Андрей Фурсов
Прогресът е проблем, при разсъждаването за който си спомняме за Сократ с неговото „Знам, че нищо не знам“, за Лутер с тезата за болестотворността на истината, за Декарт с императива за терминологична определеност, за Маркс, призовавал да се съмняваме във всичко, и за Любищев, отбелязал, че миналото на науката не е гробище, а сбор от недовършени архитектурни ансамбли.
Към въпроса за прогреса може да се подходи от различни страни, като при анализа на това явление се изберат различни проблеми. Моят набор от проблеми е следният: повратът от прогресизма, случил се през 80-те и 90-те години на XX век; прогресът като феномен (и проблем), по повод на който се конституират великите идеологии на Модерността и който обуславя самото възникване на тези идеологии; съотношението на прогреса с християнската „стрела на времето“; критериите (обществените) за прогрес в развитието на живата природа; принципите и възможностите за сравнение на различни общества и исторически системи по „скалата на прогреса“; степента на прогресивност на капитализма като система в цялост, а не само на неговото отделно „ядро“. И накрая, марксистко-либералната схема за прогресивен преход (буржоазна революция) от феодализъм към капитализъм — този своеобразен „момент на истината“ и „цар на доказателствата“ за тезата за универсалния прогрес в историята. Тези проблеми ми се струват логически тясно свързани помежду си, произтичащи една от друга и формиращи интегрално цяло.
Настоящата статия е покана за размисъл, за разходка из „недовършените ансамбли“ и опит за „разшифроване на смислите“ (Фуко), като при необходимост се превърнем в археолози на знанието, за да разберем дали имаме работа с истина, заблуда или съзнателна социално-концептуална (психо-историческа) фалшификация, наречена „прогрес“, и ако последното е вярно, тогава — cui bono? Ограниченият обем не позволява да се проследят всички следи, но ще се опитаме поне да очертаем възможните пътища за търсене и разследване.
* * *
Прогресът е една от централните, кодови думи на XX век и на Модерността (1789–1991) като цяло. С тази дума се кълняха революционери и реформатори, под знамето на прогреса се рушаха империи, реформираха се икономики и се унищожаваха цели класи („Ние сваляме хората на пластове“, гордо заявяваше Каганович). Прогресът като идеологическа тояга се размахваше от марксисти и либерали, националисти и интернационалисти.
През периода 1945–1975 г., който французите наричат „les trentes glorieuses“ („славните тридесет години“) и който съвпадна с „възходящата вълна“ на кондратиевския цикъл и безпрецедентен период на икономически растеж в модерната история, изглеждаше, че жадуваният прогрес, неговото царство, е на път да дойде. Светът като цяло и всичките му „светове“ — Първи, Втори и дори Трети — бяха на подем. Пред очите на хората проблясваха „чудеса“: японското, италианското, немското, бразилското (репетиция и пролог за последното бяха трите победи на футболния отбор на тази страна през 1958, 1962 и 1970 г.). Не изоставаше и СССР, който възстанови икономиката си за пет години (вместо прогнозираните на Запад 20–25 години), изненада света с водородна бомба, атомния ледоразбивач „Ленин“, спътник, Гагарин и решаването на жилищния проблем с помощта на неосмяните само от мързеливия „хрушчовки“.
За САЩ няма какво да се говори. Това общество на изобилието („Affluent society“ — заглавието на книгата на Дж. К. Гълбрайт от 1958 г.) се носеше към бъдещето под песните на Франк Синатра, Елвис Пресли и „Let the good times roll“ („Нека славните времена летят“) на саксофониста Луис Джордан.
Световната наука и техника демонстрираха фантастични постижения: ядрена и космическа техника, кибернетика и теория на информацията, разшифроване на структурата на ДНК, трансплантация на най-важните органи, изчислителна техника, която премина в развитието си от компютъра на Екерт и Маучли от 1946 г. до първия персонален компютър „Altair 8800“ и лазерния принтер на IBM през 1975 г. Революционно (прогресивно!) се променяше и бита: микровълнови печки, транзистори, видеомагнитофони, ксерокс, кварцови часовници, баркод и много други. Изглеждаше, че още малко и, ако не „тук и сега“, то „зад най-близкия завой“ ще се осъществи великата мечта на човечеството за световен — „един за всички, ние няма да пестим цената“ — прогрес. Един от бестселърите на епохата, написан от Ж. Фурастие, се казваше точно така: „Grande espoir du XX siecle“ („Великата надежда на XX век“). Но „великата надежда“ не се осъществи.
Първите „знаци на стената“ се появиха през 1968 г. Това бяха световните студентски вълнения. След това последва отказът на САЩ от Бретън-удските споразумения и девалвацията на долара, а след това — нефтената криза, световната инфлация, бързо превърнала се в стагфлация. През 1979 г. се случи Хомейнистката революция, довела до власт в Иран ислямски фундаменталисти. Същата година фундаменталисти, но вече пазарни, дойдоха на власт във Великобритания, а на следващата година — в САЩ. През 1982–1983 г. избухна дългова криза. През 1986 г. се срина Нюйоркската борса, а на 19 октомври 1987 г. рухна Уолстрийт (индексът Дау-Джоунс падна с 508 пункта — рекордно падане за един ден). През 1989 г. Източна Европа беше залята от антикомунистически революции, а през 1991 г. „историческият комунизъм“ рухна и СССР се разпадна, т.е. провали се марксисткият прогресистки проект на Модерността. Противниците на комунизма и СССР бързо обявиха това за победа на либерализма — пълна и окончателна (и в този смисъл „край на историята“). Всъщност това беше двоен подлог — както по линията на „края на историята“, така и по линията на либерализма. (Мисля, че са прави онези, които смятат, че така нареченият „неолиберализъм“ има минимална връзка с либерализма. Всъщност това е неоконсерватизъм, „десен радикализъм“, отричащ истинския либерализъм и неговите ценности.)
XX век завърши с краха на двата прогресистки проекта на Модерността — марксисткия и либералния, на двете форми на универсалистката геокултура на Просвещението, за което (съгласен съм с Дж. Грей) е време да се отслужат панихиди. Впрочем, панихидите за Просвещението започнаха още в края на 70-те години. Сякаш по принципа „езичник, страдащ от язвите на християнството“, иранската революция стана първата революция на XX век в „третия свят“, осъществена под религиозни, антипросвещенски лозунги. След това дойде „неолиберализмът“ с неговата свобода без равенство и братство — стратегия за ограничаване на прогреса до 15–20 процента от световното население и изключване на „останалото“ човечество от този прогрес.
Крушението на СССР и случилото се с Руската федерация през 90-те години стана нагледна илюстрация на това изключване и „края на прогреса“, поне на всеобщия, универсален прогрес. А селективният, партикуларистки прогрес вече не е прогрес. Не случайно през тези години една след друга се появяваха книги с заглавия като „The End of Progress“ („Краят на прогреса“), „La fin de l’avenir“ („Краят на бъдещето“). Те добре се вписваха в общата антипрогресистка атмосфера, установила се още през 80-те години. Някак незабелязано научната фантастика беше изместена от жанра фентъзи. В самата научна фантастика научният, просвещенско-рационален елемент намаля, а фентъзийният, тоест по същество приказният, се засили. Достатъчно е да се проследи еволюцията на Пол Андерсън, Хари Харисън и много други автори, започнали през 50-те и 60-те години като класически научни фантасти.
Фентъзито не е просто ненаучна фантастика. Ако научната фантастика е бъдеще в бъдещето, „бъдеще-като-бъдеще“, то фентъзито е минало в бъдещето и като бъдеще. Това е приказна версия на света на Средновековието и древността, населена с дракони, гоблини, елфи, джуджета, върколаци, пренесена в бъдещето и допълнена със свръхмодерна техника. Но същността не се променя от това, че мястото на действие във фентъзито може да бъде и космосът, в който летят фотонни звездолети и се извършват „скокове“ през хиперпространството и паралелни светове. Остава главното — приказно-мистичният ход на събитията. И точно в полза на този жанр се наклони везната през 80-те години. Оттук идва и фантастичният ръст на популярността на „Властелинът на пръстените“ на Дж. Р. Р. Толкин, „потърманията“, широко разпространените ролеви игри (особено в САЩ) като „Dungeons and Dragons“ („Тъмници и дракони“) и различни „Quests“, мистичните трилъри на Стивън Кинг, Дийн Кунц и други.
В последната четвърт на XX век се наблюдаваха ирационализация и религиозна синкретизация, включително на светски и марксистки идейни системи и движения. Така, перуанската „Сендеро Луминосо“ („Светъл път“) — марксистка организация с маоистки уклон, създадена от университетския професор А. Гусман, в даден момент започна да се „модифицира“ с помощта на индиански миленаризъм. Лидерът на организацията започна да се разглежда като реинкарнация на последния Велик Инка, убит от испанците през 1572 г. Изследователите отбелязват също използването на митове за Ангкор от „червените кхмери“. Могат да се посочат и други примери, но и тези са достатъчни за илюстрация на общата тенденция.
И така, изглежда, че Завесата на историята пада не само над XX век, но и над века или дори епохата на прогреса, ако под нея разбираме епохата на надеждите за всеобщ, универсален прогрес за всички. Създава се впечатлението, че и на господарите на съвременния пазар този „пряник“ вече не е нужен, достатъчен им е „камшикът“ на пазара.
* * *
Думата „прогрес“ — в смисъла на насочено към по-добро развитие — се използва в западноевропейските езици от началото на XVII век. При това акцентът падаше главно върху умствения прогрес. Ясно е, че самата идея за прогрес като по-добро бъдеще изисква като необходимо, макар и недостатъчно условие, линейно време и е възможна само в него, а не в циклично. Китайците и индийците възприемаха хода на събитията циклично (класика — китайската „И-цзин“), като вечно изменение, при което цикълът се „развиваше“ към влошаване, а най-добрите времена, „златният век“, оставаха в миналото. Първите, които повярваха в по-добро бъдеще, бяха древните евреи, но те не свързваха това бъдеще с нравствено усъвършенстване. Такъв ход направиха християните. На пръв поглед те преместиха „златния век“ в бъдещето. Всъщност извършената от тях хронооперация беше по-сложна.
В западната цивилизация като творение на християнския и християнизиращ исторически субект винаги са съществували елементи, които в зависимост от гледната точка можеха да се тълкуват като качествено по-древни или качествено по-модерни. Тази спецификация се определяше от наличието и взаимодействието на антични и християнски (християнско-германски) начала. В християнската мисъл първият носител на модерността е самият Иисус Христос. Животът на Иисус беше приет като дата на изместване едновременно в свещената и светската история, както на Античността с нейната политика и философия, така и на „стария божи промисъл“ — еврейските закони и Стария завет.
Разделянето на античната древност и християнската модерност стана важен елемент от средновековната култура. „Модерното“ в тази ситуация се явяваше като царство на Божията благодат и воля, а древното — като царство на закона и философията. В никоя друга цивилизация миналото и настоящето (настояще-бъдеще) не се противопоставят толкова дихотомично, колкото в европейската цивилизация. Напрежението между елементите на тази дихотомия, усилено от тяхното противоречие като светско и религиозно, породило в рамките на християнската схема на света понятието за настоящето. В това понятие динамиката на благодатта, както отбелязва Дж. Покок, на принципа може да бъде продължена в бъдещето, което и беше реализирано при определени условия в идеята за прогреса. Тъй като такова продължение е принципно възможно, „модерният“ и „древният“ елемент могат да си сменят местата. Това се случи през XV–XVI век, когато беше изобретено „Средновековието“ като минало, за да се дистанцира от него настоящето като светско, нерелигиозно. В този смисъл европейското Настояще е преди всичко Антиминалото, чиято главна характеристика е негативно-функционална. На принципа в него може да се помести бъдещето, а самото то да се пренесе в бъдещето, да се слее с него. Инструменталният, оперативен, функционален характер на настоящето в европейската цивилизация (дори в Средновековието настоящето беше функция на Бъдещето и Вечността) и хронотрадицията позволява да се обяви за настояще почти всяко състояние, измерение на времето. Настояще може да стане бъдещето или типологично миналото. Минало — настоящето. И това вече се е случвало.
Както пише Дж. Покок, мислителите на Ренесанса много преди Гибън свързаха „триумфа на варварството“ с „религията“ и започнаха да се смятат за „модерни“ в този смисъл и по същата причина, че подражавали на древните или дори ги надминавали. Хуманистите, по този начин, извършиха инверсия: ако за ранните християни тяхната епоха беше „модерна“ поради особената ѝ религиозност спрямо античната древност, то хуманистите представиха възраждането на светската Античност като възникване на модерността, противопоставяща се на варварското минало и господството на религията. В резултат Средновековието придоби вид на мрачно „слаборазвито“ минало. Ние все още, за съжаление, гледаме на този динамичен отрязък от историята като на статичен през заинтересования от психо-историческа фалшификация ренесансово-просвещенски поглед. При това се забравя, че деятелите на Реформацията можеха да използват същата дихотомия и да определят „антикизираното“ християнство (или християнизираната Античност) като минало. Всъщност Мартин Лутер отсекъл това минало със своите тези като социална бръснач на Окам, без да предполага, че вкарва християнския субект, Европа и света в най-голямото, жестоко и завладяващо социално приключение — капитализма с неговата световна, планетарна експанзия.
Миналото в западната (християнската) традиция е онзи стар свят, от който често е необходимо да се отречеш, за да избягаш в бъдещето — било към Вечността, изнесена извън рамките на социума, било към внесено в настоящето виртуално бъдеще. Такова е характерното за западния човек отношение към миналото, ограничаващо възможностите за манипулации с времето, „играта“ с него и в него. Но и тук европейският субект има контраигра, има ходове. И те също са обусловени от логиката на историята и съдържанието на западната цивилизация. Благодарение на притежаването на линейно триизмерно (минало — настояще — бъдеще) време, европеецът може да обяви всеки трик с времето, всеки завой за триумф на модерността като настояще. Какъвто и хроноисторически напръстник да бъде вдигнат, европейската система винаги може да подложи топчето „модерност“, настоящето, точно под него, обявявайки останалото за архаика, изостанала традиция. В основата на това хроноисторическо „напръстничество“ лежи фактът, че линейното време не само носи сегментарно-футуристичен характер, не само е нееднородно, но е и етически определено и определено неравномерно. Само на такава основа можа да възникне идеята за прогреса.
В продължение на дълго време — от Блажени Августин до XVII–XVIII век — християнската идея за усъвършенстване, за постъпателно развитие на нравствеността и ума, духа и знанията, не претърпя качествени промени. Освен това, през XVI и първата половина на XVIII век Ренесансът и Старият ред като клъстери от няколко алтернативни варианта на постфеодално развитие (един от които беше капитализмът, който през втората половина на XVIII век унищожи или подчини всичко останало, превръщайки го в свои функции) допринесоха за възраждането на цикличните идеи, особено в Италия (Макиавели, Вико). Въпреки това линията на „вертикалното усъвършенстване“, която от XVII век все по-често се наричаше прогрес, набираше сила. Решаваща стана втората половина на XVIII век. Тюрго, Кондорсе, Гибън, Хердер, Кант и много други заговориха за съвършенство не само духовно, но и социално; Кант изобщо свързваше едното с другото в едно цяло.
Великата френска революция преведе въпроса за неизбежността на промяната, развитието изобщо и прогреса в частност в практическата сфера: революцията се извършваше от името на прогреса и „обясняваше“ на всички (съгласен съм с И. Валерщайн), че социалните и политическите промени са нормални и неизбежни. Не случайно през 1811 г. се появява термодинамиката, която стана първата наука за сложното. Тя въведе понятието за необратими процеси, зависещи от посоката на времето („стрела на времето“).
Необратимите обществени и политически процеси от края на XVIII — началото на XIX век, които техните привърженици наричаха прогресивни, прогрес, представляваха политически и интелектуален проблем, изискващ реакция. Възникваше въпросът как да се отнасяме към така наречените „прогресивни“ промени?
Трите велики идеологии на Модерността — консерватизъм, либерализъм, марксизъм (и идеологията като триподиален феномен) възникнаха и се оформиха през XIX век като три различни отговора-реакции на промяната, станала неизбежна реалност благодарение на Великата френска революция. Такива отговори можеха да бъдат само три:
– Отрицателен: негативно отношение към „прогресивните промени“ — консерватизъм, т.е. стратегия за забавяне.
– Положителен, акцентиращ върху еволюционния, постепенен характер на промените — либерализъм.
– Положителен, акцентиращ върху революционния, скачкообразен характер на промените — марксизъм.
По този начин, именно необратимите промени, станали реалност едва в края на XVIII век (Волтер, например, дори не мислеше за такова нещо), лишиха религията от възможността да изпълнява ролята на средство за идейна артикулация на социалните войни, както беше през XVI и първата половина на XVIII век. Тези промени поставиха на дневен ред необходимостта от създаване на принципно различна идейна форма за организация и артикулация на социалните интереси и политическата борба — по повод на неизбежното, необратимо бъдеще, при това реализирано тук, а не извън земния свят, и средствата за постигането/осигуряването на това бъдеще.
* * *
На пръв поглед изглежда, че идеята за прогреса представлява просто светска, десакрализирана версия на християнската „хронолинейка“. Така например смяташе Макс Вебер, и не само той. Всъщност ситуацията е по-сложна. Идеята за прогреса предизвика сериозни промени в християнската „хронолинейка“, преустрои я.
Ние сме свикнали да тълкуваме идеята за прогреса като футуристична, като идея, отнасяща се изключително за бъдещето. В значителна степен това е психологическа грешка или най-малкото историко-културен самообман. Наистина, качествено футуристично, устремено единствено към бъдещето беше християнството. Футуристично беше Средновековието, което се стремеше към Бъдещето и към „бъдещето-само-по-себе“. В Бъдещето трябваше да се случи второто пришествие на Христос, което завършваше Времето, счупваше християнската „линейка“ и отваряше Вратите на Вечността. Бъдещето беше това, след което идва Вечността, след което тя започва. И само затова Бъдещето беше ценност. То беше ценно заради връзката си с Вечността, с това, че е мост към нея.
Идеята за прогреса, възникнала в ядрото на капитализма в определен период от неговата история, не е просто секуларизирана версия на християнската „линейка“, а нещо по-хитро, сложно и многомерно. Тя възникна като резултат от съществено изместване — временно и ценностно.
Идеята за прогреса означава поставяне в бъдещето, разпространяване върху него на модифицирано, подобрено настояще — настоящето на модерния (modern) Запад, т.е. модерното настояще. Прогресът е презентизация на бъдещето, това е бъдеще като подобрено, „жюлвернизирано“ настояще, а не някакво Бъдеще, качествено несравнимо с настоящето. Модернизацията на света е по същество неговата презентизация в бъдещето „à la Запад“. От тази гледна точка Бъдещето е вече само бъдеще (на света), построено по модела на Настоящето (на доминиращите групи в Европа); това е функционално продължение на настоящето. Прогресът е настояще-в-бъдещето, настояще, продължено в бъдещето и слято с него. Прогресът е по същество унищожаване на Бъдещето като особено качество, превръщането му в настояще, низвеждането на Бъдещето до бъдеще. Това е разрушаване на моста от Времето към Вечността. Прогресът е историческа и метафизична диверсия, взрив на единствения мост към Вечността, унищожаване на Великата християнска мечта. Но не само. Прогресът е и Вечност във Времето, Вечност, пренесена във времето чрез вечността на настоящето-в-бъдещето.
В опростенческото тълкуване на идеята за прогреса — само като секуларизация на християнските представи за Бъдещето — се пропуска от поглед и девалвацията на Бъдещето, и повратът от него към Настоящето (в Миналото), които са иманентни на идеята за прогреса, вградени в нея, както и разривът на връзката между Бъдещето и Вечността, Времето и Вечността, и подмяната на Бъдещето с бъдеще (във вид на усъвършенствано настояще), т.е. на Вечността с Време, а следователно, пълното изнасяне на Вечността извън социалното време. Идеята за прогреса е сбогуването на Запада с Вечността и началото на пътя от Бъдещето-бъдеще към Настоящето-бъдеще, а след това — и към миналото-като-настояще.
Издигайки през XIX век идеята за прогреса, капитализмът по същество за първи път в историята на християнството и западната цивилизация пренасочи времето от бъдещето към настоящето, с други думи, върна стрелките назад, по посока на миналото, и създаде настояще-в-бъдещето. Беше ли това нарушение на логиката на развитието на европейската цивилизация, на християнския исторически субект? И да, и не. Да — при повърхностен поглед. Не — при по-дълбок. Античността като „дозападно битие на Запада“ демонстрираше наличието както на циклично, така и на линейно време; последното обаче не беше значимо. В ранното християнство на късната Античност и християнството на Средновековието се акцентираше върху линейното време, обърнато към Бъдещето. Капитализмът, запазвайки „линейката“, „стрелата на времето“, я презентизира, „онастоящи“.
Линейното време не е синоним на футуристичното време, т.е. обърнато към бъдещето: всяко футуристично време е линейно, но не всяко линейно време е футуристично. Физически, исторически обектите, системите, отношенията се развиват от миналото към бъдещето. Въпреки това културно-историческото, социокултурното направление на развитието, посоката на историческото, а не „физическото“ („физикалисткото“) време зависи от историко-културната интерпретация на неговото намиране в момента на старта, в момента на социокултурния „Голям взрив“.
„Големият взрив“ на християните (християнството) беше рождението на Христос. Единственото настояще, положително оцветено ценностно, беше Бъдещето, приближаващо към Божественото, към Вечното; бъдеще като Бъдеще, а не като хронотара, в която може да се зареди подновено настояще. Настоящето беше просто миг, главното беше Вечността, а Бъдещето — праг към нея. Бъдещето качествено се отличаваше от настоящето с това, че изчерпваше Времето, унищожаваше го, позволяваше да се излезе извън неговите граници — във Вечността. Двете пришествия на Христос, т.е. по същество той самият, затваряха Времето, свиваха християнската „линейка“ в „руло“, с което Христос, като Терминатор на Времето, се отправяше към Вечността. Бъдещето подведе итога на историческото време и в същото време се оказа Истинското Начало на пътя към Вечността. И краят на Времето. Главното в Бъдещето беше, че това е краят на Времето, краят на Царството на Кесаря и началото на царството Божие, „Началото на Вечността“. Причом този край не беше „рай на земята“, както в идеята за прогреса, а катастрофа, краят на света, гибелта на света по „сценария“ на Йоан Богослов и Страшният съд. Така да се каже, през тръните към звездите, през трънливия венец — към святостта. В този смисъл Бъдещето не е носител на положителни субстанционални характеристики, те са отрицателни. Положителните характеристики на Бъдещето са функционални, тъй като приближават Царството Божие. В прогреса бъдещето като усъвършенствано настояще е самоценно. Тази хрономанипулация от XIX век по свой начин е не по-малко значима от прехода от античната хроносистема към християнската.
През XIX век идеята за прогреса като тип обществено развитие се развиваше бързо, придобиваше различни форми. Така философията на историята на Хегел стана философия на историята на прогресивните форми и стадии на развитието на духа. Маркс замени „духовните стадии“ с материални — социално-икономически формации, които съветският (сталински) марксизъм подреди в петчленка „първобитно общество — робовладелство — феодализъм — капитализъм — комунизъм“, с задължително преминаване на почти всички народи през почти всички стадии. Изследователите, изучаващи стопанството, изграждаха схемата „дивачество — варварство — цивилизация“. Либералните историци създаваха свои теории: през XX век това беше схемата „племенно общество — традиционно общество — модерно общество“.
В началото на XX век окончателно се оформиха два универсалистко-прогресистки проекта — либералният и комунистическият, а в края на века и двата рухнаха. Терминатор на двата стана „неолиберализмът“ („десният радикализъм“), по-точно онези социални сили, чиито оръдия той беше. Те сринаха както СССР, така и западните „welfare state“, работническата и средната класа, „Франкенщайна на глобализацията“, глобалния пазар на капитали, света на свободата без равенство, погребал идеята за универсалния прогрес, а заедно с нея и феномена идеология. Всъщност последната възникна като реакция на всеобщия инклузивен прогрес. Селективният ексклузивен „прогрес за избраните“ ще изисква различна от идеологията и християнската религия форма на себеизразяване и самообосноваване. Каква? За това може само да се гадае. Най-вероятно това ще бъде някаква форма на (нео)езичество, фиксираща колективизма, партикуларизма (изключването), йерархията и отричаща „свобода, равенство, братство“ и демократичните институти и ценности. Но това е отделна тема. Да се върнем към прогреса.
Какво се получава? Излиза, че двеста години хората са живели с фикция, която освен това са разпространили върху историята на обществото и живата природа, изграждайки цяла йерархия? Не може да се каже, че привържениците на теориите за прогреса, да не говорим за критиците, не са виждали в тях сериозни проблеми и уязвими места. Дори представителите на официалната марксистка наука правеха немалко уговорки. Така в петтомната съветска „Философска енциклопедия“, в статията „Прогрес“, се подчертава, че прогресът е тясно свързан с регреса (цитат от Енгелс); че универсални критерии за прогреса не съществуват, във всяка област има свои критерии; че (позоваване на Маркс) към прогреса трябва да се подхожда не абстрактно, а конкретно-исторически, със скокове както напред, така и назад; че критерий за обществения прогрес трябва да се търси в материалната основа на обществото, в (позоваване на Ленин) развитието на производителните сили — в усъвършенстването на средствата и организацията на труда, в контрола над стихийните сили на природата.
В западната (либерална) наука като критерии за прогреса се изтъкваха натрупването на знания, рационализацията на живота в различните сфери на обществото, индустриализацията, урбанизацията. Върхът на „наивния прогресизъм“ беше средата на XIX век. Още в края на XIX век социалната и интелектуалната атмосфера се промени. (Достатъчно е да се сравнят четирите „главни“ романа на Жул Верн, написани в средата на 70-те години на XIX век, с четирите „главни“ романа на Хърбърт Уелс, написани в средата на 90-те години на XIX век.) В последната четвърт на XIX — началото на XX век идеята за прогреса започна да се подлага на критика. Тенис в Германия, Леонтиев и Данилевски в Русия, Сорел във Франция — това са само няколко имена на критици. По-късно, през втората половина на световната смутност от 1871–1945 г., на тяхно място дойдоха Шпенглер, Сорокин, Евола, Тойнби и др. Въпреки това, щом настъпи „славното тридесетилетие“, критиците на прогреса и неоциклистите станаха обект на снизходителни усмивки от страна на капиталистическата и социалистическата буржоазия, комбинирали „принципа на Кандид“ с „принципа на Сидоний Аполинарий“ и нежелаещи да знаят, че дори средносрочният икономически растеж, да не говорим за дългосрочната история, носи цикличен характер.
Камбана за тревога зазвъня в края на 60-те години — в докладите към Римския клуб и препоръките за „нулев растеж“. (Тук оставям настрана въпроса до каква степен тези доклади имаха действително научен характер и до каква степен бяха начало на голяма политическа игра, интелектуална артилерийска подготовка за дейността на Тристранната комисия и редица други организации, които рязко се активизираха след фактическото поражение на САЩ през 1975 г. в класическата фаза на „Студената война“.) А за това, което се случи през 80-те и 90-те години с „реалния“ прогрес и идеята за прогреса, вече знаем.
