Фьодор Лукянов
Президентът Доналд Тръмп, макар и в преувеличена форма, идеално олицетворява американската политическа култура. Целеустремен прагматизъм, формулиране на много конкретни интереси, напор и безцеремонност в постигането на целите и патетичност на границата (или отвъд границата) на лошия вкус – всички тези качества са присъщи на действащия лидер на САЩ в прекомерна степен, но са архетипични.
Заявленията за „вечен мир“, който разрешава тристагодишен конфликт на Близкия изток, направени от Тръмп на „Самита за мира“ в египетския Шарм ел-Шейх, ще отнесем към особеностите на този стил. А готовността на всички около него да се възхищават и да подиграват – към желанието да използват момента за поне някаква стабилизация на ситуацията. Ако се откъснем от нагнетването и антуража, какво се случи през тези дни?
Самата „сделка“ по сектора Газа, която толкова дълго (съдейки по думите на присъедили се към процеса, тя е била „на масата“ още преди година и половина) и болезнено се продавява, е безусловно благо, но не съдържа новаторство.
Обмен на затворници между Израел и неговите противници е дългогодишна и приета практика, която е прилагана неведнъж. Тя винаги има много критици, но моделът е неизменен.
Новостта е в това, че обменът се предполага като отправна точка за качествено изменение на общото разположение на силите в региона. Тук в ход отиват не уникални, но доста специфични подходи на семейството/екипа на Тръмп, които са били тествани още по време на първия президентски мандат на настоящия глава на Белия дом под формата на „Авраамовите споразумения“. Инициаторите излизат от предположението, че меркантилният интерес на управляващите среди в страните от Персийския залив и онези, които се ориентират по тях – а това по един или друг начин е значителна част от региона – ще надделее над религионо-историческите противоречия. И ще позволи да се изгради схема на устойчива взаимна изгода. Тя пък от своя страна ще осигури спокойствие на всички основни играчи. Не е случайно решаващият тласък към споразумението по Газа е станал ударът на израелските сили по столицата на Катар в опит да унищожат политическото ръководство на ХАМАС точно по време на преговорите. Това доведе Вашингтон до ярост, защото постави под въпрос именно меркантилистката логика – парите решават проблема със сигурността, особено ако куратор на страните са Съединените щати. Финалният натиск върху Израел от страна на САЩ беше свързан с необходимостта бързо да се неутрализира шоковият ефект и да се увери съюзниците, че американският покровител не оставя всичко на самотек.
Последното е ключово обстоятелство. Защото в реалността желанието точно е да се преведе неспокойният регион в режим на някакво саморегулиране. И да се освободи от грижите по умиротворяване на постоянно пламващите противоречия. Ако Израел и монархиите на Залива успеят да се свържат в една система, обединена от печалби и формални политически контакти, останалите ще трябва да се приспособят към това. Останалите – това преди всичко са Турция и Иран. С Анкара Вашингтон все пак е свързан с формален съюз по линия на НАТО, така че механизми за въздействие има. А Иран като цяло е отслабен от действията на Израел и в обостряния сега не е заинтересован.
Всичко изглежда доста стройно, пречката, както винаги, е една – палестинският проблем.
Дори ако сметнем 20-те точки на мирния план на Тръмп за осъществими – а в това има доста съмнения заради изискването в документа да се разоръжи ХАМАС и да се установи международно управление в Газа – планът засяга само ситуацията в палестинския анклав.
Що се отнася до общото уреждане, няма мисли. Всички сякаш по подразбиране са се върнали към идеята за „две държави“, която представлява първоначалното и никога не изпълнено решение на ООН за еврейска и арабска държава в Палестина. Но за никакво практично въплъщаване на това не става дума, с голяма вероятност това просто е нереално.
Но тогава всички убедителни доводи, изложени по-горе, остават във въздуха. Палестина без палестинци, за което открито говореха поне някои израелски политици още преди пару месеца, е недостижима, дори ако в тази посока работи ефективен посреднически екип на Тръмп. Всяко друго развитие на събитията води към възпроизвеждане на познатия кръг. И не се вярва, че ръководството на Израел смята задачата за унищожаване на ХАМАС за изпълнена – при първа възможност пълномащабната лов на неговото ръководство ще се поднови. С всички произтичащи последствия.
Към тази пъстра палитра трябва да се добави значителен щрих.
Както и да успокояват партньорите и съюзниците си Съединените щати, никой от тях не е сигурен, че позицията на Вашингтон няма да се промени в краткосрочен – камо ли средносрочен – период.
И въпросът не е в нестабилността на Тръмп. Просто САЩ са влезли в период на комплексна преоценка на вътрешната и външната политика, резултатът не е напълно предсказуем. И да разчиташ изцяло и напълно на американски гаранции и неизменност на подходите е рисковано. Оттук, например, укрепването на отбранителното взаимодействие между Саудитска Арабия и Пакистан с намеци, че дори ядреният щит не е изключен. Това са намерения, но индикаторът е ясен.
Трябва да отдадем дължимото на администрацията на Тръмп: включвайки на пълни обороти възможностите си, тя постигна поставената цел. В сегашните нестабилни времена това е немалко. Но нищо от коренните причини на конфликта не е елиминирано, и вероятно не са създадени качествено нови предпоставки за тяхното отстраняване. Никой друг няма предложения, така че границите на „вечния мир“ вероятно ще научим много скоро.
Фьодор Лукянов е главен редактор на списание „Русия в глобалната политика“.
