Андрей Фурсов
Венеция „стартира“ като територия, подконтролна на Ромейската империя (наричана Византия от немските историци от средата на XVI в., за да остане Свещената Римска империя единствената Римска империя в историята). През IX в., след похода на сина на Карл Велики Пипин в Северна Италия (810 г.) и сключването на договор с Ромейската империя, Венеция постепенно се освобождава от византийския сюзеренитет. Венеция (или, както с любов и гордост я наричат жителите ѝ, La Serenissima – „Светлейшата“) набира историческа сила за сметка на разгрома на бившата си метрополия. Венецианската върхушка играе важна роля в организирането на кръстоносните походи, по същество – международни разбойнически акции, който те насочват заедно с бенедиктинците и Ватикана. А организираните от венецианците (дож е Енрико Дандоло) превземане и разграбване на Константинопол през 1204 г. по време на Четвъртия кръстоносен поход им носи 400 хиляди сребърни марки и множество други дивиденти – както материални, така и нематериални (от територии – три осми от византийските владения и редица стратегически острови в Средиземноморието, включително Крит и Кипър, до елиминирането на геополитически съперник). Още в първата третина на XIII в. венецианците, заедно с генуезците и ломбардците, оплитат в дългова мрежа значителна част от Европа; като политически съюзник те използват папата, подкрепяйки Рим в противоборството му с императора на Свещената Римска империя. До голяма степен именно тяхната позиция довежда до падането на Хоенщауфените (1268 г.). Италианските банки подчиняват Западна Европа чрез финансови механизми, а в същата посока действа и орденът на тамплиерите.
В средата на XIII в. венецианците „пускат“ златния дукат, който остава в обращение до 1840-те години. Контролирайки най-богатите сребърни мини в Европа (германските земи, Унгария, Словения, Балканите), венецианците установяват обмен на сребро за злато с Китай и, както отбелязва А. Дъглас, тази биметална система, „умножена“ по „оста“ Венеция – Китай, осигурява на венецианците безпрецедентни възможности да „доят“ реалната („физическата“) икономика на Европа, която, благодарение на Венеция, от време на време изпитва „сребърен глад“. Как венецианците печелят от Европа е видно от следното: годишният ръст на европейската икономика през XIV в. е 3–4%, докато годишната печалба на Венеция достига 40% (4 млн. дуката).
В първата третина на XIV в. европейските монархии нанасят мощен удар на лихварите. Първо Филип IV Красиви разгромява ордена на тамплиерите във Франция (1312 г.). Част от тамплиерите бягат в Шотландия, други – в Португалия (това става основа за бъдещите тесни исторически връзки между Шотландия, а по-късно и Англия, и Португалия). След това английският крал Едуард III отказва да плаща дълговете си към флорентинските банкови домове: през 1343 г. – към Перуци, а през 1345 г. – към Барди, като това води до техния фалит и предизвиква хаос в европейската финансова система. В историческата памет на италианците крахът на банките Барди и Перуци остава като катастрофа, за която се помни дори през XX в.: по време на Втората световна война Мусолини (може би желаейки да заплаши бившите си британски вербовчици и куратори) заявява, че след победата ще накара британците да върнат дълга на Едуард III с натрупаните за 600 години лихви. Дори в средата на XV в., т.е. сто години след падането на Барди и Перуци, Медичи, банкерите на новата епоха, не успяват да достигнат тяхното ниво.
Генуя и Венеция също пострадват от финансовия хаос през втората половина на XIV – първата половина на XV в., утежнен от епидемията от чума, икономическата криза и социалните вълнения. Въпреки това през XV в. ситуацията започва да се променя. Първо, още към средата на XV в. при дожа Франческо Фоскари венецианците завладяват значителна част от Северна Италия, напредвайки на terraferma до Бергамо, където лъвът на Свети Марк се сблъсква със змията на Милано. Тези нови владения, пише Д. Абулафия, ще изиграят своята роля през XVI–XVII в., когато Венеция започва да се обръща на запад. Както отбелязва Ф. Бродел, след като през първата половина на XV в. овладява Падуа, Верона, Бреша и Бергамо, Венеция си изгражда миниимперия, която я защитава от страна на Италия – това също е принос към бъдещето. И все пак основният източник за възстановяването на делата на Венеция, както и в началото на XIII в., е Константинопол. Венецианците (заедно с генуезците) решават проблемите си за сметка на Ромейската империя, където управлява династията Палеолози (гръцки клон на италианското семейство Витербо, с тесни връзки с Медичи). Както през 1204 г., Венеция обединява усилията си с Ватикана (и с Генуя); има сведения, че те помагат на Мехмед II с пари, а част от генуезките наемници на служба в Ромейската империя се оказват предатели и отварят портите на града за врага.
Позицията на венецианците не бива да учудва, и не става дума само за това, че финансово-политическите изгоди надделяват над религиозните християнски чувства: „ценностите стават доста еластични, когато става въпрос за власт и печалба“, коментира такива ситуации Имануи Уолърстийн. Има и още нещо. Както отбелязва А. Чайткин, в ранното Средновековие венецианската търговско-политическа върхушка до голяма степен се формира от представители на търговски династии от Константинопол, произхождащи от богатия квартал Фанар. „Фанариотите“, от своя страна, са предимно източници от Леванта, т.е. Източното Средиземноморие. За този регион е характерно смесването на различни етноси, култове и традиции, религиозни и магически вярвания, като нерядко магията се оказва по-силна от религията, обличана в нейните одежди, било то християнство (гностици) или по-късно ислям (псевдоислямското течение „Дьонме“, от което в края на XIX в. излизат лидерите на младотурците, финансирани в т.ч. чрез Парвус – партньор на италианския министър на финансите Волпи ди Мисурата – бел. ред.).
Така в Венеция се оказват представители на родове, които са псевдохристияни, придържащи се в действителност или към традициите на гностицизма, или към традициите на древноизточни религиозни и магически култове – финикийски и особено вавилонски. Показателно е, че символът на Венеция – крилатият лъв – е широко разпространен в древния Близък изток. Между другото, крилатият лъв на Свети Марк, разположен на една от колоните на Пиацета, вероятно е с персийски произход (IV в. сл. Хр.).
По този начин зад формално християнския, католически фасад на Венеция/катедралата на Свети Марк се крие друга традиция, тайно противопоставяща се на християнството или поне алтернативна на него. В тази връзка отношението на Венеция към Ромейската империя, от една страна, и към католическия свят, Ватикана, от друга, се определя не само от финансово-икономически причини, но и от идейно-религиозни: в този смисъл, а не само във финансов, Венеция се явява спрямо християнска Европа като „чужденец“.
Изглеждаше, че пред Венеция се откриват светли перспективи, особено след като турците, не без помощта на венецианците и с подкрепата на генуезците, превземат Константинопол (1453 г.), а венецианците в знак на благодарност получават своята „бъчва с мед и кошница с бисквити“ – на практика османците им поверяват кураторството над дипломацията и разузнаването на Османската империя. Въпреки това ситуацията започва да работи срещу Венеция.
На първо място, Османската империя е много по-силна от упадащата Ромейска империя, има свои търговски интереси на Изток и обективно, ако не блокира, то затруднява търговията на венецианците с Изтока. Венеция първоначално е ориентиран на изток град: докато всички останали градове-комуни в Северна Италия гледат или на север към императора, или на юг към папата, Венеция се обръща с гръб към всичко това и дори към Италия, гледайки на изток. И ето, тази ориентация е поставена под заплаха. Както отбелязва Р. Краули, османците заплашват да разрушат брака на Венеция с морето – Средиземно море, разбира се.
На второ място, португалците (Васко да Гама) прокарват нов път към Азия – около Африка, оставяйки венецианците в „геотърговски офсайд“. Посланикът на Венеция в Кайро казва, че откриването на пътя към Изтока около Африка е „causa de grande ruina del stato Veneto“ („причина за огромна вреда на венецианската държава“).
На трето място, през 1509 г. срещу венецианците в Камбрейската лига се обединяват почти всички големи европейски държави (освен Англия), включително Светият престол, и през 1511 г. Венеция претърпява поражение. Пълното изтриване от историята на венецианската олигархия е избегнато само чрез подкупването на папа Юлий II (първият римски първосвещеник, чието тяло е балсамирано).
Така в началото на XVI в. Венеция се оказва в много трудно положение, и нейната върхушка се стреми да направи всичко, за да не се озове отново сама срещу цяла Европа. За това е необходимо, първо, да се осигури подкрепата на някоя от европейските държави, като се обвърже финансово; второ, да се направи така, че Европа да няма време за Венеция, т.е. да се разпали конфликт в нея. Външнополитическият залог е поставен на Хабсбургите. Тук венецианците поемат щафетата от генуезците. Последните, контролирайки финансово Бургундия (XV в. във френската история се нарича „бургундски“ заради ролята и значението на това херцогство) и френскоговорещите швейцарски кантони, значително допринасят за брачния съюз между бургундския дом и Хабсбургите. Резултатът е контрол над Испания, а следователно и над Португалия (не случайно Дж. Ариги нарича първия цикъл на натрупване на капитал генуезко-иберийски, подчертавайки симбиотичния му характер). Сега е нужно да се издигне Хабсбург на трона на Свещената Римска империя, и венецианците активно се заемат с това.
Тяхното сребро, дошло чрез немските лихвари (от средата на XVI в. венецианците активно навлизат в Южна Германия: в Нюрнберг и Аугсбург възникват „венециански квартали“, в тесен контакт с венецианците работят Фугерите), помага на Карл I Хабсбург да стане император на Свещената Римска империя като Карл V; конкурентът му, френският крал Франсоа I, няма достатъчно пари, за да подкупи електорите. Франсоа I е готов да плати на курфюрстите-електори 3 млн. крони в злато. Внукът на Максимилиан I, Карл I, няма такива пари, и тогава венецианците се намесват, призовавайки Фугер, който осигурява сума, по-голяма от тази, с която разполага френският крал. Към 1515 г. подкупването на гласовете постига целта си – Карл става император. Един нюанс: подкрепата за избирането на Карл срещу Франсоа не пречи на венецианците няколко години по-късно да финансират Франсоа I във войната срещу Карл V, когото от своя страна финансират генуезците. Заедно те вършат общоиталианско дело, разпалвайки и поддържайки конфликт, който обещава добра печалба и отвлича вниманието от техните градове. През 1523 г. Якоб Фугер Богатия (1459–1525) пише на Карл V, че без неговата помощ „негово величество не би получил римската корона“, но естествено премълчава, че значителна част от сумата е предоставена от венецианците – това е тяхната политическа игра, насочваща икономическата игра на Фугерите. Остава да се каже само, че резултатът от тази венецианска игра са италианските войни между Испания и Франция, продължили през цялата първа половина на XVI в.
Финансово Испания е контролирана от венецианците и генуезците заедно; германските княжества са предимно зона на влияние на венецианците, а швейцарските кантони – на генуезците. Въпреки това постепенно венецианците увеличават присъствието си и там; финалът на този процес настъпва след няколко века, през 1815 г. През тази година, венецианецът с гръцки корени, потомък на семейство, служило векове на Венецианската република, дипломат на Руската империя граф Йоан Каподистрия, разработва за Свещения съюз документ, с който де факто се създава държавата Швейцария – до голяма степен като допълнителна „камера за съхранение“ на богатствата на венецианските семейства и „зона“ на застрахователните компании. Показателно е, че конкретното съдържание на специалната декларация за Швейцария е дело на английския пратеник Стратфорд Кенинг, с чиито резултати се съгласява Каподистрия.
След наполеоновия удар венецианските капитали трябва да бъдат прехвърлени на по-безопасно място, и такова става Швейцария. Тук бързо се оформя финансов и роднински съюз между венецианските и местните протестантски семейства (напомням, че протестантизмът е най-юдаизираната версия на християнството, която се съчетава добре с гностическото учение и т.н.). Да се върнем обаче в XVI в., в епохата на Италианските войни.
Тези войни не са единственият европейски конфликт, към който венецианците имат принос в своите политически и финансови интереси. Веднага след поражението от Камбрейската лига венецианците, които неотдавна са подкупили папата, започват да спонсорират критици и противници на католическата църква в Рим, осигурявайки финансова подкрепа за Реформацията. А когато реформационният „процес потръгва“ и набира скорост, те решават да го „балансират“ и започват да подкрепят Контрреформацията – финансирайки я и насърчавайки борбата срещу Реформацията. По-специално, именно Венеция активно работи за създаването на ордена на йезуитите. Криптоюдеят (според друга версия – представител на древно баскско семейство) Игнаций Лойола, основател на ордена на йезуитите, е препоръчан за тази задача от едно от най-старите и знатни венециански семейства – Контарини. В резултат – „два удара в целта“: католиците-контрреформатори получават мощно организационно оръжие, чието съществуване задълбочава и изостря религиозния конфликт в Европа, а семейството Контарини, заедно с венецианската олигархия, получава в свои ръце разузнаване, ако щете – специална служба с общеевропейски мащаб.
В средата на XVI в. Италианските войни приключват, и на венецианците им е нужен нов конфликт. Именно те подтикват Филип II (син на Карл V, наследил го на трона в Испания) да започне „кръстоносен поход“ срещу холандските протестанти, разгръщащи антииспанско движение. Това движение има няколко причини, като обикновено се подчертава испанският гнет и т.н. Но има и друга страна на медала. През 1557 г. с декрета от Валядолид Филип II спира плащанията и забранява износа на злато от Испания, тъй като от това злато печелят всички, включително холандските търговци, но не и испанците. Декретът сразява Фугерите завинаги, Антверпен и антверпенската борса получават удар, от който не могат да се възстановят (центърът на северноевропейската търговия за кратко се премества в Хамбург, а след това се връща в Холандия – в Амстердам, и остава там почти сто години). Италианските, немските и английските банкери напускат Антверпен, и това отрязване от испанското злато става един от факторите, подклаждащи т.нар. „холандска революция“.
Филип II е подстрекаван да накаже холандците не само от венецианците, но и от генуезците: ако през XII–XV в. Венеция и Генуя са непримирими противници, то в новите условия на XVI в., при запазване на известна конкуренция, тези два града често действат в съюз. Генуезците, поели от Фугерите финансирането на Испания, дават на Филип заеми под 70%. Филип има с какво да плаща, испанските колонии Мексико и Перу от XVI до почти средата на XIX в. осигуряват на света 80% от среброто му, именно на света и преди всичко на генуезците и венецианците, тъй като това сребро веднага напуска Испания. За усвояването на този поток венецианците през 1587 г. създават първата си държавна банка – Banco di Piazza di Rialto (скоро погълната от Banco del Giro, но началото на създаването на държавни банки в Европа е поставено), а генуезците – Безансонските панаири в Пиаченца (Северна Италия), но зад генуезците и флорентинците стоят венецианците.
„Биметалните контакти“ с Китай, където през 1570-те години е въведен единен данък в сребро, и финансовото ограбване на Испания (включително чрез бунта на холандските провинции, който вулгарните марксисти наричат „холандска буржоазна революция“) позволяват на венецианците към 1600 г., когато сандъците им се пръскат от пари, не само да изплатят държавния дълг, но и да осигурят наличие на 12–14 млн. дуката в хазната. Част от средствата, получени от Испания като лихви, венецианците прехвърлят на холандците, финансирайки тяхната борба срещу испанците, т.е. организирайки войни, бунтове – разпалвайки конфликт. Както цинично отбелязва в края на XVI в. венецианският посланик в Испания, преди е бил нужен само 1 млн. дуката, за да се организира война в Европа, но сега заради инфлацията това струва по-скъпо. В същото време някои холандци, при това високопоставени, преследвани от испанците в родината си, намират убежище във Венеция. В условията на общеевропейски религиозно-политически конфликт, чието развитие венецианците активно подпомагат, те могат да решават своите проблеми: пожарът в Европа им осигурява „пространство за дишане“ за почти едно столетие. И това „пространство“ е необходимо още повече, тъй като венецианската върхушка няма съгласие по въпроса как и къде да реши тези проблеми. Напротив, разногласията по този въпрос водят през 1582 г. до сериозен конфликт във венецианската върхушка.
През целия XVI в. става разместване на търговските пътища, възниква североатлантическа световна икономика/световна система със Западна Европа като ядро. По време на брака на Мария Кървавата, английска кралица, законна дъщеря на Хенри VIII, с испанския крал Филип II, син на Карл V, изглежда, че това единно ядро ще стане основа на мощна испано-английска католическа империя – съпрузите са католици. Въпреки това през 1558 г. Мария умира от рак, и кралица става не съвсем законната дъщеря на Хенри VIII Елизабет, която обединява около себе си протестантите, яростни врагове на католицизма, папата и Испания. Ядрото се разцепва, и започва остра борба между частите му за това кой ще бъде господар на североатлантическата световна система. С други думи, центърът на европейската и световната търговия започва да се обръща към Америка и океана, измествайки се към крайния запад на Европа, далеч от традиционната зона на влияние на Венеция, която в новите условия се оказва периферна. И макар в края на XVI в. обемът на венецианската търговия да надвишава двойно обема на английската и френската търговия, взети заедно (3 млн. дуката срещу 1,5 млн.), основната икономическа „печалба“ се вари далеч от Средиземноморието. Освен това то става все по-несигурно. В тази връзка още през 1570-те години сред венецианската аристокрация започват спорове за бъдещето. През 1582 г. тези спорове, както отбелязва А. Дъглас, прерастват в най-острата схватка във венецианската аристокрация, откриваща новото време в историята на Венеция. По иронично-историческо съвпадение точно през 1582 г. по указание на папа Григорий XIII е въведен новият календар – григорианският. Той е разработен от специална комисия, в която водеща роля играе Игнаций Данти (1536–1586) – известен математик и астроном от Болонския университет, който, наред с Падуанския, е интелектуална и идейна цитадела на венецианците.
Сред венецианската аристокрация се сблъскват два подхода, два проекта, два „големи дизайна“ за бъдещето, зад които стоят т.нар. „старо-венецианска“ и „ново-венецианска“ „партии“ („партии“, разбира се, не в съвременния смисъл на думата – оттук кавичките, а групировка). И двете групировка изхождат от необходимостта да се премести центърът на активност на запад и да се постави под контрол един или друг „център на сила“ в Европа. При това обаче „старо-венецианците“ смятат за необходимо укрепването и развитието на контрола над Ватикана и Испания, докато „младо-венецианците“ смятат това направление за безперспективно и се застъпват за установяване на контрол над отдалечената от Испания, водеща борба с нея и получила от нея значителни икономически дивиденти Холандия. Последната, между другото, донякъде наподобява Венеция със своята „амфибийна“ природа. Надмощие вземат „младо-венецианците“, и венецианският лъв скача, или по-точно прелита с вавилонските си криле, към Холандия. Следи от този „скок“ се запазват на холандските карти от края на XVI–XVII в. – на тях очертанията на Холандия са стилизирани под формата на лъв.
„Старовенецианците“ са принудени да се подчинят, без обаче да прекъснат активните си контакти с папата и испанския престол. Въпреки това тези „игри на тронове“, или по-точно „игри с тронове“, работят за общото венецианско дело, ставайки елемент от политико-икономическото разделение на труда: „яйцата“ не се слагат в една „кошница“, а самите „кошници“ могат да бъдат противопоставяни една на друга.
В Холандия венецианците развиват бурна дейност. На първо място, те правят всичко, за да обвържат деловата активност на холандците със своите интереси. Средство за това става създаването през 1602 г. на холандската Източноиндийска компания. Още по-рано, през 1594–1597 г., Холандската република, опирайки се на капиталите и връзките на избягалите от Иберийския полуостров евреи, поема контрола над разпределението на „колониални стоки“ в Северна Европа; основа за това става реекспортът към Германия на подправки, доставяни от Португалия.
Заедно с холандските (по-точно еврейските) търговци те откриват амстердамската борса, а през 1609 г. – Амстердамската банка – Wisselbank, която се контролира от 2 хиляди депозитари и е водеща в Европа до първите десетилетия на XVIII в., т.е. до времето, когато върхът на Холандия в световната икономика остава половин век в миналото.
Венецианците първи признават Холандия през 1619 г., година преди това в Европа започва война, която е предопределена да стане първата общеевропейска и да продължи 30 години (1618–1648). Тази война се превръща в катастрофа за голяма част от континентална Европа, и макар венецианците, макар и косвено, но напълно съзнателно, да имат принос за нейното „организиране“, войната създава пряка и явна заплаха за новата им зона/среда на обитаване – Холандия. Геоиспански ушлите венецианци разбират, че Холандия е застрашено, несигурно и уязвимо място. „Подобно на португалците“, пише Л. Дехийо, „холандците са уязвими, но по други причини. Земноводният пейзаж на Холандия служи за по-ефективна защита срещу нападение от континента, но в други отношения Холандия трябва да действа в неблагоприятни условия.“ Не по-малко значение има и фактът, че от края на XVI в. Холандия вече е до голяма степен заета от еврейски капитал – тук заради местната религиозна търпимост и икономическа изгода бягат от Испания и Португалия евреите-маррани. Марраните са иберийски евреи, формално приели християнството, но тайно, подмолно запазили вярата си – криптоевреи, преследвани от властите и инквизицията. „До средата на XVII в.“, пише С.М. Дубнов, „еврейската колония в Холандия би могла да се нарече „Нова Испания“ или „Нова Португалия“, тъй като се състои почти изцяло от маррани, избягали от страните на инквизицията. Тогава Холандия е сефардски център. Едва от втората половина на XVII век се засилва имиграцията на ашкенази“ (от Източна Европа).
Марраните изиграват огромна роля в холандския пробив в началото на XVII в., за който венецианците и генуезците полагат подготвителна работа през втората половина на XVI в. Малко преувеличавайки ролята на съплеменниците си и, вероятно, без да знае за ролята на венецианците, Г. Грец правилно отбелязва: „Несъмнено е, че само марранските капитали направиха възможно основаването на огромни задморски компании и организирането на търговски експедиции (Maatschappy van derre), в които активно участват и португалските евреи.“
Не е изненадващо, че значителна част от акционерния капитал на холандската Източноиндийска компания принадлежи на евреите-маррани (именно върху акциите на тази компания в Амстердам през XVII в., а не в Генуя през XIII в., за първи път се осъществява борсова спекулация, смята В. Зомбарт); те присъстват във всички колониални структури на Холандия и играят определяща роля в управлението на плантационното стопанство в Бразилия, дори след като португалците отнемат тази колония от холандците. „Еврейският капитал“, пише Г. Грец, „играе голяма роля на амстердамската борса, която тогава (през XVII в. – А.Ф.) има световно значение. Активни участници в Източноиндийската и Западноиндийската компании, еврейските капиталисти значително допринасят за експлоатацията на богатствата на Новия свят и влияят на международния пазар. Притежавайки голям брой акции на двете компании, те развиват към края на XVII век силна спекулация с тези акции на холандските борси. Разбогателите по този начин финансисти често идват на помощ на държавната хазна; те стоят близо до щатхалтерите на Холандската република и ѝ оказват важни услуги. Евреите многократно показват своята привързаност към щатхалтерите от Оранския дом, единствените в Европа владетели, които не преследват своите еврейски поданици.“ Не случайно щатхалтерът Вилхелм Орански (1672–1702) особено покровителства евреите, насърчавайки търговската им дейност.
Между венецианците и евреите, включително марраните, няма противоречия. Още през 1152 г. във Венеция има еврейско селище с 1300 души, а през XVI в. еврейската общност нараства до 6000 души. Марраните бягат във Венеция и дават голям принос за интелектуалния живот на града, формирайки определени негови традиции. Един от най-големите банкирски домове във Венеция – домът Липманов – е еврейски, а сред знатните венециански семейства има и еврейски. Зафиксирани са случаи, когато венецианци защитават марраните, да не говорим за общия бизнес, по-специално в Холандия. Тоест, остро противоречие между венецианския и еврейския капитал няма. Въпреки това Холандия се оказва икономически до голяма степен заета, което се допълва от нарастващата ѝ геополитическа уязвимост в условията на кризата през XVII в. Единствената алтернатива на Холандия е Англия – не само остров, отделен от континента с естествен „ров“ – пролива, но и държава с много силен потенциал да се превърне в ядро на североатлантическата световна икономика. Освен това в Англия (до средата на XVII в.) няма конкурентен еврейски капитал (след изгонването на евреите от страната) и, което не е по-малко важно, Англия вече е подготвена от венецианците като резервна площадка – те работят по това от края на 1520-те години, т.е. в продължение на почти едно столетие. В Англия вече се развива процес на сглобяване на нов социосистемен и геоисторически субект, който има „седем източника, седем съставни части“. Един от тези източници, при това особен, катализиращ, са венецианците. Така или иначе, новият субект би се оформил и без тях. Но без тях, без тяхното „вещество, енергия и информация“, той едва ли би станал такъв, какъвто става, а процесът би протичал значително по-бавно.
Заб.: текстът е четвърта глава от книгата на Андрей Фурсов „De Conspiratione“.
