Андрей Фурсов
Ако трябва да се даде определение на перестройката, според мен това е съзнателното превръщане на структурна криза в системна, която завърши с разрушаването на Съветския съюз и съветската система. Самият Горбачов заявяваше, че главната цел в живота му винаги е била разрушаването на комунизма. Въпреки това, разбира се, това не е съвсем вярно, защото като съветски функционер той едва ли би могъл да мисли по този начин. Това е, както се казва, „добра мина при лоша игра“.
Фактът, че в края на 70-те и началото на 80-те години на върха на съветската властова пирамида се озоваха хора като Яковлев, Горбачов и Шеварднадзе, е присъда за системата. Ако системата издигаше на върха такива ръководители, готови да предадат страната, това означава, че нейната имунна подсистема вече изобщо не функционираше. Така че не става въпрос само за Горбачов. Системата го издигна. А след това се включи обратна връзка. Горбачов започна да разрушава системата, на чието разложение той самият беше продукт.
Някои сега с умиление си спомнят за брежневското време. Това наистина бяха сити години. Около 15-20 години, още от времето на късния Хрушчов, живеехме спокойно в сравнение с това, което дойде след това. Но трябва да се помнят две неща. Първо, през тези сити години ние изяждахме бъдещето си. И второ, топлината, която системата излъчваше, беше топлина на гниене. А Горбачов беше продукт на това гниене.
Превръщането на номенклатурата на СССР започна още при Сталин. Не случайно той наричаше номенклатурата „проклета каста“. Но този процес първоначално вървеше много бавно. Следващата фаза настъпи при Хрушчов. После дойде Брежнев. Терминът „застой“ често се използваше по време на перестройката. Мнозина мислеха, че става въпрос за икономиката. Но това изобщо не беше така. Членът на Политбюро и ЦК на КПСС Егор Лигачов по свой начин беше прав, когато в спор с Горбачов отбеляза: „Какъв застой? Икономиката ни се развиваше.“
Но номенклатурата, за разлика от прямолинейния Егор Лигачов, правилно разбра посланието на Горбачов: той нямаше предвид икономиката, а практическото отсъствие на реална ротация на кадрите през 70-те години. По същество застой означава господство на хоризонталната мобилност във властта над вертикалната. Когато някой беше отстраняван от пост, например заместник-министър на химическата промишленост, го преместваха на заместник-министерска длъжност в друго ведомство. Такъв застой е едновременно деградационна тенденция от гледна точка на делото и макрокорупция в ситуация, когато чиновникът няма частна собственост и запазването на властта е единственото му богатство.
Съветската номенклатура беше системообразуващ елемент на съветското общество, но този слой, както казах, не притежаваше собственост, а само власт. И когато в средата на 60-те години съветската номенклатура се отказа от скок към бъдещето, към комунизма или към това, което братя Стругацки наричаха света на „Пладне на XXII век“, за нея остана само един път напред – конвергенция със Запада, интегриране в капиталистическата система. И този процес започна.
Но реално интегрирането в капиталистическата система беше възможно само чрез загуба на постиженията на социалистическото общество. Така и стана. Тоест номенклатурата оправда страховете на двама души, които се мразеха един друг – Троцки и Сталин. Троцки предупреждаваше, че номенклатурата рано или късно ще се буржоазира и ще предаде страната. И Сталин много се страхуваше от това, особено предвид империалистическото обкръжение. Не случайно малко преди смъртта си той каза на съратниците си нещо от рода на: „Аз ще умра, и империалистите ще ви измамят.“ Така и стана.
Какво представляваше приетата на XX конгрес на КПСС концепция за мирното съвместно съществуване на държави с различен обществено-икономически строй? Това беше стъпка към империалистите. Първи за това заговори Георгий Маленков на мартенския пленум през 1953 г., веднага след смъртта на Сталин. Хрушчов тогава го осъди, но три години по-късно, по предложение на Ото Куусинен, самият той излезе с тази инициатива.
XX конгрес е важна стъпка по пътя на превръщането на номенклатурата в квазикласа, в което много активна роля играеше нашата така наречена либерална интелигенция, която беше младшата фракция на либералната номенклатура. През 1961 г. в новата програма на КПСС беше записано нещо много важно: една от основните задачи на КПСС е максималното задоволяване на нарастващите материални потребности на съветските граждани. Тоест номенклатурата реши да изгражда общество на потреблението. Но тъй като в Русия и СССР винаги се създаваше малък по обем обществен продукт, това беше общество на потреблението за самите тях.
Още през 1956 г. беше поставена задачата за нормализиране на отношенията с капиталистическите страни, а на границата между 60-те и 70-те години беше взет курс към интегриране в западната система, при това точно когато капитализмът (Западът) изпитваше сериозни проблеми и можеше да бъде подтикнат към разрушение. Но беше направен друг избор. Започна сближаване със Запада по линията на Римския клуб, Тристранната комисия. Започна включването на съветската върхушка в редица международни проекти.
Справедливостта изисква да се отбележи, че на границата между 60-те и 70-те години на Запада имаше фракции на буржоазията, които смятаха, че от тактически съображения може да се сътрудничи със Съветския съюз, като постепенно се налага собствената воля, побеждавайки „по точки“. Но в средата на 70-те години тези групи претърпяха поражение, и на преден план излязоха финансистите и корпоратокрацията, които искаха победа над Съветския съюз не постепенно, а бързо и не „по точки“, а с „нокаут“. Те искаха Съюзът или да бъде максимално отслабен, или напълно унищожен. А брежневският СССР точно в този момент загуби историческата инициатива. Може да се каже, че перестройката логически произтича от предишния период. Но, разбира се, фронтовакът Брежнев не беше предател.
През 1972 г. съвместно със САЩ във Виена беше създаден Международният институт за приложен системен анализ. Предполагаше се, че там представители на съветските и американските елити ще изработват общи подходи за управление на световните процеси. На практика всичко се свеждаше до елементарно вербуване на нашите представители. Онези, които учеха в този институт, започнаха да виждат света така, както го виждаше западната върхушка.
Андропов и Суслов бяха главните протежета на Куусинен. Между другото, негови протежета бяха и деканът на факултета по журналистика на МГУ Ясен Засурски, и членът на Римския клуб академик Джермен Гвишиани, и дори „самият“ Александър Николаевич Яковлев – главният оператор на разрушаването на съветската държава. Излиза, че съществуваше кръг от хора, които имаха огромно влияние при Хрушчов. Те станаха още по-влиятелни при Брежнев и след това на практика съставиха политическото ръководство на страната при Михаил Горбачов, а след това и при Борис Елцин. Международните отдели на ЦК на КПСС, израснали под крилото на Куусинен, станаха ковачница на кадри за бъдещата перестройка. А след това, под ръководството на Андропов, в късните брежневски времена тези структури бяха инкубатор за младореформаторите на Елцин (Сергей Марочкин).
Перестройката отговаряше на интересите на определен слой, който в крайна сметка стана неин бенефициент. На първо място, това беше част от номенклатурата, която искаше да живее като на Запада, стремеше се към интегриране в капиталистическата система, вярвайки, че ще бъде приета там на равни начала. На второ място, това беше част от Комитета за държавна сигурност – малка, но влиятелна. Голяма роля в „изграждането на мостове“ между съветската върхушка и Запада играеше структура, наречена Мрежата, или Фирмата, ръководена от Евгений Питовранов. И накрая, третият сегмент – това беше сенчестият капитал. Този триумвират, този триглав Змей Горинич, беше заинтересован от „реформите“ на Горбачов.
Сенчестата икономика се контролираше от „преустроилата се“ част на КГБ, която се стремеше да я интегрира в световната, използвайки нелегални канали. Иначе тя не би могла да функционира и да върши своето „сенчесто дело“. Към средата на 80-те години тези хора си поставиха задачата за легализиране на капиталите и пълен достъп до властта. Още в средата на 70-те започна подготовката на „бригади“, които трябваше да разрушат системата. Отбираха се тщеславни, алчни, недалновидни хора, с които можеше да се манипулира. И при нужда – лесно да бъдат предадени…
Разбира се, трябва да се вземе предвид и играта на Запада на нашето поле. Не бива да се преувеличава ролята на този фактор, но не трябва и да се подценява. Например, когато агентът на съветското разузнаване в ЦРУ Олдрич Еймс зае длъжност в отдела, занимаващ се със СССР, и се запозна с делата, той беше поразен от това доколко съветското общество беше проникнато от американска агентура. Не агентура на влияние, а директна американска агентура, при това във всички сегменти на съветското общество. Имаше агенти в партийните структури, в съветските органи, в стопанските, в научните и дори в разузнаването. Еймс по този повод каза, че СССР му напомня на сирене, в което дупките са повече от самото сирене. Всичко това означава, че КГБ на Андропов напълно се провали.
Искам още веднъж да подчертая, че повечето от тези, които издигнаха Горбачов на върха на властта, не възнамеряваха да разрушат Съветския съюз. Те искаха СССР да се интегрира в западната система. При това те не разбираха, че никой няма да интегрира СССР в западната система на равни начала и в цялост. Затова западните дейци хранеха Горбачов с приказки: „Вие сте твърде голяма страна. Хайде първо да се разпаднете, а после ще ви приемем.“
Горбачов беше подкрепян от Михаил Суслов, който ръководеше така наречената (неформална) южна група в ръководството на КПСС. Що се отнася до Андропов, той беше доста несамостоятелна фигура (поне до края на 70-те). Още в младостта си Андропов беше избран от много интересна личност. Той беше воден от видния деец на Коминтерна и международното работническо движение Ото Куусинен. По своите възгледи той беше ляв глобалист, който явно не харесваше Сталин. Около него се групираха онези представители на съветското ръководство, които условно можем да наречем първото поколение либерали и демократи. Андропов беше един от тях. И чрез него от Куусинен линията води към героите на перестройката.
Когато Андропов оглави КГБ, той нямаше опит в тази сфера. Брежнев го обгради с двама свои хора – Георгий Цинев и Семьон Цвигун. Андропов се опитваше да създаде нещо свое. Но го използваха като параван. Всъщност зад него стояха трима генерали: Евгений Питовранов, близкият до него Борис Иванов и Филип Бобков. Това бяха много сериозни хора. Когато говорим за Андропов, трябва да помним за този триумвират, който стоеше зад гърба му и който, както и част от съветската върхушка, също смяташе, че влизането в западния свят ще реши проблемите на Съветския съюз. Но тяхната груба грешка беше, че бяха убедени: само защото СССР е ядрена сила, ще ги поканят на една маса с онези, които 400 години контролират Запада.
Андропов беше обикновен съветски кариерист. В началото при него КГБ допринесе за усилването на дисидентското движение. Неговото съществуване трябваше да убеди съветското ръководство, че КГБ е нужен и трябва да му се помага във всяко отношение. Усилването на КГБ беше необходимо за противодействие на МВР. Но по време на работата с дисидентите КГБ сам се подложи на вътрешно разложение. В това отношение отношенията им наподобяват тези между царската охрана и революционерите в началото на XX век.
Добре си спомням статия на Андропов в списание „Комунист“, където той призна, че не познава обществото, в което живее. Пита се, защо тогава се стремеше към властта? Естествено, ако не разбираш обективните закони на развитието, не можеш да го насочиш в правилна посока. В резултат, със своите действия Андропов допусна разпадането на Съветския съюз. Той просто не можеше да се противопостави на разрушителните тенденции, защото не осъзнаваше реалността адекватно. Сега цялото човечество разплаща последиците от тази геополитическа катастрофа.
С формирането на конвергентно-прозападния сегмент в номенклатурата, не много голям, но много влиятелен, и с интегрирането на СССР в световния, т.е. капиталистическия пазар (а тук дойде и детантът), в различни сфери на съветското общество – наука, литература, кино и др. – започнаха да се формират издънки на този сегмент. Те бяха свързани с конвергентите, на които им беше по-лесно да прокарват идеите си не директно в сферата на властта, а косвено – чрез филми, романи и т.н. В резултат, още през 70-те години се формираха структури, или по-скоро мрежи, алтернативни на формалните структури на властта (държавни, но за съжаление, далеч не винаги държавнически). Имайки свой изход към Запада, между другото, насърчаван по редица тактически причини от властта, Центровърха, те започнаха да използват това като капитал и да придобиват все по-голямо значение. Важна роля в функционирането на тези мрежи играеха космополитно-либерално-гэбэшните салони („културата“ беше важно дело, за нея отговаряха сериозни хора: през 30-те години – Агранов, през 70-те и 80-те – Бобков) – първо на Лиля Брик, а след това на заменилия я салон на Майя Плисецкая и др.
През 1969 г. излезе забележителният роман на Всеволод Кочетов „Какво искаш?“. В него той показа започващото разложение на съветското общество, при това не само на нивото на интелигенцията, но и на номенклатурата. Много показателно е, че когато романът беше публикуван в списание „Октябрь“, върху него се стовари либералната интелигенция, начело със Симонов. Книгата беше публикувана само благодарение на подкрепата на Машеров в Беларус. И въпреки че Машеров прокара публикуването, тиражът на романа бързо изчезна от магазините. Най-интересното е, че в събраните съчинения на Кочетов, издадени в края на 80-те, този роман не беше включен. По същество Кочетов описа отровните плодове, които се появиха след XX конгрес на КПСС.
В резултат на реформите на Косигин-Либерман либералната фракция на номенклатурата придоби социална база – съветския дюкянджия. Между другото, за това много добре пише Леонид Филатов – те в театъра се подиграваха на дюкянджията, а в залата седеше точно този дюкянджия, който с връзки си набавяше билети. И този слой стана социалната база на това, което по-късно прорасна в перестройката.
При това почвениците бяха силно притискани от КГБ. Онези, които Андропов наричаше „русисти“, получаваха значително по-дълги присъди от дисидентите, които често просто биваха погалвани по главата. И редица хора, които можеха да станат лидери на патриотичното поколение в Съветския съюз, по странен начин загиваха – това са и Василий Шукшин, и Юрий Селезньов, и Константин Василев.
Западът харесваше Горбачов. Още през 1984 г., когато беше втори секретар на ЦК на КПСС, по инициатива на Маргарет Тачър той беше поканен в Лондон. По същество това бяха огледи. Тачър тогава каза, че с Горбачов може да се работи. Така кандидатурата му беше съгласувана със Запада. Но когато Тачър твърдеше, че те са довели Горбачов на власт, това все пак е преувеличение. В средата на 80-те години, въпреки наличието в СССР на директна агентура и агентура на влияние на Запада, Западът още не можеше да въздейства пряко върху ситуацията в нашата страна. Това ще се случи през 1990 г. Косвено, да, Западът можеше, например, да даде да се разбере на определени сили в СССР, че при Горбачов отношенията ще се подобрят. И тъй като съветската върхушка много искаше подобряване на отношенията със Запада, естествено, те го подкрепиха. Ролята на Евгений Примаков (съветски и руски политически и държавен деец, през 1985-1989 г. – директор на ИМИМО на АН на СССР) и Андрей Громико (съветски партиен и държавен деец и дипломат, през 1985-1988 г. председател на Президиума на Върховния съвет на СССР) тук далеч не е случайна.
В едно от интервютата си Вячеслав Николаевич Матузов, бивш служител на Международния отдел на ЦК на КПСС, блестящ специалист по арабския Изток, разказа интересна история, която по-късно ми потвърди в личен разговор. През 1974 г., в разговор на тримата – той, зам.-завеждащият Международния отдел Румянцев и (тогава) собственик кореспондент на „Правда“ Примаков – последният заяви, че социализмът практически се е изчерпал и трябва да се живее като на Запада. Матузов започнал горещо да възразява, но Румянцев, извиквайки Вячеслав Николаевич да пушат, категорично му забранил да спори с кореспондента. Нека оценим ситуацията: зам.-завеждащият Международния отдел, вместо да направи забележка на Примаков, реагира на неговия опонент. Не мисля, че Примаков е искал разрушаването на СССР, но той беше привърженик на конвергенцията, на изграждането на мостове със Запада, което завърши съвсем не така, както искаха Примаков и подобните му. Те нямаха класово чувство и стратегическо мислене, а техните западни „партньори“ имаха. Затова в следсталинския СССР те успяха да създадат цяла мрежа от „полезни идиоти“, агенти на влияние и просто агенти.
Между другото, както ми разказа генерал-лейтенантът от КГБ Леонид Шебаршин, от края на 1987 г. Горбачов идваше на работа, сядаше в креслото, сваляше сакото си (много обичаше да сваля сакото и да го окачва на облегалката на стола) и основно се занимаваше с това да чете преводи на хвалебствени статии за него от западни вестници и списания. Това беше най-важното за него. При това, което е много интересно, в мемоарите на западните политици открито се пише как те от самото начало са мамели Горбачов. Но, както е известно, мамят този, който сам иска да бъде измамен. Достатъчно е да се погледне историята на неговите преговори със западни дейци, особено през 1989, 1990 и 1991 г.
Искам да напомня, че идеолог на перестройката беше Александър Николаевич Яковлев, който десет години работи като посланик в Канада. И той сам пише в мемоарите си, че когато Горбачов пристигнал в Канада, те много и откровено разговаряли, и Яковлев разбрал, че са единомишленици. Това беше през 1984 г. Не случайно, когато Горбачов стана генерален секретар, Яковлев беше отзован от Канада. Първо стана директор на Института за световна икономика и международни отношения, а след това влезе в ЦК и стана главен идеолог. Малко преди смъртта си Яковлев заяви, че с перестройката той и неговите съучастници са разрушавали не само Съветския съюз, но и модела на хилядолетното развитие на Русия.
Не мисля, че Яковлев е посвещавал Горбачов във всичките си планове, но че перестройката беше удар не само по СССР, но и опит да се промени векторът на цялата руска история, нямам съмнения.
Показателно е, че в края на 80-те години екипът на Горбачов покани в Съветския съюз нобеловия лауреат по икономика от руски произход Василий Леонтиев, който според горбачовците трябваше да потвърди необходимостта от сериозни системни промени в Съветския съюз именно заради икономическите проблеми. Леонтиев работи тук няколко седмици и стигна до заключение – да, Съветският съюз има сериозни структурни проблеми в икономиката, но няма нито един проблем, който да изисква системни промени. Тоест позицията на Горбачов беше неадекватна.
При Горбачов беше приет закон за кооперацията (или за индивидуалната трудова дейност) и така нареченият закон за държавното предприятие, който нанесе още по-големи щети. По него редица държавни предприятия получиха правото самостоятелно да излизат на световния пазар, да продават продукцията си за долари, след което доларите се връщаха в страната и се обменяха за рубли. В резултат огромната рублева маса наруши баланса между стоковата маса и наличните пари. Хората започнаха да изкупуват стоките от рафтовете, и икономиката се срина в пропастта.
Не знам нищо добро, което Горбачов да е направил. По съветско време отказах да стана член на КПСС – публично, и естествено, много пътища ми бяха затворени. След 1991 г. получих възможност да пътувам в чужбина и т.н. По този повод един мой познат каза: „Ти си неблагодарен. Горбачов ти даде свобода.“ На това отговорих: „Свобода можеш да дадеш само на роб. На свободния човек не можеш да му дадеш свобода. Той винаги е свободен.“
