Тодор Живков и китайският модел
Според проф. Баева, през 80-те години Тодор Живков проявява интерес към реформите на Дън Сяопин в Китай, които целят въвеждането на пазарна икономика при запазване на политическия контрол на комунистическата партия. През 1986 г. Живков посещава Китай и се среща с Дън, след което предлага „Юлската концепция“ (1987 г.) за трансформация на българската икономика към пазарни основи под ръководството на БКП. Тази идея обаче не се реализира поради геополитическите условия в Източна Европа и влиянието на Съветския съюз.
Живков е бил наясно, че китайският модел е трудно приложим в България, намираща се в сферата на съветското влияние. Той изразява пред полския лидер Мечислав Раковски през 1989 г. загриженост, че реформите на Горбачов, за разлика от китайските, рискуват да доведат до загуба на контрол и възникване на „криминална революция“, както се случва в СССР. Според Баева, геополитическите ограничения и съветският натиск за смяна на „закостенели“ лидери като Живков правят невъзможно следването на китайския път.
Ролята на Андрей Луканов
Андрей Луканов, който оглавява БКП след свалянето на Живков на 10 ноември 1989 г., е привърженик на съветската перестройка. Той подкрепя икономически реформи към пазарна икономика, но желае запазване на контрола на БКП върху властта. Луканов улеснява създаването на опозиция, като предоставя сграда на СДС и позволява издаването на вестник „Демокрация“. Въпреки това, той подценява еманципацията на опозицията, която бързо излиза извън контрол и започва да иска властта, водена от западни съвети, особено от САЩ.
За разлика от други източноевропейски страни, където преходът започва с обществени протести и демонстрации, в България промените са инициирани „отгоре“ от БКП, без първоначално участие на обществото. Това прави българския преход уникален, но и уязвим, тъй като липсата на широка обществена подкрепа позволява бързото изместване на властта към нови, често неподготвени лидери.
Външната политика на Живков
Живков успява да развие успешна външна политика, въпреки ограниченията на Варшавския договор и СИВ. От 70-те години, в контекста на общоевропейския процес след Хелзинкските споразумения (1975 г.), България установява икономически връзки със Запада, особено с Федерална република Германия и Япония. Посещението на Живков в Осака през 1970 г. го вдъхновява за бързо икономическо развитие по японски модел, което води до сътрудничество с фигури като Огнян Дойнов и Начо Папазов.
България също поддържа активни връзки с арабските държави, предлагайки работна сила (инженери, лекари, архитекти) в замяна на нефт и валутни средства. Тези отношения, заедно със смесени предприятия (джойнт венчъри) със западни фирми, позволяват достъп до модерни технологии, въпреки забранителните списъци на САЩ (CoCom). Баева отбелязва, че до 1991 г. тези предприятия са стриктно контролирани от държавата, но след това контролът отслабва, което води до злоупотреби.
Отношенията със съветските лидери
-
Никита Хрушчов: Живков поддържа добри отношения с Хрушчов, който го поставя на власт. През 1963–1964 г. България разчита на съветска подкрепа, включително чрез идеята за „16-та република“.
-
Леонид Брежнев: В началото отношенията са добри, но от края на 70-те години здравословното състояние на Брежнев затруднява контактите. Живков се оплаква, че Брежнев е „адекватен“ само за първите 15 минути от разговорите.
-
Михаил Горбачов: Отношенията с Горбачов са сложни. Живков първоначално е ентусиазиран, но бързо се сблъсква с неговото виждане за „гласност“ и икономически реформи, които Живков смята за опасни. През 1989 г. конфликтите им ескалират, като Горбачов настоява за смяна на старите лидери с технократи.
Живков като държавник: Съвременни паралели
Проф. Баева отбелязва, че Живков е възприеман от мнозина като последния истински български държавник, заради способността му да балансира между народния образ и държавническите интереси. Сред съвременните политици Бойко Борисов най-много се доближава до този стил, с умението си да общува с хората и да се представя като „човек от народа“. Въпреки това, Борисов не успява да предложи дългосрочна визия за развитие, което е ключово за Живков. Липсата на перспектива в съвременната българска политика се дължи на краткосрочния характер на демократичните мандати, което ограничава стратегическото планиране.
Други политици, като Делян Пеевски, често заявяват, че „работят за народа“, но техните действия са по-скоро декларативни, за разлика от конкретните политики на Живков. Според Баева, съвременната демократична система, с акцент върху индивидуализма и консуматорството, не позволява появата на държавници от калибъра на Живков, който поставя държавните интереси над личните.
Заключение
Тодор Живков се опитва да реформира България по китайския модел, но геополитическите ограничения и съветското влияние правят това невъзможно. Неговата външна политика успява да балансира между Изтока и Запада, докато вътрешните му усилия за реформи са осуетени от бързия преход след 1989 г. Въпреки недостатъците на социалистическата система, Живков остава символ на държавническо мислене, което липсва в съвременната българска политика. За да се възродят подобни качества, е необходима дългосрочна визия, която надхвърля краткосрочните политически интереси.
Гледайте цялото интервю тук:
