Масовата миграция – стратегия за завладяване на територии

Доц. д-р Никола Стоянов

Човешката история е поредица от повтарящи се периоди на уседналoст и движение на големи групи от хора, подтиквани от необходимостта да търсят храна и условия за по-добър живот. Пикът на миграционните процеси винаги е във времена на опустошителен катаклизъм, породен от промяната в климата или военната агресия на съседни племена и държавни образования. Най-голямото от тях е останало в историята като „Великото преселение на народите“, название дадено за движението на огромна за времето си войнстваща тълпа от Азия към Европа. В днешно време сме свидетели на началото на ново огромно преселение, мащаба на което още не може да се очертае, но усещането за него надхвърля всякакви представи за миграционна инвазия, позната някога на човека. Първите вълни на „Второто велико преселение“ – ако правим аналогия с първото – започнаха да пристигат на европейския континент, но този път едновременно от две посоки – юг и югоизток и никой не трябва да си прави илюзията за инцидентно явление, което ще затихне във времето. Експанзията на населението в страните от третия свят е толкова голяма, че на тях им трябва жизнено пространство, с намиращите се в него блага, по възможност произведени от страни с работещи икономики и добре функциониращи социални системи, налични за директно усвояване от нашествениците. Точно така, дискурсът е за блага с намерението не да бъдат произведени, а да бъдат консумирани. Този път движещите сили на тази безпрецедентна миграционна инвазия са комбинация от влошени жизнени условия, в резултат на глобални климатични промени и демографски бум, като културен феномен на популация, безотговорна за бъдещето на собственото си поколение.

Пагубното влияние на глобалното затопляне върху агрокултурите и животинските популации, даващи храна на населението на страните от третия свят започва да се усеща все по-силно през последните две десетилетия, като се очертава тенденция основните ресурси, които са от жизненоважно значение, да намаляват застрашително. Тези обстоятелства разкриват сериозен проблем, който се задълбочава с увеличаване на населението на земята. Другото следствие от климатичните промени е прогресивното засушаване на големи региони, предимно в Африка и Азия, водещо до хроничен недостиг на прясна вода. Най-сериозно е положението в пояса, който започва от западната част на Северна Африка, преминава през Близкия изток, Централна Азия, Северен Китай и стига до Китайско море, където от 60 до 75% от водата в реките се използва за напояване в селското стопанство, индустрията и за домакински нужди. Въпреки изобилието от водни ресурси в Африка на юг от Сахара и използването на по-малко от 25% от водите в реките за битови нужди, съществува недостиг от вода за крайните потребители, поради лоша организация за усвояването ѝ.¹ За нерадостното положение на населението точно в този регион от света, известен повече като субсахарска Африка, допринася още и недостига на храна. Хроничното недохранване е ежедневие за повече от 40 милиона души, които се намират в постоянна борба с глада за оцеляване. Климатичните промени не са единственият фактор, който определя жизнения статус на населението. Правителствата на страните от „африканския рог“ и тези от Южна Африка се оказаха неспособни да се справят с изхранването, поради липсата на управленски капацитет, финансови и всякакъв друг вид ресурси².

В следващите 10 години се очаква населението на повече от 50 страни (всички от третия свят) да се увеличи с по една трета, а на някои с две трети. Този взрив на популацията допълнително ще постави под напрежение и без това изчерпващите се ресурси и съществуващата инфраструктура. Две трети от тези страни се намират в субсахарска Африка, а повечето от останалите в Близкия изток и Южна Азия. В същото време делът на населението в Европа, англосаксонските страни и Япония, условно наречени „западни“ ще намалее на 16% от общото население на света. За сравнение можем да посочим, че през 1980 г. този дял е 24%. През 2025 г. се очаква на земята да живеят 8 милиарда души. През същата година населението на Африка ще надхвърли един милиард души, като повече от половината от тях ще бъдат под 24 години. Прогнозите са населението на земята да достигне 9 милиарда към 2030 г., което предвещава катастрофални последствия за човешката цивилизация. Регионите с най-бързо растящо население са и с най-малките водни ресурси. Едва ли има някаква корелация между двата феномена, но със сигурност се акумулира проблем от жизнено важно значение. Населението се увеличава, с което намалява и без това ограниченото количество вода за битови нужди. Що се отнася до африканските страни с демографски взрив, освен ограничените количества вода влияние оказва още един фактор, утежняващ жизненото състояние, и това е перманентният глад. Няма изгледи тези важни проблеми да бъдат решени в близките години, защото земеделието, произвеждащо растителни храни, се нуждае от вода, а в тези региони тя не се използва пълноценно. Африканските страни на юг от Сахара разполагат с по-добри водни ресурси от останалите страни от третия свят, но на тях им липсват традиции и опит в земеделието. От хиляди години насам до премахването на колониализма хората от субсахарска Африка са основно ловци-събирачи. Изобилието от животни и ядливи растения им осигурява нормален живот според техните представи за такъв, без да се налага да обработват земята, за да се изхранват. Както казва Джордж Фридман „когато един народ разполага с ресурси той не развива технологии, а ползва ресурсите наготово”³. Но на този безгрижен и щастлив живот, резултат от директното усвояване на природни ресурси започва да му се вижда края още преди 50-60 години. Оттогава насам броят на населението в тази част от света се увеличава по геометрична прогресия, а броят на животните застрашително намалява, за да се стигне до момента, когато хилядолетният начин на живот вече не осигурява благоденствие на хората. Положението с изхранването се утежнява с изграждането на огромни резервати на територията на много от страните на юг от Сахара, където животните са под закрила на съответните власти и не могат да се използват за храна от местните жители.

Онези страни, които разполагат с природни ресурси, като Нигерия например, се превръщат в суровинни донори на развитите индустриални страни и в значителна степен си решават въпроса с изхранването. Държавите от източната и централната част на Африка обаче нямат достатъчно суровини за пазарите на развитите икономики и финансовите средства, които получават са недостатъчни за поддържане на нормално благосъстояние. При тази ситуация пред тях стоят две перспективи за повишаване на благосъстоянието им – промяна на обществено-икономическата среда, съпроводена с бурен икономически растеж или драстично ограничаване на раждаемостта. Липсата на достатъчен административен капацитет и производствени отношения, изградени по съвременните световни стандарти, много различни от техния бит и култура, е сериозна пречка за ефективността на икономиките им. Обикновено тези народи са с краткосрочна ориентация, съсредоточени изцяло към настоящия момент или най-много в обозримото бъдеще, поради което в ценностната им система няма визия за съдбата на поколенията, които оставят след себе си. В приоритетите им не влиза създаване на пълноценни граждани от техните наследници, т.е. инвестиране в образованието им за придобиване на способности да произвеждат продукт. В недалечното минало ресурсите бяха още напълно достатъчни за нормален живот, от който техните предци бяха щастливи. Ловуването и събирането на храна или практикуването на елементарно животновъдство изисква знания и умения, които те получават от родителите си или от по-възрастните. Не е необходимо да ходят някъде на училище да изграждат способности за тази неквалифицирана дейност. Сега ситуацията е много по-различна. Храната трябва да се произвежда, защото я няма в такива големи количества. Индустриите през XXI век изискват работници със средно образование и средна квалификация, което е голямо предизвикателство, за да не кажем, че е невъзможно за бюджета на многолюдните африкански семейства (повечето от тях са с численост 10-12 деца). Това вече е очевидно, но раждаемостта продължава да е много висока, защото за родителите реализацията на децата им в индустрията не е важно. В този смисъл създаването на много деца без поемането на някаква отговорност за тяхното бъдеще ще продължи.

Липсата на благоприятна среда за развитие и успешен живот в собствените им страни, климатичните промени, постоянните конфликти, недохранването и недостигът на прясна вода ще принудят повечето от тях да мигрират към най-близкото място, което осигурява благоденствие, и това е Европа. Поставени в тази ситуация младите хора от разгледаните региони избират точно този път – да емигрират в развитите страни на Европа. Те са наясно с високия жизнен стандарт в европейските държави от информацията, която получават чрез основните и алтернативните медии. Благодарение на новите информационно-комуникационни технологии потенциалните емигранти разбират, че животът в европейските страни е много по-добър от техния. Виждат постиженията в развитите страни и искат да се възползват от благата, които е създал европеецът без да си дават сметка, че това е плод на многовековен, упорит труд, но подобно обстоятелство въобще не ги смущава.

В същото време населението в Европа все повече и повече застарява и започва да се появява демографски вакуум, който неминуемо ще бъде запълнен. Раждаемостта е паднала под критичното ниво, като коефициента на фертилност за целия Европейски съюз е 1,4, което предвещава близкия край на европейското население. Причината за срива на раждаемостта се крие в ценностната система на европееца, създаваща културен модел да се възпроизвежда само пълноценно поколение и в завладяващата го напоследък склонност към хубавия и спокоен живот, като компенсация за непосилния ежедневен стрес, присъщ на новото време. Хедонизмът трайно се настанява в бита и съзнанието на средния европеец, който все повече се отдава на удоволствията от охолния и безгрижен живот, отказвайки да поеме отговорността за бъдещите поколения. Големият парадокс е, че и в бедните и в богатите страни зрелите хора са се фокусирали изключително в настоящето, демонстрирайки потресаваща краткосрочна ориентация, съпроводена с отказ от съзидателно участие в изграждането на бъдещето. Докато страните от третия свят се намират в социална криза от безконтролната раждаемост, то европейските държави са изпаднали в демографски срив, като резултатът и в двата случая е недалновидна политика без стратегическа перспектива. Раждането и отглеждането на много деца не се вписва в хедонистичната концепция на европейския гражданин за смисъла на живота, а недостигът на финансови средства, изтъкван като причина за ниската раждаемост е само удобно обяснение, зад което се крие липсата на гражданска отговорност за бъдещето на обществото и държавата. Не малка роля за демографската криза изиграва и депатриотизацията на европейските национални общности като резултат от агресивната глобалистична и неолиберална идеология, отричаща нациите и националната държава.

Една от най-знаковите хедонистични прищевки на обикновения европейски гражданин е отказът му да работи мръсна работа, което докара милиони чужденци – сега черноработници, но с изглед да станат бъдещи господари. Сред ръководителите на европейските страни, трайно се е настанила мисълта, че високите нива на икономическо развитие могат да се поддържат от работници-имигранти, което нямаше да бъде лишено от смисъл, ако квалификацията и желанието им за работа са като на европееца, но не са. Смехотворно е, ако някой си мисли, че нас ни заливат мигрантски вълни от IT-специалисти и инженери, изгарящи от желание да се влеят в европейските икономики и със самоотвержения си труд да допринесат за възхода на Европа. Единственото, до което може да доведе тази безпрецедентна инвазия е увеличаване броя на безработните и силно ерозиране на и без това вече разклатените социални системи. Основният мотив, който води мигрантите по нашите земи е наглото внушение, че от тях се очаква не да работят, а да разнообразят европейския генофонд, като че ли в Европа няма мъже.

Всичко казано до тук са обективните причини за масовата миграция през последните години, но истинските катализатори на процеса са субективни фактори. Интензивната миграция към Европа е неизбежна, но безпокойство буди нейното по-ранно начало, от което възникват подозрения за целенасочен, добре организиран процес от държавни (неправителствени) субекти, имащи интерес от дестабилизацията на Европейския съюз. Все повече започва да се прокрадва мисълта, че един масиран и добре насочен мигрантски поток може да бъде ефективна стратегия за решаване на геополитически задачи. Директен въоръжен сблъсък между суперсили, глобални играчи от голяма величина не е възможен, поради обстоятелството, че са притежатели на ядрени оръжия, което е сериозна предпоставка за ескалация на конфликта в термоядрена война. В надпреварата за реализиране на конфликтните си национални интереси големите геополитически центрове са създали по-изтънчени стратегии за въздействие върху съперниците си, станали известни като прокси и хибридни войни. В този смисъл управляемите мигрантски потоци могат да се разглеждат като компонент на хибридна война или инструмент на прокси война. При тази хипотеза, стратегията за контролирания мигрантски поток е много добре издържана от юридическа гледна точка, защото отсъства класическата въоръжена интервенция в суверенна държава, което прави въпроса за агресията дискусионен, съобразно трактовките на международното право. Пространно определение за престъплението агресия дава Резолюция 33/14.12.1974 г. Този акт се определя като използване на въоръжена сила от една държава срещу суверенитета, териториалната цялост или политическата независимост на друга държава. Организацията на обединените нации публикува списък с отделните прояви на престъплението, в който са включени бомбардировки; инвазия, нападение или която и да е военна окупация на въоръжени сили на чужда територия; военни атаки по суша, море и въздух; военни действия на една страна, на която са позволени операции на територията на друга страна от същата тази втора страна – операциите са насочени или срещу втората държава, или срещу трета държава; изпращане от определена страна на въоръжени банди, нередовни групи или наемници, които извършват актове на въоръжена сила срещу друга държава; наемане на паравоенни части в държавата, която се оказва пострадала. Съветът за сигурност на ООН си запазва правото да допълва този списък. Тълкуванията, които дават Резолюция 33/14 и Римския статут на Международния наказателен съд (МНС) за агресията са свързани с това, че са известни обектът и субектът на агресията, но не може да се каже същото за субективната и обективната страна на престъплението. Пак според тези два документа за международни виновници са сочени лицата, които имат право на избор за започване на агресивни мероприятия. Такива субекти са обикновено държавни глави, началници на военни щабове, командири на военни поделения. Тези текстове ни показват, че масовото нахлуване на мигранти на чужда територия през „зелената граница“ не се третира като агресия спрямо друга държава, защото отсъстват виновните субекти и интервенцията не е въоръжена. Нещо повече, мигрантите не само, че не се разглеждат като агресор, а като жертва на въоръжени конфликти или политически репресии, към които силите за национална сигурност на европейските държави трябва да се отнасят със снизхождение, когато същите извършват престъпление, нарушавайки държавните граници. Тук не разглеждаме хипотезата за бежанци, защото нарушителите не отговарят на изискванията за такива, а на определението за икономически имигранти. Че това е престъпление няма никакво съмнение, тъй като в законодателствата на всички страни незаконното преминаване през граница се смята за престъпление.

Възможни са два сценария за целите на управляем мигрантски натиск към Европа, които колкото са отделни, толкова са и свързани. Първият сценарий се отнася до дестабилизирането на ЕС. Пред нас се разкрива картината на контролирана, широкомащабна, мигрантска интервенция, която е в състояние да постигне същите цели на една военна операция. Контролирано изтича информация от службите на доста европейски страни, съдържаща достатъчно доказателства за организиран, финансират и направляван миграционен натиск срещу ЕС, чиито цели са подкопаване на доверието в ръководството на съюза, нарушаване на единството на държавите членки, разрушаване на социалните системи и в по-далечна перспектива промяна на генетичния и културния код на Европа. Крайното състояние на тази подла операция е отслабен ЕС, поставен в невъзможност да бъде един от центровете на зараждащия се многополюсен свят.

Възможен е още един сценарий, който не е лишен от реализъм – да бъде изтласкано европейското население на запад и по-малка част от него на изток. След 20-30 години, притиснати от нашествениците за европейците ще стане непоносимо да живеят в собствения им съюз и ще емигрират в огромната си част към САЩ и по-малко към Русия. Добре образовано, възпитано население, със знания и способности да създава технологии ще се влее в американската икономика, гладна за учени и квалифицирани специалисти. Една по-малка част от този контингент, която харесва повече сигурността отколкото свободата вероятно ще отиде в Русия.

Гениалността на стратегията за контролирания мигрантски поток се състои в нейната коварност. Зад прикритието на благородни намерения да се помогне на хора, изпаднали в тежка хуманитарна криза се отварят широко вратите за нахлуване на икономически мигранти в целевата страна (в случая в цяла общност от държави) с намерението да се дестабилизира съюза. Формално не е извършена агресия с въоръжено нападение, която да възмути световната общественост и да предизвика вълна от протести. Много от дейностите са или законни или на ръба на закона, което поражда дискусия, но няма осъдителна присъда от международните правораздавателни институции и реакция на Съвета за сигурност към ООН. Там където действията са незаконни адекватните реакциите на правоохранителните и правораздавателните органи са блокирани от различни НПО, които вероятно са част от проблема. Операцията се провежда тайно, като не се обявяват истинските намерения и целите, които се преследват. Замисълът е да се разрушат социалните системи върху които се крепи крехкия вътрешен мир и благоденствието на гражданите, което да доведе до последващ колапс на икономиката и сгромолясването на цялата държава. Поставени в тази ситуация мигрантите даже не подозират, че са инструмент на тайна операция, на която и те ще станат жертва след разрушаването на държавността, с всички произтичащи от това последствия. Катаклизмите, до които неминуемо ще се стигне ще въвлекат всички граждани, включително и тях, въпреки да си мислят, че са дошли с друга мисия. Тъжно е да се каже, но такава е горчивата съдба на Европа, защото в ЕС няма визия, да не говорим за стратегия за противодействие на масиран мигрантски натиск.