не изисква значителни по численост работническа и средна класа, а следователно с тях може да не се церемонят не само по политически, но и по икономически причини – vae victis (лат. „горе на победените“). Размиването и разслояването на средната класа на Запада водят до възникването на опростена социална структура: богато малцинство, в което влиза така нареченият „нов среден клас“, и бедно мнозинство. Това вече намери отражение в социологическата теория „20:80“, където 20 процента са богатите, 80 процента – бедните, и няма никаква средна класа. Разбира се, това все още не е реалност, а тенденция, но тенденция очевидна, мощна и потвърждаваща се от статистиката дори в толкова богати страни като САЩ. През 2005 година в сравнение с 1975 година само 20 процента от американците са увеличили доходите си, а при 80 процента те са намалели. Ясно е, че в по-бедните страни това съотношение вече не е 20:80, а 10:90 или дори 5:95, а самият процес на разпадане/унищожаване на средната класа протича много по-бързо – бившата съветска средна класа беше унищожена за 6–7 години.
Тук е необходимо да се подчертае, че разпадането на средната класа, влошаването на нейните позиции, е световен процес, характерен за къснокапиталистическото общество, навлизащо в системна криза. Първите жертви на тази криза стават средната класа и нация-държавата във формата на welfare state. От социална гледна точка последните 30 години в световен мащаб могат да се представят като социална схватка между „новата буржоазия“ – корпоратокрацията (френският социолог Д. Дюкло нарича този слой „хипербуржоазия“ или „космокрация“, подчертавайки нейния паразитен характер и ориентация към изземане на прибавъчния продукт преди всичко от средната класа) и средните класи, в която последните претърпяха поражение.
Щастливият живот на средната класа на Запада се оказа доста кратък, като този на героя от разказа на Хемингуей Франсис Макомбър. У нас горбачовщината, и особено елцинщината, бяха, наред с другото, руско проявление на световната борба, където част от номенклатурата в съюз с криминалитета и чуждестранния капитал социално разгроми средната класа, като предварително (в това беше същността на горбачовщината) блокира пътя към демократизация в интерес на средната класа, заменяйки я с либерализация. Елцинщината изпълни задачата за икономическа експроприация.
Всички разговори днес за светлото бъдеще на средната класа у нас или на Запада са или непроходима глупост, или съзнателна и цинична лъжа с напълно очевидни политически цели.
Източник: каналът на Андрей Фурсов в Дзен.
