259
В Народното събрание са внесени законодателни промени, които ще извадят президента от процедурата по назначаване на ръководителите на Държавна агенция “Национална сигурност“, Държавна агенция “Разузнаване“ и Държавна агенция “Технически операции“. Мотивите за подобна промяна са меко казано дискусионни и очертават редица институционални и системни проблеми.
Нарушаване на баланса между властите – президентът е единствената институция, избрана пряко от гражданите. Участието му в процедурата гарантира, че службите за сигурност няма да станат заложник на моментната парламентарна аритметика. Това е ключов механизъм за предотвратяване на концентрация на власт, защото в общия случай ръководителите на службите ще трябва да бъдат избрани от същото мнозинство, избрало и правителство, което ги предлага.
Липсата на гаранция срещу политизация – макар основен аргумент срещу досегашния модел да е, че ролята на президента може да блокира назначения, това е по-скоро предимство, тъй като когато липсва съгласие между правителство и президент, се избягват партийни назначения „на конвейер“. По-добре временен спор, отколкото трайно овладяване на службите от една партия или мнозинство.
Застрашаване на стабилността и приемствеността – при модел, в който парламентът избира, всяка смяна на мнозинството може да доведе до нови рокади. Сегашният модел поставя бариера срещу политическите вихрушки и осигурява по-дълъг хоризонт за работа на професионалните ръководители.
Заблуждаваща прозрачност и отчетност – промяната може да се постигне чрез въвеждане на публични изслушвания в парламента, без да се премахва президентът от процеса. Допълнителен аргумент срещу мотива, че така ще се повиши прозрачността и отчетността, е изключително ниското обществено одобрение и твърде ниската представителност на Народното събрание.
Ограничаване на конституционната роля на президента – ролята на президента е заложена в законите именно като гаранция за контрол, а промяната рискува да предизвика нови институционални кризи и дори да се окаже против духа на Конституцията, която изисква споделена отговорност в сектор „Сигурност“.
Противоречие с европейска практика – в повечето парламентарни републики в ЕС правителството назначава, но под строг парламентарен контрол. Много държави имат парламентарен контрол над службите за сигурност (комисии, изслушвания, надзор), но това е различно от това парламентът да назначава. В малкото държави, където парламентът избира, има ясни и дълги мандати и надпартийни процедури (в ЕС само Румъния и Латвия).
Попадане в още по-голяма зависимост от партийни интереси – службите за сигурност не са „трофей“ за спечелилите изборите. Те са страж на държавността и трябва да бъдат защитени от партиен натиск. В нашата институционална уредба президентът е единствен гарант за това.
Запазването на сегашния модел е защита на институционалния баланс и поне минимална гаранция за професионализма и независимостта на службите. Националната сигурност е надпартиен въпрос, а не поле за политически експерименти.
В Народното събрание са внесени законодателни промени, които ще извадят президента от процедурата по назначаване на ръководителите на Държавна агенция “Национална сигурност“, Държавна агенция “Разузнаване“ и Държавна агенция “Технически операции“. Мотивите за подобна промяна са меко казано дискусионни и очертават редица институционални и системни проблеми. Нарушаване на баланса между властите – президентът е единствената институция, избрана пряко от гражданите. Участието му в процедурата гарантира, че службите за сигурност няма да станат заложник на моментната парламентарна аритметика. Това е ключов механизъм за предотвратяване на концентрация на власт, защото в общия случай ръководителите на службите ще трябва да бъдат избрани от същото мнозинство, избрало и правителство, което ги предлага. Липсата на гаранция срещу политизация – макар основен аргумент срещу досегашния модел да е, че ролята на президента може да блокира назначения, това е по-скоро предимство, тъй като когато липсва съгласие между правителство и президент, се избягват партийни назначения „на конвейер“. По-добре временен спор, отколкото трайно овладяване на службите от една партия или мнозинство. Застрашаване на стабилността и приемствеността – при модел, в който парламентът избира, всяка смяна на мнозинството може да доведе до нови рокади. Сегашният модел поставя бариера срещу политическите вихрушки и осигурява по-дълъг хоризонт за работа на професионалните ръководители. Заблуждаваща прозрачност и отчетност – промяната може да се постигне чрез въвеждане на публични изслушвания в парламента, без да се премахва президентът от процеса. Допълнителен аргумент срещу мотива, че така ще се повиши прозрачността и отчетността, е изключително ниското обществено одобрение и твърде ниската представителност на Народното събрание. Ограничаване на конституционната роля на президента – ролята на президента е заложена в законите именно като гаранция за контрол, а промяната рискува да предизвика нови институционални кризи и дори да се окаже против духа на Конституцията, която изисква споделена отговорност в сектор „Сигурност“. Противоречие с европейска практика – в повечето парламентарни републики в ЕС правителството назначава, но под строг парламентарен контрол. Много държави имат парламентарен контрол над службите за сигурност (комисии, изслушвания, надзор), но това е различно от това парламентът да назначава. В малкото държави, където парламентът избира, има ясни и дълги мандати и надпартийни процедури (в ЕС само Румъния и Латвия). Попадане в още по-голяма зависимост от партийни интереси – службите за сигурност не са „трофей“ за спечелилите изборите. Те са страж на държавността и трябва да бъдат защитени от партиен натиск. В нашата институционална уредба президентът е единствен гарант за това. Запазването на сегашния модел е защита на институционалния баланс и поне минимална гаранция за професионализма и независимостта на службите. Националната сигурност е надпартиен въпрос, а не поле за политически експерименти.Д-р Галин Дурев, Фейсбук
