630
Нешка Робева
По молба на една френска колежка.
От дълго време не мога да пиша. А искам. И тъкмо се наканих да споделя с вас чувствата си от две страхотни преживявания, когато попаднах на публикацията на Ан Валери. С Ан Валери сме колежки и приятелки от дълги години. Ан Валери и Жако /другата влюбена в България/ са от онези французи, с които се запознах в младежките си години, които познавах от книгите на Балзак, Виктор Юго, Анри Ноел, Мопасан…. И двете ме караха да се възхищавам от гражданската им позиция, осъзнатост и борбеност. Даваха ми вярата, че демокрацията е възможна, че тя иска и ражда силни личности, че и ние можем… Уви…
Пишейки, си спомням и за чичко Шовире – стар френски комунист, преминал със съпругата си през хитлеровите лагери на смъртта, който плачейки ни разказваше, за всичко преживяно… За изтезанията, болката и униженията, но и за съпротивата, вярата и борбата… Чичко Шовире отдавна си отиде от този свят. И слава Богу…
Ще бъде малко по- дълго, но прочетете и усетете любовта, мъката и болката на един Истински французин. Тук – таме преводът куца, но това е без особено значение. Ще разберете.
Anne Valérie Barel
Le monde littéraire1 ·
“ Писмо от стар французин до младия му президент.
Споделете широко това послание. Всяко споделяне е още един глас за тези, които вече не искат да чуят.“
“ Г-н Президент,
Пиша Ви не за да се оплаквам, а за да разберете.
Да разберете как за няколко години успяхме да стигнем до тук: да накарате тези, които възстановиха Франция, да минават за безделници, според привилегированите половете.
Иска се кураж, признавам Ви, да нападате хора, въоръжени с патерици и спомени. Хора, които вместо да маршируват по улиците, се редят на опашка в аптеката. Браво сър, трябваше да се осмелите.
Когато бях млад вярвах в републиканското обещание: „Работи здраво, допринасяй, бъди честен… и ще имаш право на заслужено пенсиониране. „
Всички вярвахме в това.
Ставахме рано, за да се трудим здраво. Построихме вашите пътища, училища, болници Носехме тази държава на гръб, докато други я коментираха по телевизията.
И днес ни казват, че сме твърде скъпи.
Че живеем твърде дълго.
Трябва да затегнем колана, за да „спасим системата“.
Но за каква система говорим?
Онази, в която милионите на един изпълнителен директор струват повече от здравето на стар работник?
Онази, в която днешните деца плащат за вчерашните грешки, докато могъщите крият парите си другаде?
Спомням си баща ми, отиде си след 14 години във фабриката.
Без плосък екран, без ваканции, без отстъпки.
Спомням си, как майка ми сгъва ризи под блясъка на маслена лампа, защото чистото пране беше гордост.
За равенство ли говорите, г-н Президент?
Научихме го с метал и кураж.
Не знаехме нито за прайма /гримът/на Макрон, нито за „гражданско участие“.
Знаехме твърд хляб, купони, дажби и дълг.
И сега, понеже оцеляхме, сме ли тежест?
Понеже вече не произвеждаме, вече не съществуваме?
Гледам ви по телевизията, сър. Безупречен костюм, гарантирана усмивка, спретнат речник. Говорите за реформи, модерност, политическа смелост.
Но истинска смелост не е предписването на рецепти.
А да имаш сърце да слушаш тези, които нямат глас.
Не Ви пиша за себе си.
На моята възраст вече не се страхувам от много неща.
Пиша Ви за моите внуци, които вече се учат да живеят в държава, в която се извиняваме, че съществуваме, когато остареем, където не вярваме на съседа, където достойнството се превръща в лукс.
Знаете ли, г-н Президент, не искаме много от Вас.
Няма пари. Няма медали. Това не е оправдание.
Само малко благодарност.
Дума, жест, нещо, което ни напомня, че тази държава е и наша.
Защото зад всеки пенсионер стои дете от войната, оцеляло от труда на родител, лишавал се, за да могат другите да се хранят по-добре от него.
И това, сър, заслужава малко уважение.
Нямам нищо против, но и не Ви се възхищавам.
Родени сте в свят, който никога не е бил студен.
Свят, в който презрението и арогантността са объркани с усилието и успеха.
Идваме от друго време. От време, когато дадената дума е имала повече значение от едно проучване.
И така, г-н Президент, чуйте внимателно това:
Можете да ни товарите с данъци, да ни наказвате, да ни игнорирате.
Но никога няма да ни накарате да замълчим.
Защото народ, който мълчи, вече не е народ.
С цялото ми уважение,
Но без и най-малка илюзия,
Стар французин, който не е забравил.
Моля, споделете моя текст, за да може гласовете ни, тези на забравените, най-накрая да бъдат чути.“
Херве Бомон.
Споделете, моля, заради милионите, като Херве Бумон, градили и отдали живота си за един илюзорен, мечтан свят…
