Александър Проханов
Тази изключително ярка и неповторима фигура е от онези образи, които се появяват в руската история, в нейната стихийна природа. Русия е раждала и Пугачови, и Стеньки Разини, и самозванци, и авантюристи, и велики предатели. Имало е Власов, Мазепа и Курбски, който, избягал от царя, повел полските войски срещу Москва.
И такъв персонаж като Пригожин е уникален. Сякаш незначителен човек: еврейско момче, интелектуалец от бедно семейство, нищо не предвещавало, че ще достигне върхове. И изведнъж той се превърнал в пламенен завоевател на цял континент. Човек, който рискувал живота си, очаровал и завладял сърцата на безброй хора. Станал идол на армията, символ на победата, създал бойна част, способна в случай на война с Европа да премине пътя от Москва до Париж, чак до Пиренеите.
И ето, обласкан от властта и президента, заобиколен от близки приятели, героят се пречупва – с него се случва някаква вътрешна трансформация, душевна беда, надлом. В този миг, разрушавайки целия си образ, той поел към Москва.
Защо? Каква зловеща, странна, мъчителна и пагубна сила го повлякла с войските му към столицата? Той вървял към Москва, изпълнен със страх от този поход. Според моето усещане, той се боял от онова, което върши. Не той бил господар на своите действия – водела го някаква зла, тайнствена воля на руската история. По пътя му градовете се разтваряли пред него, носели му ключовете на възглавници, обожавали го, армията не спряла шествието му.
И изведнъж той сам се спира. Не защото стратегически бомбардировачи, издигнати от Енгелс, му попречили. Нито защото Лукашенко го увещавал: „Успокой се, Евгений, сгрешил си, разкай се“. В моя роман, в моето въображение, Пригожин бил спрян от самата майка Руска история.
Защото съществува закон на възхода. Русия върви от великите сътресения на 91-ва година към бъдещо величие. Кога ще настъпи то, трудно е да се каже, но пътят към него е неизбежен, ние крачим по него. И това величие – пътят на руската история – той се опитал да обърне.
Когато ледник се движи, никой не може да го спре с ръце – нищо не би се получило. Не успял и Пригожин да надвие ледника на руското въздигане, на идващата руска победа. Струва ми се, че той изпитал огромен вътрешен страх, чудовищно заслепение. Явило му се прозрение, че той се изключва не само от живота, но и от някакво космическо битие.
В руската история често се срещат всякакви чудеса. <…> Нещо удивително се случило край Серпухов, на пътя към Москва. Може би Пригожин получил видение, чул някаква оглушителна дума, изречена от самите небеса. Руската история му казала: „Спри или умри!“. И той спрял.
