Често се казва: „Кажи ми кой е твоят приятел и ще ти кажа кой си.“ Всъщност човека не по-малко се определя не от приятелите, а от враговете му: „Кажи ми кой е твоят враг и ще ти кажа кой си.“ Нека поразмишляваме за Сталин през призмата на омразата и страха на неговите врагове и техните слуги. Ще разгледаме корените и причините за омразата към Сталин на Запад и в (късно)съветското общество – омраза, която се пренесе в постсъветското общество и се превърна във важен елемент от идеологията на определени негови слоеве – антисъветизма, който за известно време стана държавна идеология. Ще хвърлим поглед и върху групите, които разпространяват антисталинизма. Особено интересен е сталинският опит от гледна точка на световната борба днес, която се разгръща между ултраглобалистите (наследници едновременно на нацизма и троцкизма) с техните планове за нова световна революция, водеща към трансхуманистична „нова нормалност“ под петата на посткапиталистическа олигархия, и останалото човечество. Техният „неосоциализъм“ по същество е неофашизъм, осъществяван чрез световна „антропологична революция“ в глобален мащаб. Днес Сталин и сталинизмът, от гледна точка на историческата теория и практика, не са само за Русия и вчера, а за света и утре. Наистина, „Сталин не е отишъл в миналото – той се е разтворил в бъдещето“, независимо дали тази фраза е на Де Гол или на някой друг.
Ще започнем със Запада и с това в дейността на Й. В. Сталин, което го направи метафизичен враг на „господарите на историята“ (Б. Дизраели) или „господарите на световната игра“ (О. Маркеев); след това ще преминем към нашата „поляна“ и, разбира се, ще се спрем на най-типичните „ходове“ на десталинизаторите. На тези ходове си струва да обърнем внимание както като на аргументи, така и като на прийоми за водене на психоисторическа война, чиято цел е да разруши основните модели на съзнанието и виждането за света, а след това, в случай на успех, и основните модели на поведение. При това често се провокират няколко външно противоречащи си пропагандно-информационни схеми, насърчава се изборът на една от тях, т.е. се създава по същество лъжлив конфликт, който действа като клетка за съзнанието, като матрица, блокираща критичното мислене. Например, конфликтът между различните варианти на неприемане на Сталин – либерален („Сталин – кървав диктатор“), националистически („Сталин – враг на всичко руско“) и ортодоксално-марксистки („Сталин – предател на революцията и делото на Ленин“). По същество това психоинформационно или дори когнитивно напръстничество преследва проста цел – да скрие реалността, заменяйки я с удобна за някого картина, която отвежда не просто от реалността, а от задаването на принципно правилните въпроси. За да не попаднем в тази клетка, трябва ясно да разберем чии интереси и на кои групи стоят зад всяка от тези схеми. Или, както казваха древните, *cui bono? cui prodest?*
През декември 2025 г. се навършват 100 години от историческия XIV конгрес на ВКП(б). На него се случиха много важни неща: в частност, Сталин изправи един срещу друг Г. Е. Зиновиев и Н. И. Бухарин, а самият той, отдръпвайки се от „линията на атаката“, се изяви като посредник, човек на „златната среда“. Зиновиев и Л. Б. Каменев обвиниха заможните слоеве в селото за провала на кампанията за зърнозаготовки и призоваха за борба с „селския уклон“ в ръководството на партията, т.е. срещу Сталин; на тази основа започна тяхното сближаване с Л. Д. Троцки, когото през последните три години те не просто критикуваха, а, за разлика от Сталин, обливаха с кал. Каменев дори обвини Сталин в диктатура. Това означаваше край на триумвирата „Зиновиев – Каменев – Сталин“, който победи Троцки през 1923–1924 г., и оформянето на блок между старата и новата опозиция. Политбюро след конгреса беше подсилено със сторонници на Сталин (К. Е. Ворошилов, Л. М. Каганович, В. М. Молотов – последният веднага след конгреса започна да се занимава с ленинградската партийна организация, владение на Зиновиев); бяха опростени условията за прием в партията, което обективно укрепваше ролята и значението на партийния апарат, партийната номенклатура и Сталин.
При цялата важност на изброеното, повратен момент беше нещо друго. В доклада на Сталин, приет с 559 гласа срещу 65, беше направено разграничение между пълна (в една страна) и окончателна (в световен мащаб) победа на социализма. Това не беше нищо по-малко от доктрината за възможността за изграждане на социализма в една, отделно взета страна. По същество това беше отклонение от линията на световната революция, т.е. победата в световен мащаб като необходимо условие за триумфа на социализма в отделни страни. С други думи, Сталин се отдалечаваше от левия глобализъм в духа на Маркс, Парвус, Троцки и – при многото различия между Ленин и Троцки, при това, че Ленин политически беше личност от по-голям мащаб от Парвус и Троцки, взети заедно – Ленин, още повече че и двамата научиха много от Парвус, колкото и да го отричаха Ленин и неговите поддръжници.
С доктрината „социализъм в една страна“ Сталин влезе в идейен конфликт и със значителна част от ръководството на Коминтерна, от който ВКП(б) формално се смяташе само за една от клетките. Той измести фокуса на борбата за социализма от световен („глобален“) на национален ниво. Това стана начало на главно скрито, но напълно осезаемо противопоставяне между ръководството на Коминтерна и Сталин, на чиято страна, естествено, беше партийният апарат на ВКП(б). И това е разбираемо: с доктрината за „еднострановия социализъм“ партийният апарат придоби пълноценна (вътрешна за СССР) легитимност, тъй като тя вече не зависеше от осъществяването на световна революция, чиито шансове, особено след мътния провал в Германия през 1923 г., стремглаво клоняха към нула, а сърпът и чукът започнаха да означават съюз не на немския пролетариат с руското селячество, а на руския пролетариат с руското селячество в борбата за светло бъдеще. На аверса на рублевата монета от 1924 г. са изобразени селянин и работник, като последният, поставил дясната си ръка на рамото на селянина, с лявата му посочва изгряващото слънце на новия живот.
При запазване на реториката за световна революция групата на Сталин започна превръщането на Коминтерна в инструмент за реализация предимно на държавните интереси на СССР, а световната революция, като процес на превръщане на Русия/СССР в гориво за глобален революционен пожар, не отговаряше на тези интереси. От гледна точка на определена част от световните революционери, преди всичко троцкистите, Сталин действаше като контрареволюционер-термидорианец, като „предател на революцията“ (Троцки). Тази позиция е разбираема: плановете на левите глобалисти влизаха в противоречие с интересите за съществуване и развитие на СССР във враждебно капиталистическо обкръжение. Забързвайки напред, ще отбележа: десетилетието от 1927 до 1937 г. беше революцията на Сталин, точно както десетилетието от 1917 до 1927 г. беше революцията на Ленин и неговата „гвардия“. Вече през 1937 г. противниците на Сталин „му отговориха“, а окончателната му победа над „гвардейците“ и техните „кардинали“ беше фиксирана през март 1939 г. на XVIII конгрес на ВКП(б). Именно по време на революцията на Сталин беше възпитан съветският модален тип личност, който сломи гръбнака на хитлеристкия Еврорайх, а след това възстанови страната, превърна я в свръхдържава и покори космоса.
