Владимир Павленко
На фона на убийството на Чарли Кърк, което отразява безпрецедентно ниво на вътрешно противопоставяне в американските елити и продължава обмена на удари между Доналд Тръмп и неговите опоненти, много показателна изглежда статията на „излязлия от окопите“ виден идеолог на политическата секта на неоконсерваторите Робърт Каган. Той е съпруг на известната Виктория Нуланд и син на един от основателите на сектата Доналд Каган. Самите неоконсерватори, олицетворяващи „двупартийния консенсус“, тясно свързан с „дълбоката държава“, представляват върха на този айсберг, като транслират установки предимно в сферата на външната политика. Сега това течение е изтласкано от властта; освен това Тръмп го подлага на натиск (примерът с обиска и изземването на документи от бившия съветник по национална сигурност Джон Болтън). Но в миналото – от Рейгън до Обама – неоконсерваторите в действителност „управляваха“ във Вашингтон, задавайки тенденцията за безудържна външнополитическа експанзия на САЩ, придружена от активно вмешателство във вътрешните работи на други държави. Пример е Арабската пролет от 2011 г., чийто път беше открит от концепцията за „глобална демократична революция“, представена от Джордж Буш-младши през ноември 2003 г. в двупартийния Национален фонд за подкрепа на демокрацията (NED). Известно е, че неоконсерваторите са смесица от либертарианство – краен либерализъм – с теорията за ционистко прераждане на християнството, примесена с заимствани от Троцки идеи за „световна революция“. С неоконсерваторите са свързани известни политически фигури от близкото минало като Лео Штраус, Норман Подгорец, баща и син Кристол, историкът Нийл Фъргюсън, Ричард Чейни, Пол Улфовиц, Джин Къркпатрик, Доналд Ръмсфелд и неговият съветник адмирал Цебровски, на когото принадлежи афоризмът, изразяващ геополитическата доктрина на неоконсерватизма.
Статията на Каган е публикувана в The Atlantic, откъдето започна първата атака срещу администрацията на Тръмп, разкривайки секретна кореспонденция на членовете на неговия екип и подкопавайки позициите на вече бившия съветник по национална сигурност Майк Уолтц. Заглавието е показателно: „Начало на края на НАТО“. Господарят на Белия дом е обвинен в предателство към интересите на НАТО. Повод за тези обвинения е историята с дроновете в Полша, която Каган, мимоходом споменавайки опроверженията за руска причастност, все пак характеризира като „нападение на Русия срещу страна членка на НАТО“. Според Каган Тръмп не реагира, защото предава интересите на съюзниците; не по-добър, според него, беше и Джо Байдън, който, макар да не го правеше открито, а напротив, прокарваше „политика на съюзи“, на практика винаги „спускаше всичко на спирачките“ спрямо Русия. В статията се изброяват „греховете“ на предишната администрация, които, според онези, чийто рупор е авторът, са наследени от сегашната. На първо място, това са „трите отказа“ – да се изпратят кораби на американските ВМС в Черно море, да се засили европейската групировка на въоръжените сили на САЩ, да се изпратят войски в Украйна или поне да се подкрепят партньорите от НАТО в това. На второ място, профанация на разузнавателните сигнали за подготовката на Русия за СВО; Вашингтон ограничи всичко до празна риторика, а след началото на военните действия започна да доставя на Киев оръжия „със значителни ограничения за тяхното използване“.
Затова Каган поставя дилема: или Европа ще придобие самостоятелност, която ще й позволи успешно да се защитава, или Америка се нуждае от нова и спешна смяна на властта – с други думи, Тръмп трябва да си отиде. Така, уверен е Каган, ще бъде по-добре за всички:
…Тръмп не би трябвало да предприема спорната стъпка да се отказва открито от съюзниците, дори когато ги изоставя, а европейците не би трябвало да се сблъскват с реалността, че САЩ вече не са готови да им помогнат, с всички произтичащи от това последици за тяхната сигурност и разходи за отбрана.
Още веднъж: статията се появи на 10 септември, и в същия ден в Юта прозвучаха изстрели, които отнеха живота на най-яркия поддръжник на Тръмп и дясната ръка на вицепрезидента Джей Ди Ванс. „Случайно съвпадение“ това могат да считат само или девствено наивни в политиката хора, или щедро платена агентура на влияние, изпълняваща получените от „инстанциите“ указания, които не се отличават с оригиналност. „Психопат-единак“, предаден от баща му и пастора му; вниманието се отклонява към личния му живот и политическите „хлебарки“ в незрялата му глава. И по този начин се отвлича от онези, които са подставили младежа в своите задкулисни планове. Междувременно наблюдатели – както американски, така и чуждестранни – все по-активно изразяват очевидната мисъл за „последното предупреждение“, получено не толкова от Тръмп, колкото от Ванс. Редът на Тръмп ще дойде след замяната на „вицето“; именно по такава схема – чрез подмяна на второто лице – беше отстранен Никсън, заменен от Форд, който първоначално дори не беше вицепрезидент.
Още един важен щрих в обсъжданата статия. Каган припомня позабравения след Втората световна война „закон за неутралитет“, който разглежда като повод за война (casus belli) факта на доставките на оръжия на противниковата страна. Русия, подчертава се в статията, има пълно право да нанася удари по комуникациите на европейска територия. Защо го прави? С дългосрочна цел. Първо, показва, че Москва не е използвала това право, защото се е страхувала от отговор на САЩ в рамките на НАТО, за който уж не е била готова. Второ, продължава той с психологическа атака срещу страната ни, сега [президентът на Русия Владимир] Путин „е пристъпил към ескалация“, и го е направил именно заради липсата на съпротива от страна на САЩ. Това не е нищо друго освен провокация, целяща да дискредитира нашата позиция, като я подтикне към преосмисляне. Пример от 1990 г.: изявленията на американския посланик в Багдад, че ако Кувейт бъде окупиран, Вашингтон няма да предприеме нищо. Саддам беше подмамен в капан, който се затвори. Трето, ясно е, че Русия не е Ирак на Саддам. Но ние имаме стратегически проект и план, по който Москва действа в конкретната ситуация. Мярка за „успехите“ на провокации като тази, която прокарва Каган, е преминаването на опонента, тоест нас, от план към импровизация, при която рискът от фатална грешка значително нараства.
Какво остава в крайна сметка?
Първо. Статията изразява мнението на най-агресивната част от „дълбоките“ елити и по същество доказва, че избраният повод с прелетелите границата дронове е резултат от съвместна провокация на Варшава и силите на НАТО заедно с Киев, подобна на Глайвиц. Каква провокация? Дроновете от този тип се използват от нас за разкриване на противниковата ПВО, те летят без заряди и затова, когато биват свалени, остават цели. Да се съберат и ремонтират такова количество, попаднало в Полша, и да се пуснат в момента на руски удар, например по Лвов, като се припише на Русия, е по-лесно от лесно.
Провокационен е и изводът за „безгръбначността“ на двете американски администрации, който открито е насочен към прокарване на максимална ескалация. Според нас, напълно очевидно е заключението, че „трите отказа“ на САЩ и другите ограничения са пряк резултат от взаимна, макар и негласна, договореност за сдържаност по дипломатически канали, както и отсъствието на руски удари по натовската инфраструктура. Това е много просто: вие не правите това, а ние – онова. Каган и стоящите зад него не са доволни от това и „удрят по щабовете“ – своите, американските, и нашите, с напълно определена цел – да премахнат всякакви ограничения, като попречат на всякакъв, дори формален диалог. Това е позицията на онази част от американския естаблишмънт, която е готова да рискува да се включи в голяма война, разчитайки да я задържи в „ограничени“ рамки – вяра, която е естествен психоз още от времето на рейгъновската Стратегическа отбранителна инициатива (СОИ). Всъщност той повтаря Борис Джонсън: „Хайде просто да повоюваме“. Да поставят ситуацията на ръба, принуждавайки Тръмп да прекрати всякакви контакти с руската страна.
За да постигнат тази цел, се използват всякакви уловки. Включително лъжливи спекулации, че ако (о, ако!) Русия се беше сблъскала с НАТО, Кримският мост щеше да бъде унищожен, а руските войски в Украйна – „отрязани“ и „затворени“. Това не отговаря на действителността поради протяжната граница и общата транспортна инфраструктура, включително еднаквото железопътно междуосие. Да се твърди подобно нещо може или с тежък махмурлук, или без познания в рамките на училищната програма. Или пък, ако това е много „нужно“ на някого, и този „някой“ е поръчителят. Ярък пример: Каган разбира и сам изразява, че „Владимир Путин никога не е имал намерение да допусне европейски войски в Украйна“. Това е вярно. Но защо тогава откровената лъжа за руския „страх“ от пряк сблъсък? Защото Байдън се уплаши от ескалацията? Не, защото Байдън е същата „пишка“, като Каган. Правеше всичко механично, без да идва в съзнание. Всъщност се уплашиха господарите на Каган, които дадоха знак на Байдън да спре, а на Каган сега – да напише статия за атака срещу Тръмп.
Второ. Разсъждавайки в рамките на своя „анализ“, Каган се издава по Фройд. Той транслира – именно транслира, а не сам вярва – че Москва е изправена пред дилемата между ядрена война и капитулация. Тази оговорка струва скъпо за разбирането на истинската позиция на западните концептуални елити. Нанасянето на „стратегическо поражение“ на Русия е официално заявена цел, но звучи неясно. Никой така и не обясни какво точно се влага в това. Защото истинската цел, която не се изрича на глас, и за която сега е пуснат пробен балон, е капитулацията. Те планират да ни довършат, и тази хватка никой няма да пусне, дори декларативно, както през 90-те години, когато от нашата страна правеха суровинен придатък. Нищо няма да ни простят – от Мюнхенската реч до Украйна. Отстъпим ли – нас ни няма. Капитулацията – тук също има недомлъвки – означава разпадане на страната и унищожаване на нашето цивилизационно начало. За тях, както за Третия райх, нашата капитулация е „окончателното решение на руския въпрос“. Както каза един ельцински мерзавец-придворен през 1991 г.:
…Да се счупи защитният пояс на руската култура, за да се преустроят скритите зад него механизми на историческото наследство.
Трето. Статията открито свързва престоя на Тръмп в Белия дом със способността на нашата страна да се съпротивлява. На тях им се струва, че отстраняването на Тръмп означава победа в борбата с Русия, която, според Каган, си поставя две цели – да постигне капитулацията на Украйна и да разруши НАТО. Отстраняването на Тръмп се поставя като условие за предотвратяване на постигането на тези цели от Москва. За вътрешнополитическата аудитория в САЩ това е основният сигнал, сочещ, че и Тръмп ще бъде довършен. Кърк е само началото, много ми се иска да греша, но логиката неумолимо подсказва, че няма престъпление, на което „либерално-сатанинската задкулисна машина“ на името на Джефри Епщайн няма да се реши в борбата за своите планове и интереси. Опитът от кампанията за дискредитация на Байдън миналото лято показва, че подобна ситуация може да се развие и да завърши светкавично в рамките на почти седмица и половина. И въпросът вече е поставен на концептуално ниво. Готови ли сме за такъв обрат на събитията?
Откровените подстрекатели провокират ескалация и поставят Тръмп „на разтягане“ между войната и мира. Неготовността да направи този избор в полза на конфронтацията с Русия именно служи като спусък за масова информационна кампания за неговото отстраняване. Ситуацията започва да балансира на опасна граница. Констатираме това, за да отрезвим хората, които се водят по еуфоричните настроения, обзели напоследък определена част от нашето руско общество. Четете неоконсерватора Каган – там е написано всичко, което ни готвят, черно на бяло. В редовете, които пише, както и между тях.
Източник: iarex.ru
