Фьодор Лекянов
Дали ще се запази споразумението за прекратяване на войната в Газа, постигнато под натиска на президента Доналд Тръмп, засега е невъзможно да се каже. Новият изблик на насилие в анклава по-малко от седмица след тържественото подписване на документите поражда скептицизъм. Въпреки това публичният успех на американската администрация е очевиден. Тя ще се стреми да го запази и неизменно ще напомня за този триумф.
Европейските членове на НАТО също се възползваха от информационния повод, опитвайки се да подтикнат вашингтонския демиург с лека провокация: след като схемата, използвана в Газа, се оказа толкова успешна, сега същият подход трябва да бъде приложен „красиво и ефективно“ и за прекратяване на украинския конфликт.
Желанието да се засегне самолюбието на Тръмп е очевидно — и донякъде рационално. Но нека се откъснем от политическите маневри и игри и погледнем отстрани: може ли нещо от близкоизточния опит да бъде приложено за разрешаване на противопоставянето в Източна Европа?
Два много различни огнища на противоречия се обединяват от едно общо нещо — корените им се простират дълбоко в миналото.
В палестинския случай — много по-назад, но основното е, че страните в конфликта виждат причините му в поредица от исторически събития, близки и далечни. Как дълбочината на историята влияе върху вероятността за намиране на решение и доколко е разумно да се опираме на нея, е отделна тема. Засега администрацията на Доналд Тръмп съзнателно отхвърля историческата подложка, вярвайки, че „сделката“ трябва да се случи тук и сега, въз основа на текущите обстоятелства и баланс на силите.
Това не означава, че президентът на САЩ и съратниците му напълно игнорират историята. На практика те използват само онези елементи от нея, които подкрепят вече съществуващите им представи. В случая с Палестина това е идеята за значимостта на Израел — включително опирайки се на възгледите на американските евангелисти, които защитават библейската Свята земя, и на убеждението в „особените права“ на Израел поради геноцида над евреите през ХХ век.
Що се отнася до Украйна, това е по-модерен, съзнателно изграден разказ — за национално движение, което се бори за държавна самореализация срещу бившата метрополия, нежелаеща да я пусне. Разбира се, тук има и културно-исторически компонент — като доминиращия език, който нарушава стройната мантра на националистите. Но, нека подчертаем, това не е комплексно разбиране на историята, а подбран набор от факти, обслужващи прагматичен подход. А този подход гласи, че е нужна устойчива сделка, основана на пакет от интереси — както на страните, така и на самите Съединени щати.
Американците целят да извлекат изгода от всяко споразумение. Не е случайно, че участието на Тръмп в палестинския конфликт започна с изненадващи изявления за строеж на луксозен курортен комплекс в Газа, а в украинския — с твърди изисквания към Киев да подпише т.нар. ресурсна сделка. Забележително е, че днес никой не си спомня нито за едното, нито за другото.
Освен собствената си изгода, САЩ обещават на страните в преговорите и примамливи перспективи. На Близкия изток всичко се върти около парите на монархиите от Залива — умелото им инвестиране в замяна на политически и военни гаранции трябва да осигури траен мир. В Украйна такава проста комбинация не се очертава, затова става дума за по-абстрактни, но обещаващи взаимодействия — както вътре в страната, така и между САЩ и Русия. Това трябва да бъде стимул за компромиси.
Действеността на този меркантилистки подход буди съмнение, когато става дума за толкова остри и сложни конфликти. Но трябва да се признае, че той е малко по-рационален от предишните методи преди Тръмп. Те се основаваха на определени идеологически принципи, които също не вземаха историята предвид — и дори не можеха да го направят. Тяхната водеща идея беше, че светът е навлязъл в качествено нова епоха, в която конфликтите трябва да се уреждат не въз основа на предишния опит, а от „цялото международно общество“ (разбира се, от неговата „прогресивна“ част) според приетите в него морално-етични и идеологически норми. Само така, според тях, можело да се постигне траен мир.
Резултатът — нито в Близкия изток, нито в Източна Европа — беше задоволителен, което сега кара всички спешно да търсят нови подходи.
Тръмп е изключително ситуативен. Във всеки конкретен случай той е готов да действа различно, приспособявайки се към обстоятелствата — доколкото това не противоречи на икономическите му цели.
Както предишната политика спрямо Украйна беше една крайност, така и сегашната представлява друга, противоположна. Вероятно нито една от тях няма да донесе траен мир. Отказът от старата е безспорно добро, но преминаването към новата е само междинен етап по пътя към онова, когато всички ще поискат реални, устойчиви споразумения.
