Андрей Фурсов
Великите исторически цивилизации възникват на земеделска, производствена основа в зони, богати на ресурси (от плодородна почва до залежи на полезни изкопаеми). Търговските народи сами по себе си не създават цивилизации, те съществуват, както пише Карл Маркс, „в порите“ на произвеждащите общества и действат като посредници между тях (такъв е например ролята на Финикия, Картаген, Венеция и някои султанати на Зондските острови). Англия винаги е била бедна европейска периферия, бледа версия на романо-германската цивилизация, при това такава, в която феодализмът далеч не е успял напълно да подчини и унищожи късно-варварските начала.
На границата между XV и XVI век, след поражението в Стогодишната война и Войната на розите, която изтребва до една трета от английската аристокрация, Англия се намира в изключително тежко положение: вътрешните ресурси са ограничени, а за добив на външни няма достатъчно сили. И изведнъж, по това време, благодарение на усилията на Испания и отчасти на Португалия, започва да се формира североатлантическа търговска система — първоначална форма на бъдещия световен пазар. Периферна страна, разположена на бедния североатлантически край на Евразия (далеч от богатите тихоокеански/китайски или индийскоокеански окрайни), получава шанс.
Но за да го използва, е необходимо: първо, „къщичката-Англия“ с нейните слаборесурсни „кокоши крачета“ да се обърне към Атлантика, към морето, а към Европа „да застане с гръб“; второ, да заложи на търговията и флота, компенсирайки слабостта на армията; трето, да е готова да компенсира производствената си слабост със социален канибализъм — разбойничество. Този разбой е троен:
а) морско разбойничество (пиратство) — само един грабителски набег на Франсис Дрейк по западното крайбрежие на Южна Америка донася 600 хил. фунта, позволявайки на Елизабет да изплати всички външни дългове на Англия и да инвестира 42 хил. в Левантската компания, от чиито доходи по-късно е сформиран капиталът на Източноиндийската компания; за систематичния грабеж на испанските галеони от англичаните няма какво да се споменава;
б) социалноразбойничество — огражданията; английската аристокрация насилствено прогонва селяните от земята, необходима за отглеждане на овце, за да търгува с вълна: „овцете изядоха хората“; десетки хиляди лишени от земя бедняци биват просто обесвани от „добрите“ английски лордове;
в) политико-религиозно разбойничество — ограбването и разгрома на католическата църква от Хенри VIII под знамената на протестантството; оттук идват противопоставянето с папата, превръщането на английския крал в глава на църквата в Англия и враждата с Испания.
В крайна сметка: съвременна Англия първоначално се формира като североатлантическа цялост, противопоставяща се на Европа с нейната католическа романо-германска цивилизация като особен социокултурен тип, макар и произлязъл от европейската цивилизация, но представляващ неин морски и търговски мутант.
Британия е изключителна морска сила и носител на морската мисия на Атина, Картаген, Венеция, Холандската република. Картаген е исторически символ и ориентир за британците. Картаген изгражда „инклузивна, демократична, основана на търговия“ система. Рим — статична милитаристична сухопътна система. Това, между другото, осъзнава Наполеон, наричайки британците „картагенци“. През 1815 г., когато Наполеон претърпява окончателно поражение при Ватерло, британският художник Джоузеф Малърд Уилям Търнър създава своята известна картина „Разцветът на Картагенската империя“ („Дидона — основателката на Картаген“ — друго название).“ Професор Андрю Ламбърт (Кралската военна академия в Сандхърст). (прев. А. Бовдунов) [https://henryjacksonsociety.org/members-content/the-future-of-global-britain-as-a-seapower-state/](https://henryjacksonsociety.org/members-content/the-future-of-global-britain-as-a-seapower-state/)
Английският управляващ слой отлично разбира това свое отличие, формулирано от Франсис Бейкън в „Нова Атлантида“, и го култивира. Съвременна Англия първоначално е създавана като нещо, което надхвърля не само английските, но и европейските рамки, като нещо наднационално. Не е изненадващо, че в оформянето й като такава огромна роля играят наднационални сили: венецианският и еврейският капитал, които преформатират английския управляващ слой и създават Атлантическа (включително със северноамериканските колонии още през XVII в.) Англия като „Нова Атлантида“.
За разлика от империята на Карл V Хабсбург с нейните американски владения, която остава европейска континентална сила, съвременна (т.е. от XVI в.) Англия първоначално се формира като сила от нов тип: морска, търговска, с глобален, а не европейски размах. Нещо повече, управляващият в Англия слой създава нова цивилизация — атлантическа, която с времето все повече се разминава с европейската в нейния романо-германски вариант и значително се отдалечава от нея още преди началото на интензивната индустриализация.
Както е известно, генезисът, т.е. начинът на възникване, определя по-нататъшното функциониране на системата. Разбери генезиса, и ще разбереш, ако не всичко, то много от същността й. Англия като система възниква на основата на тотално и многостранно насилие — както вътрешно, така и външно разбойничество, и това завинаги се отпечатва в социокултурния и психоисторическия код на нейния управляващ слой, който през XIX век се превръща в клас (между другото, британската аристокрация е единствената, която се превръща в клас, буржоазен и атлантически; европейските аристокрации остават съсловия).
„Великобритания винаги е била известна с твърдото разделение на обществото на класи. В рамките на своите научни изследвания служител на Калифорнийския университет в Дейвис (САЩ) Грегъри Кларк изучава споменаванията на определени редки фамилии в историята на страната. Така в „Книгата на Страшния съд“ от 1086 г. се срещат фамилиите на богати земевладелци, които най-често са били потомци на нормандските завоеватели, нахлули в Англия през средата на XI век: Баскервил, Дарси, Мандевил, Монтгомъри, Невил, Пърси, Панчард и Талбо. След това Кларк изследва колко често тези фамилии се срещат в последващите векове в исторически документи, чието присъствие може да служи като индикатор за по-висок социален статус. В резултат на своите изследвания Кларк установява, че темповете на социална мобилност във Великобритания са изключително ниски: за преминаване от висшите или низшите слоеве на обществото към средната класа са били необходими около десет поколения.
Въпреки разпространеното убеждение, че за САЩ е характерна висока социална мобилност, той установява, че темповете на промяна там са приблизително същите като във Великобритания.“ Дейвид Робсън. [https://www.bbc.com/russian/uk/2016/05/160504_vert_fut_does_social_class_matter_in_britain_today](https://www.bbc.com/russian/uk/2016/05/160504_vert_fut_does_social_class_matter_in_britain_today)
Освен това формирането на Англия в елизабетинската епоха е низ от заговори — вътрешни и международни. Елизабет и нейният режим успяват да оцелеят до голяма степен благодарение на отличната работа на специалните служби, организирани от венецианците. Още от самото начало тези служби заемат особено положение в системата на английската власт и аристокрация. Формалната държава в редица отношения е сякаш подчинена на специалните служби и тайните структури. Тази черта се усилва от ниското ниво на институционализация на формиращата се държава, относителната автономия на господстващия слой (класа) от нея и голямата роля на неформалните структури — масонските ложи и клубове; за периода 1820–1850 г. историците дори говорят за „клубни правителства“.
Така особеност на властовия строй на Англия като „Нова Атлантида“ е огромната роля на структури, които стоят над държавата и едновременно с това в дълбините й, притежаващи повече измерения от самата държава. Последната често се оказва функционален орган на тази власт, чиято сила трябва да се умножи по наддържавната мощ на Сити (още от XII в.!).
„Квадратната миля“ (1,22 кв. мили), която заема Сити, неговата роля и значение в съвременния свят позволяват на някои изследователи да твърдят, че Британската империя само е имитирала своята кончина. Историята на Сити започва през 1067 г. — година след нормандското завоевание; след завоеванието страната губи всички права, но Сити запазва своите привилегии— правото на безусловно владение на земята, древните свободи и опълчение. Дори кралят трябва да предаде оръжието си, преди да влезе в Сити (днес кралицата може да влезе в Сити като частно лице, но като кралица може да влезе само ако бъде въведена от лорд-кмета на Лондон; да не се бърка с кмета).
Към момента на коронацията на Ричард Лъвското сърце през 1189 г. това вече е мощна корпорация. „В многовековната британска политическа система Сити остава крепост, за която се разбиват вълните на историята, превърнали всичко останало в национална държава. … В известен смисъл политическата система на Великобритания произлиза от Корпорацията на град Лондон (City of London Corporation), а не обратното.“
Епохите се сменят, но, обличайки нови дрехи, Сити остава самият себе си. През XIX в. един от английските реформатори го сравнява с праисторическо чудовище, тайнствено оцеляло до наши дни, до голяма степен благодарение на полузатворената мрежа от стари съученици — система, заета от Сити от британския управляващ клас. Шаксън цитира Гласман, който пише за Сити следното: това е „древен и много малък институт; той се основава на лични връзки и не се вписва в нито една от предлаганите парадигми на съвременността. Това е средновековна комуна, представляваща капитала. Сити не подлежи на оценка“.
И последен щрих: ако символът на Венеция е крилатият лъв, то символът на Сити е грифон — крилато същество с тяло на лъв и глава на орел. Грифонът е изобразен на герба на Сити, а статуи на това същество са разположени по границите на Сити като стражи на натрупаните/ограбени богатства.
[https://www.flickr.com/photos/beggs/6709443/in/album-167433/](https://www.flickr.com/photos/beggs/6709443/in/album-167433/)
Ясно е, че такъв институт като Сити не би могъл да не използва с печалба разбойническите пари, които се изливат в Англия, нито да пропусне възможността да се възползва от интелектуалните и финансови технологии на венецианците. Впрочем, Сити и без това има тесни връзки с Венеция, Ломбардия, Чехия (Прага) чрез еврейския капитал, който постепенно играе все по-голяма роля в английския живот през XVI–XVII в.
В началото на XVIII в. много евреи се оказват сред най-богатите хора във Великобритания: Мендес де Косто, Моисей Харт, Аарон Франкс, барон Дагиляр, Моисей Лопес Перейра, Моисей/Антон да Коста, който в края на XVII в. заема поста глава на Банката на Англия; по това време около хиляда еврейски семейства в Лондон имат годишен доход от 300 фунта, около сто семейства — от 1 хил. до 2 хил. фунта. „По време на управлението на кралица Анна (1702–1714),“ пише В. Зомбарт, „английското еврейство достига максимална финансова власт в страната“, а домът на Гидеоните (в лицето на Сампсън Гидеон) става един от най-големите в хода на разгръщащото се противопоставяне с Франция; през 1745 г. Гидеон предоставя на правителството заем от 1,7 млн. фунта — огромна сума; интересно е, че един от най-влиятелните финансисти във Франция по това време, кредитирал Луи XIV, а след това и Луи XV, също е евреин — Самюел Бернар.
Вторият момент — Америка, САЩ. Възникнали в резултат на трансатлантически сговор между няколко сегмента — британски и американски — на имперския управляващ слой по масонска линия, САЩ от самото начало са изкуствено, а следователно и свръхатлантическо образувание. Всички „новоатлантически“ черти на Британия в САЩ придобиват хипертрофиран характер още на етапа на генезиса. И няма значение, че през целия XIX в., както и през периода 1920–1950 г., между британците и американците се води борба — тя е вътрешновидова, а не междувидова — вътре в Новата Атлантида, чието по-нататъшно развитие са САЩ. И макар като властови устройства (външнополитически — държави) Великобритания и САЩ почти век и половина (с прекъсване) се противопоставят една на друга, и двете работят за консолидацията на атлантическата система. Главният противник на тази система са континенталните сили на европейската цивилизация.
Първо Испания, след това — Франция на Луи XIV през XVII в., двама от неговите потомци през XVIII в. и Наполеон през XIX в., а през ХХ в. — Германия.
В англосаксонското съзнание испанците са запечатани като символ на заплаха и потисничество — до такава степен, че дори днес в приказни филми, например в „Принц Каспиан“ от „Хрониките на Нарния“, доспехите на телмарините — вражеския народ на положителните герои — са моделирани по испанските от XVI–XVII в. Това открито признава режисьорът Андрю Адамсън. Всъщност англосаксите постоянно правят такива символични неща, които проникват в подсъзнанието, с всичките си исторически врагове. Така в „Междузвездни войни“ военната униформа и контурите на шлемовете на воините на Империята, включително Дарт Вейдър, са моделирани по тези на Вермахта. За образа на „руската мафия“ няма какво да говорим.
Англосаксите последователно се разправят с всеки континентален противник, придвижвайки се на изток, и след наполеоновските войни се сблъскват с Русия — „Горко горчиво по света скиташе и на нас ненадейно се натъкна“. Обърнете внимание: своите континентални конкуренти, започвайки с Наполеон, англосаксите побеждават с помощта на Русия — друг шанс за победа нямат.
Отблъсквайки наполеоновото нашествие, Русия решава своите проблеми и — да, — решавайки ги, елиминира конкурента на британците. Затова Михаил Кутузов, който отлично разбира кой е главният бъдещ враг, препоръчва на царя да спре на границата на империята и, ограничавайки се с изгонването на Бонапарт от Русия, да не предприема задграничен поход и да остави французите и британците да се „обичат“ един друг. Царят, воден от лична смъртна обида (отговорът на Наполеон относно екзекуцията на херцога на Енгиен — Бонапарт обвинява Александър най-малко в съучастие в убийството на Павел I), не го послуша, а още през 1820-те години Албион започва да подготвя удар срещу Русия. Въпреки това, с победата над Наполеон Русия решава и разрешава своите проблеми, още повече че действията ни са отговор на агресията.
Подобна е ситуацията и с Втората световна война, чийто фитил запалват британците. Главният бенефициент от войната са САЩ. Разгромявайки Хитлер, ние допринасяме за това. Но може ли да се каже, че Съветският съюз е бил пешка в играта на американците и британците срещу Хитлер? Разбира се, не. Ние се борихме за себе си. И излязохме от Втората световна война като свръхсила. А залозите в нашата война бяха много по-високи, отколкото при англосаксите и германците. Там ставаше дума за това кой ще бъде хегемон на капиталистическата система, докато при нас въпросът беше дали ще останем в Историята — физически и метафизически. Хитлер, за разлика от предишните врагове на Русия, си поставяше за цел не просто военна победа, а изтриването на руснаците от историята.
Може би единственият сериозен пример, когато Русия се включва в игра за чужди интереси, е Първата световна война. Но и в този случай ние само отговаряме: в обърканата (отново от британците) ситуация Германия обявява война на Русия, която е принудена да я започне, без да е завършила мобилизацията си. Друг е въпросът, че цялата политика на Николай II довежда Русия до зависимост от чуждестранния капитал и, по този начин, до Антантата с всички произтичащи последствия.
Въпреки това, дори и тук Русия не е пешка, а важна фигура, но, за съжаление, все пак в чужда игра. Във войната с Наполеон и във Великата отечествена война историческа Русия сама е играч. При това и в трите случая ние така или иначе се сблъскваме с двойната игра и предателството на англосаксите, които се опитват да действат зад гърба ни. Може би само в Кримската война се сблъскваме с тях директно.
Кримската война не донася на британците планираните резултати, както и Голямата игра в Централна Азия. Вярно е, че по-късно те участват в свалянето на самодържавието в Русия. Със забраната на масонските ложи в Русия през 1820-те години Русия и нейните владетели стават врагове на масонството и на „революционерите“-марионетки, дърпани от Лондон от „зоопарка на Палмърстън“ (Русия и Революцията — така формулира този проблем Фьодор Тютчев).
Два пъти британците участват в организирането на световни войни, стравяйки Германия и Русия, но това не им помага да запазят империята: по-силният световен „паяк“, САЩ, прави всичко, за да я отслаби и разруши. Активна роля в това изиграва и СССР. Финалният удар по Pax Britannica е нанесен от американците и нас през 1956 г. по време на Суецкия кризис, и по имперския Албион зазвучава „Адажио“ на Албинони (1671-1751, знаменит венециански композитор, бел. р.).
От 1960-те години британците започват възстановяването на своята империя под формата на невидима финансова империя с опора на Южен Китай и арабската зона на Персийския залив („Англо-Арабия“). В тези два региона има цели семейства и кланове, свързани с британските кланове и семейства в продължение на много поколения, от 1830–1840-те години. Създаването на невидимата Британска империя е невъзможно без определена роля на СССР през 1960–1970-те години, откъдето идва и рязкото затопляне на отношенията през този период и излизането на преден план в съветската върхушка на онези сили, които залагат на влизане в Запада не по американската, а по британската линия.
Но нали А. Е. Вандам (Едрихин) предупреждаваше, че по-лошо от вражда с англосаксите може да бъде само едно — приятелство с тях. Решавайки към края на 1970-те години задачите на първия етап от възстановяването на империята по плана на лорд Маунтбатън, британците преминават към втория. Той съвпада с неолибералния курс в икономиката, активизацията на двата англосаксонски „братовчеда“ в Китай и прави СССР не само ненужен за реализацията на по-нататъшните планове на британците, но и пречка, заемаща в световната система мястото, което те и американците планират за Китай като своя „работилница“.
„Английският елит е умен и склонен към умишлено възпроизвеждана в условията на всякакви итъни на психопатологията. Корпоративният дух е безграничен, както и презрението към народа. Обикновените англичани бягат по целия свят, само и само да са по-далеч от носителите на изискания акцент.
Европейското понятие и идея за „народ“ (с тяхната реалност) не са приложими към англосаксонския вариант на Голямата западна цивилизация (народи е имало или все още има в западноевропейския и източноевропейския вариант на тази цивилизация: унгарци, испанци, руснаци, грузинци — това са народи). При англосаксите става дума по-скоро за население, постепенно изтласквано към простолюдие“. Андрей Парибок.
