Д-р Веселин Киров, експерт по европейско и конституционно право.
Европейският съюз най-сетне призна това, което дълго време отказваше да назове открито: нелегалната миграция не е временна криза, а системен и дълбоко структурен проблем. Одобрените нови мерки – връщания към „сигурни трети държави“, центрове за връщане извън ЕС и по-строги санкции за отказващите да напуснат – представляват крачка напред. Но те остават половинчати, закъснели и недостатъчни спрямо мащаба на предизвикателството, пред което е изправена Европа.
Истинският проблем не е само в управлението на процедурите, а в самата философия на европейската миграционна политика. В продължение на години ЕС изпращаше противоречиви сигнали – между хуманитарна реторика и липса на реален контрол, между отворени врати и административна безпомощност. Резултатът е очевиден: масова нелегална миграция, ниска ефективност на връщанията и ерозия на общественото доверие в държавата и институциите.
Фактът, че едва малка част от издадените заповеди за напускане на ЕС реално се изпълняват, е не просто административен провал. Това е сигнал за отслабване на суверенитета и върховенството на правото. Когато една правна система не може да наложи собствените си решения, тя престава да бъде респектирана – както отвътре, така и отвън.
В този контекст идеята за центрове за връщане извън ЕС и за по-широко използване на концепцията за „сигурни трети държави“ е логична. Европа ясно показва, че няма да допуска злоупотреби със системата за убежище. Но ако тези инструменти останат ограничени, временни или обект на постоянни правни колебания, ефектът им ще бъде символичен, а не реален. Миграционният натиск не се влияе от декларации, а от твърди и предвидими правила.
Най-сериозният пропуск в настоящия подход е отказът да се признае, че нелегалната миграция вече има цивилизационно измерение. Става дума не само за числа, бюджети и капацитет на прием. Става дума за социална кохезия, за вътрешна сигурност, за културна съвместимост и за способността на европейските общества да се самосъхранят. Когато цели квартали, градове и региони се превръщат в пространства с паралелни правила, това вече не е въпрос на хуманизъм, а на държавност.
Именно тук ролята на държавите с външни граници, като България, става ключова. България не е просто транзитна зона – тя е реална защитна линия на Европейския съюз. Всеки пропуск по българо-турската граница се превръща в проблем за Виена, Берлин и Париж. В този смисъл е лицемерно ЕС да изисква от София строги стандарти, без да предоставя пълна политическа, финансова и оперативна подкрепа – и без да приеме, че защитата на външната граница трябва да има приоритет пред вътрешните компромиси.
Механизмът за „солидарност“, който предвижда или преразпределение на търсещи убежище, или финансови компенсации, също показва структурна слабост. Ако държавите предпочитат да „плащат, но да не приемат“, това означава, че самата идея за споделена отговорност е изчерпана. В такъв случай ЕС трябва да има смелостта да признае, че управлението на миграцията не може да се базира единствено на доброволни механизми, а изисква централизирани решения и строга дисциплина.
Що се отнася до България, в тази ситуация българското правителство не бива да заема пасивна или отбранителна позиция. Напротив – България има легитимното право и стратегическия интерес да настоява за по-твърд и реалистичен европейски подход. На национално ниво това означава няколко конкретни стъпки.
На първо място, София трябва ясно да защити тезата, че охраната на външната граница е общоевропейска отговорност, а не само национално задължение на държавите от първа линия. Трябва да се настоява за финансово и техническо подпомагане на страните от първа линия, сред които и България, от страна на всички останали членове на ЕС, както и за реално участие на европейски структури в граничния контрол.
На второ място, България следва да подкрепи и дори да настоява за разширяване на механизмите за принудително връщане на мигранти, включително във външни центрове и трети страни, както и незабавно извеждане на лица без право на убежище. В интерес на държавата ни е тези процедури да се изнасят извън ЕС, а не да се струпват на наша територия.
На трето място, българската държава трябва да защити по-твърд подход към лицата, които отказват да изпълнят решенията за връщане. Експулсирането не е въпрос на репресия, а на правов ред. Без реални последици, всяка миграционна политика остава празна декларация.
На четвърто място, България трябва да постави въпроса за ясни европейски критерии за сигурност и културна съвместимост, а не само за формално спазване на процедури. Интеграцията не може да бъде автоматичен процес, нито безусловно задължение на приемащите общества. Знанието на български език и поне още един европейски език, плащането на данъци и осигуровки, стабилната работа и образователния ценз трябва да са част от интеграционната политика на България и на ЕС.
И накрая, София трябва открито да заяви, че не приема ролята на буферна зона. Немислимо е струпване на мигранти на българска територия, само защото страната ни е на първа линия. Ако ЕС иска стабилност, той трябва да приеме, че защитата на границите и цивилизационната устойчивост са неразделна част от европейския проект.
Новите мерки показват, че Европа започва да се събужда. Но закъснялото осъзнаване не е достатъчно. Без още по-решителни действия – ефективно затваряне на нелегалните маршрути, масови и бързи експулсирания и безусловна защита на външните граници – Европейският съюз рискува не просто нови кризи, а постепенна загуба на собствената си цивилизационна основа.
