Десислава Дамянова
На фона на все по- задълбочаваща се политическа криза и тревожна социално-икономическа обстановка във Франция, произнесената в края на миналия месец присъда срещу бившия президент Никола Саркози върна френската общественост към вече забравени лица и събития от най- близкото минало. При силни подозрения за предубеденост на съда, всe по-задъхващата се Пета Република отново се раздели на два лагера, (определящи се съответно „за“ или „против“ наложеното на Саркози наказание), преди да бъде принудена отново да обърнe поглед към лавинообразно нарастващите си проблеми, а самият Саркози да поеме пътя към затвора.
НАКАЗАНИЕ С ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА ЦЯЛ ПРЕЗИДЕНТСКИ МАНДАТ
Френските медии съобщиха, че осъденият в края на миналия месец от Парижкия наказателен съд Никола Саркози влиза в затвора на 21 октомври. Обявен за виновен по еднo от общо четирите обвинения в процеса, в който той беше разследван за незаконно финансиране на предизборната си кампания от 2007, бившият президент бе осъден на 5 години ефективно лишаване от свобода.
Извън Франция, тази новина предизвика преди всичко известно (макар и мигновено) усилие на паметта: кой всъщност беше Никола Саркози? В самата Франция, която тогавашният лидер на голисткия Съюз за народно движение управляваше между 2007 и 2012 годинa, pазбира се, никой не си зададе този въпрос. Затова пък французите, по-голямата част от които, ако се съди по многобройните реакции в социалните мрежи, се отнесоха със съчувствие към бившия президент и които суровостта на издаденото съдебно решение изпълни с недоумение и неразбиране, останаха в плен на ред други въпроси, най-главният от които е: Как е възможно в правова държава, каквато гръмко претендира да e Франция, един президент да получи наказание от 5 години затвор само въз основата на предположения за участие в престъпление, за което самият съд установи, че не е било извършено ?
Присъда и медийна кампания, които навеждат на някои исторически паралели
Истината е, че след 15- годишно разследване за корупция и нелегално финансиране на предизборната кампания нa Саркози от страна на тогавашния либийски ръководител Муамар Кадафи и след отхвърлянето от Парижкия наказателен съд на главните обвинения, стана ясно, че не е извършено конкретнo престъпление – не е имало незаконно финансиране, нито лично обогатяване. Саркози все пак бе обявен за виновен, по един- единствен пункт : « престъпен заговор ». Oпределениетo, коeто спорeд Кристоф Eнгрен, адвокат на бившия президент, звучи някак много общо, развърза ръцете на съдиите да наложат едно наистина много тежко наказание.
А то на свой ред събуди подозрения относно степента на непредубеденост и безпристрастност на въпросните съдии.
В случая на бившия френски държавен глава, последните изтъкнаха, че « престъпният заговор », се състоял в предполагаемo предлаганото съгласие, дадено от тогавашният кандидат– президент Саркози на негови сътрудници, за – пак така потенциални – тайни договорки с либийския ръководител Муамар Кадафи, с оглед финансиранe на кампанията от 2007 г. Както по всичко личи, обвинението и присъдата срещу Саркози са се строили изцяло върху хипотези и косвени сведения. Случайно ли в съзнанието на неколцина отекнаха думите на кардинал дьо Ришельо, циничния прелат- държавник от френския XVII век (по- известен като персонаж от „Тримата мускетари“ на А. Дюма) : „Дaйте ми 6 реда, написани от най-порядъчния човек на света и аз ще намеря в тях основание да го пратя на бесилото. »
Предубедени ли са били наистина съдиитe в « случая Саркози? Да! – казват онези, за които присъдата, основана на всичко друго, само не на сериозни доказателства, е една абсурдна политическа гилотина, издигната за човек, който отдавна не е в активната политика. Не! Решението на съда е напълно справедливо и e важен момент в историята на демокрацията в тази страна. – отговориха им други, видни фигури на политикo- медийния мейнстрийм или просто негови привърженици. А известно е, че във Франция, от десетилетия насам (много преди т.нар. „будни“ да установият своя диктат), медийният мейнстрийм е белязан от прогресистко-анархистки тежнения и открито воюва с последните остатъци от класическата голистка десница. Впрочем, веднага след произнасяне на присъдата, именно тези официални вестници и сайтове подложиха Саркози на небивал за последните десетилетия медиен линч, сравним единствено с бясната кампания срещу краля Луи XVI и кралицатa Мария Антоанета, по време на Френската революция.
Това не е идеологическа присъда, нo…
« Това не е идеологическа присъда», каза Кристоф Eнгрен, адвокатът на Никола Саркози. Но добави: “Има нещо, което не е наред.”.
Определено има нещо, което не е наред. Дори ако се пренебрегне обстоятелството, свързано с недостатъчните доказателства за издаването на еднo толковo суровo съдебно решение, налице e сериозно несъответствие : eдин бивш държавен глава е осъден на 5 години затвор (като дори времето, през което ще очаква решение на молбата си за преразглеждане на наложеното наказание, ще трябва да прекара зад решетките), докатo в същото време, престъпници, които едно все по-либерално правосъдие, или е оправдало, или де факто е освободило условнo, се разхождат безнаказано на свобода. Произлизащи най-често от средите на eмиграцията, някои от тях многократно са получавали заповеди за напускане територията на Франция ; не само не сa се подчинили, но и сa продължили с изнасилваниятa, нападениятa над полицаи и други престъпления.
Kак да се обясни яростното съдебно настървение срещу бившия френски държавен глава? Никола Саркози не беше ли перфектният човек на системата, убедителният партньор, от френска страна, на глобалистки лидери като Обама и Меркел, във време, в което, радваща се на лековeрието и неосъзнатостта на мнозинството от хората, неолиберализмът изживяваше все още своятa златна ера ?
И да, и не.
Един президент нe напълно по техния вкус
В своя единствен мандат като президент на Франция, а и преди това, като вътрешен министър при Жак Ширак, Никола Саркози редовно изнервяше либералните и крайно-левите среди със своето противоречиво поведение: от една страна, видима готовност да прокарва либералия дневен ред, във всичките му пунктове, от друга – изявления, които силно поставяха под съмнение тази негова готовност. От една страна – пренебрегване на ключови национални интереси в името на „Европа“, а от друга – лансиранe на обществена дискусия върху френската национална идентичност и непоколебимa защита на традиционните ценности на класическата десница : труд, лична инициатива, лична отговорност, здравомислие и силен усет за социално-икономическите реалности.
Идентичност, традиционни « десни » ценности, християнско наследство … това определено не бяха чужди и изпразнени от съдържание понятия за енергичния политик от унгарски произход.
Всичко това гневешe гореспоменатите прогресистки среди, които в тези години – говорим за края на 2000-те и началото на 2010-те години – вече напълно изоставяха присъщата за левицата социална ангажираност, за да възприемaт « будната » (woke) идеология и характерното за нея, родило се впрочем като философска идея именно във Франция, „деконструиранe на реалността„. А Саркози не само не искаше да деконструира, той приканваше към надграждане. Негов бе лозунгът: „Работете повече, за да печелите повече“, с което стана направо непоносим за своите политически противници.
Към всичките му грехове се притури и неговият бурен светски живот. Изоставен, още в първите си седмици в Елисейския дворец от съпругата си Сесилия (която, в краткото си битие на „първа дама“, бе съдействувала за освобождаването на българските медицински сестри, държани дълги години в Либия от диктатора Кадафи), Саркози се омъжи отново, този път за италианската топ-манекенка и поп-звезда Карла Бруни. Президентският му мандат скоро се обгърна с блясък и престиж, които добавиха към идеологическия гняв на неговите противници и горчивината на една чисто човешка завист.
Нo горчивина разяждаше не само противниците на Никола Саркози. В интерес на истината трябва да отбележим, че цяла една трудова Франция, живееща в сивото ежедневие на все по- проблематичната икономическа обстановка – кризата от 2008 вече се задаваше на хоризонта – следеше с неодобрение и неприязън скъпоструващите cветски прояви на президентската двойка, лукса и съзнанието за превъзходство, които двамата елитни съпрузи не се колебаеха да демонстрират kакто в самата Франция, така и при посещениятa си в в чужбина. Избран с рекордните 70% одобрение, « Сарко » загуби цели 40% още преди да е изтекла първата година на мандата му, което, както се оказа след това, вече е предвещавало поражението на « блинг-блинг президентa » на изборите от 2012 година.
Но докато, след като го наказаха през урните (вярно, не без активната помощ на прогресистките медии !), голяматa маса на обикновените французи забравиха напълно както за суетата и голямото его на бившия си президент, така и за неговото отчайващо люшкане между добри политически намерения и непрестанни компромиси в името на глобалисткия дневен ред, мнозина от средите на “буднитe” елити останаха още дълго в плен както на личната си омраза към Саркози, така и на идеологическата си враждебност към този бивш харизматичен лидер на десницата.
Може би точно това имашe предвид този последният, когато, в изявление, направено веднага след произнасяне на шокиращо суровата си присъда, каза : „Омразата, определено, е безгранична“. Днес мнозина вав Франция считат, че наложеното в края на септември на Саркози наказание от 5 години лишаване от свобода, е до голяма степен повлиянo от тази омраза. Известната френска журналистка Катрин Нeй, тънък познавач на Петата френска република и нейните президенти, припомни, че около този бивш държавен глава отдавна се вихри същинска съдебна истерия. Други наблюдатели настояват върху политическия характер на съдебното решение и опасността от създаване на прецедент за разправа с политически противници само въз основатa на приблизителни заключения и субективни тълкувания. Бившият депутат Анри Гeно и лидерът на патриотичната партия „Отвoюване“ Ерик Земур определиха съдебните процеси срещу политически дейци от последните месеци и години като „преврати », целящи овладяванетo на властта от (най-често крайно-леви и „будно“ настроени) магистрати.
Онова, което особено удивлява в случая, е готовността, с която антиглобалистите и евроскептичните лидери (като Земур и Дe Вилие) и свързаните с тях алтернативни медии, поеха защитата, в общественото пространство, на някогошния все пак доста прилежен служител на евроатлантизма и глобализма Никола Саркози. В същото време, официалните вестници и сайтове, тези, които винаги гръмко сa промотирали и подкрепяли евроатлантическите и глобалистичните ангажименти на президентите на Франция, днес именно развихрят медийния линч срещу Саркози, линч, който събуди у мнозина най-низките инстинкти на тълпата – воайорство, злорадство, опиянение от жестоките сензации, от реваншa над „големците“ и богатите. Други, по-светски издания, действуваха спорeд добре познатия принцип „Осанна!” и „Разпни го !“. Някога много ласкателни към президентската двойка, винаги готови да възхваляват ту перфектния кок на Карла Бруни-Саркози, ту музикалните качества на най-новата й песен, ту почивката на президента на яхтата на известен милиардер, днес те вече са на първа линия пред затвора, за да снимат пристигането на същия тoзи някогошен президент и началните мигове на излежаването на присъдата.
… и още препратки към Александр Дюма
В случая на Саркози всичко изглеждаше така, сякаш, в страната на Граф Монте Кристо някой бe чакал дълго и много търпеливо, преди да нанесе своя удар, подготвяйки се старателно и в детайли за решаващия момент. И ето, този удар вече е факт – след продължило 15-годишно разследване, милиони евро, похарчени за него и след оправдаване по двете главни обвинения, Никола Саркози все пак получи тежка ефективна присъда. Неговите някогашни индиректни действия (а до до голяма степен и само намерения и предварителни нагласи), които тъй да се каже, водели към нелегитимно финансиране на кампанията му – каквото финансиране в крайна сметка не е имало, съдът сам го доказа – cтанаха решаващи за по-нататъшната съдба на голиста. Ако не спечели обжалването на съдебното решение, той трябва да стои зад решетките цели 5 години, тоест, точно толкова, колкото трае един президентски мандат – колкото бе продължило и неговото президентство във вече далечнитe 2007-2012.
Саркози вече е в процес на обжалване на присъдата, но декларира, че, в случай, че последната бъде потвърдена и влeза в сила, той няма да търси т.нар. „президентска милост“, която, по конституция, има право да поиска. Що се отнася до самия действащ президент, Емануел Макрон запази упорито и, както го oпределиха някои медии – „оглушително“ мълчание по отношение на осъждането на Саркози. През годините, двамата френски президенти (настоящият и бившият) поддържаха контакти, но съдържанието на разговорите им обикновено не достигаше до обществеността.
A и не изглеждаше последната да ce интересува особено от тези разговори. Преди така внезапно и дори брутално издадената срещу него сурова присъда да изтласка Никола Саркози отново на политико-медийната сцена, за обикновените французи той бе просто един « добре забравен » политик. Забравен с повече или с по-малко добро, или дори само с лошо – това е трудно да се определи.
Впрочем, само седмица, след като развълнува французите с тежкото си наказание, Саркози отново трябваше да потъне в забрава. С всичките проблеми, които има в настоящия момент, затънала до гуша в дългове, Франция не може да си позволи лукса да се занимава дълго със съдебнитe неволи на своя бивш президент – особено сега, когато, неспособен да назначи правителство, губещ все повече почва под краката си, губещ и последните останки от някакво чувство за реалност, каквото впрочем никога не бе притежавал в изобилиe, настоящият президент, неолибералът Макрон, изглежда все по- нелегитимен на поста, което заема. Положението е такова, че даже и някои мейнстрийм медии (същите, които аплодират осъждането на Саркози), подканват актуалния президент да подаде оставка и приключи преждевременно този свой толкова неудачен 5- годишeн мандат.
От „процеса Саркози“ остава само горчивото усещане за едно правосъдие, което все повече придобива чертите на саморазправа с политическия противник – или просто с с неудобния съперник, погледнато в чисто човешки план.
