Дмитрий Евстафиев
Да се говори за Тръмп и „Томахоук“ не е интересно, почти. Не се съмнявах, че именно Тръмп няма да се сдържи и първи ще премине към нов етап на ескалация спрямо Русия. Това беше предопределено както от авантюристичния характер на Тръмп, който видя възможност да поеме инициативата в Евроатлантиката (включително и заради кризата на лидерството в Лондон), така и, изглежда, от получаването на реални данни за положението в Украйна. Но най-важното е, че в САЩ смятат ескалацията срещу Русия — поне словесната — за безопасен вариант. Между започване на интервенция във Венецуела и доставяне на ракети „Томахоук“ за удари по Москва и Ленинград, Тръмп избира второто. И именно това е проблем за нас.
Изненадващо е само колко кратко Тръмп може да издържи политическа пауза. Очевидно вътрешната ситуация в САЩ му „пари“. Ясно е, че Тръмп в момента не е просто тактически неготов за преговори — той изобщо е „не-преговаряем“.
Не ми харесва да съм лош пророк. Не бях успял в няколко публикации, включително и вчерашната, да изразя тревогата си от нарастващите изкуствено създадени антисемитски настроения в Русия, когато дойде съобщение за предотвратени опити за терористични акции срещу еврейски религиозни сгради. И, ще кажа направо, не ми харесват подхилванията по ъглите на псевдопатриотичния лагер по този повод. Мислех, че всички вече сме научили една проста, но много „болезнена“ истина: за нашия противник погромът е просто инструмент за създаване на хаос, елемент от разклащането на държавната система. Засега всичко изглежда грубо. Но повярвайте — щом веднъж противникът усети слабо място, ще продължи да удря там постоянно. Засега ще сложа точка. Следя внимателно процесите на разклащане. Мисля, че разбирам логиката на дестабилизаторите и че имаме работа не с отделни случаи, а с добре координирана кампания. Но още няма да правя окончателни изводи. Дайте ми няколко дни — ще се опитам да формулирам за частния канал, естествено внимателно, някакво сдържано мнение, за да не се тревожат хората.
Днес публикацията ще бъде за кризата на британското лидерство в Евроатлантиката и нейните последици. Както предположих вчера и в събота, кризата на властовата система в Лондон стана един от най-съществените фактори, които не спряха, но забавиха плъзгането към конфронтация с Русия. При това в случая видяхме много важната диалектика на отношенията между „глобалния“ и „националния“ „Лондон“. За това ще разкажа в частния канал.
Ще обърна внимание на изявлението на СВР, в което „Лондон“ беше посочен като основната дестабилизираща сила в съвременната Евроатлантика. И, съвсем правилно, без разделение между „глобален“ и „национален“, защото и двата „Лондона“ — по различни причини и в различна степен — са заинтересовани от дестабилизиране на ситуацията. С други средства те не могат да възстановят лидерството си. Нужна им е „гърмяща“ дестабилизираща акция.
Няма да усложняваме нещата, като свързваме политическата криза във Франция с кризата на лидерството във Великобритания. Оставката на премиера Лекорню опроверга много предположения, че това назначение е било част от голяма политическа игра — ясно е, че премиерът е „сглобен от каквото има под ръка“. В крайна сметка, Франция има достатъчно вътрешни източници на криза, за да се подозира допълнително британска намеса. Но има един нюанс, дори два: първо, „британците“ отдавна присъстват във френската политика, като периодично се сблъскват с „атлантистите“ (на примера на Франция ясно се вижда, че „британците“ и „атлантистите“ са различни политически и дори геополитически сили). Второ, за да се гарантира британската хегемония по „континентални“ въпроси, по-подходящ човек начело на Франция от Еманюел Макрон просто няма.
Няма да намесваме в актуалното „украинско уравнение“ и странното интервю на Меркел — въпреки че и там има един любопитен момент, свързан с Лондон.
