Глеб Кузнецов,
политолог
Десните и либертарианците с помпозност отпразнуваха 100-годишнината на своята любимка Меги. Никога не съм разбирал любовта към нея на хора, които нямат поне десет милиона паунда в акции и недвижими имоти в Лондон. Е, и аз ще я „поздравя“.
13 април 2013 г., когато Тачър почина, стотици хиляди британци излязоха по улиците. Песента Ding-Dong! The Witch Is Dead („Динг-донг! Вещицата е мъртва“ – песен от Магьосникът от Оз) излезе на второ място в класацията на Великобритания и на първо в Шотландия. Северна Англия, Уелс, миньорските градове и Шотландия се радваха на смъртта на политика, променил тяхната съдба. Това не беше лична омраза, а реакция на структурен преврат – края на следвоенния компромис между висшата класа и низините.
Тачър върна богатството на елита, освобождавайки го от социални задължения. Тя не възроди империята, а намери начин да извлича от нея рента още няколко десетилетия.
Избор между лечение и палиативна грижа
Към 1970-те години Великобритания беше в задънена улица: империята бе мъртва, индустрията остаряла, глобалното влияние – изчезнало. „Британската болест“ се превърна в икономически мем. Пред страната стояха два пътя:
– лечение – модернизация и реиндустриализация по германски модел;
– палиативна грижа – живот за сметка на миналото, превръщане на имперското наследство в източник на доходи.
Тачър избра втория. Морфинът стана лондонският Сити, превърнат в гигантски механизъм за преработка на глобалния капитал. Той не създаваше стойност, а посредничеше. „Големият взрив“ от 1986 г. – дерегулацията на финансовия сектор и рязкото намаляване на транзакционните данъци – отвори шлюзовете за парични потоци и направи Лондон финансово казино.
Нова аристокрация и социална ампутация
Паралелно вървеше разрушаването на производствената база. Мините, заводите, корабостроителниците се закриваха. Северна Англия и Уелс се превърнаха в икономически пустини. Защо да се лекува болното, щом може да се ампутира?
Лондон богатеше. Следвоенните ограничения върху капитала, високите данъци и стремежът към социално равенство бяха отменени. Елита бе „освободен“: появи се нов клас финансисти, живеещи не по-зле от старата аристокрация, но без земя и производство.
Тачъризмът беше „указ за благородна свобода“ в неолиберална форма. Новият тържествуващ клас нямаше нужда от работници – а от обслужващ персонал. Така тачъризмът отвори вратите за масова миграция, която след двадесетина години стана неконтролируема.
Държава без общество
Фразата на Тачър – „няма такова нещо като общество“ – се превърна в политическа програма. Държавата не изчезна и не стана „малка“ – просто смени функциите си. За елита тя гарантира икономическа свобода, а за низините – засилен контрол.
Растяха полицейските бюджети, потискаха се миньорските стачки, унищожаваше се местното самоуправление, налагаше се културна цензура (включително Section 28). Това беше обратната страна на икономическата либерализация.
Тачъризмът роди неовикторианство, в което социалното неравенство се прикриваше с риторика за „отговорност“ и „ред“.
Жертви на това станаха и „Шоуто на Бени Хил“, закрито под натиска на Меги, и обикновените хора. Системата изработи ново класово презрение – хладно и бюрократично. „Бедните са си виновни сами.“
Страната беше разтърсена от серия скандали: банди мигранти в западнали градове години наред изнасилваха хиляди момичета с мълчаливото съгласие на властите. Държавата на Тачър прехвърли вината върху слабите за собствената си слабост. „Падналите девици“ от социалните низини не заслужаваха защита нито при стария, нито при новия викториански морал.
Завръщане към реалността
Имперското наследство е изчерпано. Брекзит разруши мита за „глобална Британия“, офшорите губят привилегиите си, деколониалните тенденции подкопават старите връзки. Производствената база липсва, социалната мобилност е унищожена, жилищната криза е хронична. Великобритания се намира в състояние на продължителна абстиненция.
Когато през 2013 г. The Witch Is Dead отново звучеше по радиото, това не беше злорадство, а траур по една страна, в която „овцете отново изядоха хората“ – където поколения местни жители бяха принесени в жертва за благополучието на интернационалната олигархия на Сити.
„Вещицата умря“, но нейната магия – вярата, че „няма общество“ – продължава да управлява тялото на британската държава. Великобритания така и не се събуди от съня за някогашната си империя.
