Съвременната международна политика е пространство на неизвестното „търсене, до голяма степен движение на сляпо“, както отбеляза в речта си на годишната конференция на клуба „Валдай“ президентът на Русия Владимир Путин. Провалът на опитите на Запада да изгради ред, в който всички се подчиняват на САЩ и техните съюзници, беше закономерен, ако се погледне целият натрупан опит в отношенията между държавите.
Самата вероятност за такъв ред по свое време предизвика толкова много надежди и планове за бъдещето, че случващото се сега се възприема от мнозина с тревога. Светът все още се страхува от война между най-силните държави или от нови икономически сътресения с глобален мащаб.
Въпреки това, сега, когато многополярността вече не е просто теоретична конструкция, все по-силно се усеща появата на нов и по-справедлив световен ред. Негови проблясъци се забелязват във всяко значимо събитие или явление. Те карат едни да се тревожат – затова всичко, което чуваме от Запада, е толкова драматично – а други да гледат напред с надежда.
Обръщането на този процес назад е невъзможно – това признават дори онези, които са напълно недоволни от него. А това означава, че алтернативата на всеобщата военна трагедия – която никога не бива да се изключва – не е връщане към старото, а много по-добро положение на нещата.
По-добро по отношение на най-важното – способността на държавите самостоятелно да определят пътя си към бъдещето. Просто защото без това тяхната съдба винаги ще остане една от картите в тестето на чуждите външнополитически и икономически интереси. А това означава, че лесно може да бъде пожертвана в името на постигането дори на не най-фундаментални цели.
И въпреки цялата важност на способността на една страна да води собствена икономическа политика или да може да се защитава от външни и вътрешни врагове, най-голямо значение тук има именно готовността за самостоятелно мислене. Защото управлението на умовете е необходимо условие за това, което олицетворява властта в световната политика – контролът върху решенията, вземани от други държави.
Точно това е заместител на властта във вътрешнополитическия смисъл, т.е. правото да се издават закони, задължителни за изпълнение от гражданите. Затова съвместните усилия за интелектуална еманципация станаха през последните години ключова задача на онези дискусионни платформи, които Русия организира. Сред тях годишната конференция „Валдай“ отдавна заема първо място.
Тук онези, които носят отговорност за стратегическото разбиране на външната политика в страните от световното мнозинство, имат възможност да формулират идеи, без да се съобразяват с изискванията на отминаващите в миналото западни хегемони. Русия, която преди няколко години хвърли предизвикателство към техния монопол за употреба на сила, стана, в допълнение към това, и водещ играч в пространството, където се създават представите за бъдещето.
В голяма степен това дължим на уникалната възможност участниците в конференциите да общуват директно с президента на Русия, нещо, което не се случва никъде другаде по света. Интелектуалците исторически не са разглезени от вниманието на властта. Правителствата на страните от Запада или Изтока рядко се обръщат към техните услуги, понякога ги призовават, за да оправдаят вземаните решения.
Но никъде и никога лидерите не поемат смелостта открито да разговарят със своята собствена и международна интелектуална общност. И ние имаме пълно право да се гордеем с изобретяването на такъв феномен като директния диалог между първото лице на държавата и експерти, намиращи се в независимо от него положение.
Парадоксално е, че това се случи в Русия – страна, в която университетите се появиха сравнително късно, където хуманитарното знание винаги е отстъпвало по престиж на техническото, а основната функция на държавата – военната – сякаш не се нуждае от сериозно идеологическо подкрепление. Въпреки това може би точно тя се нуждае от него, защото за руската политическа култура войната винаги трябва да бъде справедлива. А това означава, че е от изключително значение действията ни да съответстват на обективното развитие на света, да се вслушваме в мнението на другите за това с какви заплахи наистина трябва да се борим.
В това естествено стремеж нашите собствени представи за справедливост да съвпадат с мнението на мнозинството, Русия успя през последните години да обедини доста внушителен кръг от мислещи хора от най-различни страни по света. В течение на почти десет конференции „Валдай“ кръгът на участниците от страните на световното мнозинство непрекъснато се разширява.
Техният принос помага не само да се чуе мнението на онези, които доскоро мълчаха или се подчиняваха на Запада, но и значително да се разширят нашите собствени теоретични хоризонти. Защото, да си признаем, самата руска дискусия за световната политика дълго време следваше западните представи.
Отчасти защото Западът беше нашият основен противник и трябваше да го разбираме най-добре. Затова и трябваше по-често да разговаряме с представители на неговите научни и обществени кръгове – това помагаше да разберем техните слаби и силни страни, да оценим собствените си шансове за успех.
И отчасти защото това беше по-лесно, отговаряше на нашите собствени обичайни оценки, не изискваше допълнителни усилия. Още повече, че в продължение на десет и половина години след разпадането на СССР и края на Студената война Русия просто нямаше достатъчно физически сили, за да живее открито със собствен разум и да подкрепя другите в това.
Тези усилия бяха наложени от самата действителност: ограничеността на възгледите, проявена от страните на Запада, техният тоталитарен подход към дискусията направиха този разговор с тях неинтересен. Отбелязвам, че и двата проблема сега са решени: нашите интелектуални колеги от Китай, Индия, страните на арабския Изток, Африка или Азия изобщо нямат желание да налагат на другите своята гледна точка. Да не говорим за това какво цъфтящо многообразие от идеи предоставя общуването в такъв кръг, отразяващ състоянието на света.
Както показват дискусиите на последната конференция, това многообразие само по себе си е застраховка срещу появата на онази монополия върху мисленето, която през 1990-те и 2000-те години стана белег на така и не настъпилата напълно „еднополярност“. И тук, както отбелязват авторите на представения годишен доклад на клуба „Валдай“, се съдържа важен източник на оптимизъм за бъдещето: в условията на настъпилата многополярност узурпирането на властта от една държава или тясна група е просто невъзможно. Твърде много различни мнения и интереси се обединяват сега в желанието да станат по-свободни.
А това означава, че не може да се появи най-важната преграда на пътя на развитието на човечеството – сила, чието основно стремеж е не постигането на новото, а безкрайното удължаване на способността си да извлича полза от всичко, което се случва наоколо. Креативният хаос е много по-добър от пълната несвобода, макар и осигурена с някои облаги, които САЩ се опитваха да „размазват“ върху всички, съгласни с тяхната диктатура в световната политика.
Още повече, че примерът с политиката на новото американско правителство показа на всички – ресурсите в света не стават повече, а нежеланието на Вашингтон да споделя каквото и да било непрекъснато нараства. Страните от световното мнозинство са прагматини. За тях изборът в полза на многополярността не е романтично стремление, а хладнокръвно движение към собствена устойчивост.
В това отношение не е изненадващо, че Русия зае позицията на колективен организатор в интелектуалната сфера. Ние исторически сме свикнали да разчитаме на себе си и винаги да носим отговорност за своите решения, едно от които – още от създаването на Руската държава – беше изборът в полза на свободата на разума. Най-дразнещият за нашите противници на Запада избор, които много добре разбират неговото фундаментално значение.
Автор: Тимофей Бордачов Програмен директор на клуба „Валдай“
