В момента много се говори за цивилизациите като понятие, което все повече определя характера на международните отношения. Либералният световен ред, в рамките на който държавите живееха в края на миналия и началото на този век, предполагаше максимално възможно уеднаквяване на различните народи и култури. С настъпването на неговата криза махалото закономерно се отклони в противоположната посока — към подчертаване на различията и утвърждаване на цивилизационната самобитност.
Как ще бъде устроен светът, съставен от многообразни самобитности, засега е открит въпрос. Но тенденцията е неоспорима.
Освен философско-културологичен смисъл, това има и съвсем практическо, дори нагледно проявление. То се вижда в поведението на действащите лица, представящи тези различни култури. Проявява се във всички политически сфери, но най-ярко — във външната политика, където контрастът е очевиден.
Като камертон служи американската администрация. За деветте месеца от президентството на Тръмп Америка и светът вече свикнаха с маниери, които преди изглеждаха немислими на толкова високо равнище. Простоватото и по свой начин искрено публично грубиянство на президента на САЩ, съчетано с огромно самомнение, може да се припише на личните му особености. Именно заради това го избраха — уморени от изтънченото лицемерие и лъжа на политическия елит. Но, първо, този стил вече е възприет и от апарата — войнишките шеги на официалните представители на ключови американски ведомства очевидно им харесват. И второ, което е по-важно — формата диктува съдържанието. Самият външнополитически подход, наречен „мир чрез сила“, на практика представлява налагане на американските интереси чрез груб натиск и откровен шантаж.
Какво общо има това с цивилизациите? Пряко.
Доналд Тръмп сякаш е слязъл от класическите европейски (включително съветски) карикатури на американци, които подчертаваха карикатурно специфичното за отвъдокеанската култура.
От XIX век нравите на американската „фермерска република“ са били полирани и покрити с културен слой, но инстинктите са се запазили. Тръмп сякаш е изтърсил този слой и е показал на света първозданната американска цивилизация. И се гордее с това — както идейно, така и на практика.
В това може да се видят и положителни страни. Както неотдавна отбеляза Владимир Путин — по-добре е да имаш работа с човек, който откровено заявява своите искания, отколкото с такъв, който ги прикрива зад двуличие и заобикалки. Това е вярно, макар че всичко опира до мярката на тези прояви — а чувството за мярка и такт не са сред достойнствата на Тръмп. С което, между другото, той също се гордее.
Каквото и да мислят другите държави и техните лидери за стила на Тръмп, те са принудени да се съобразяват с факта, че Съединените щати все още са най-могъщата държава. Американските възможности са огромни — още повече сега, когато, както Тръмп току-що предупреди в Япония, САЩ вече няма да проявяват „политическа коректност“, докато преследват своите цели.
Всички търсят своите ключове или отварачки за „сърцето на Тръмп“, и някой ден тактиките на ЕС, Русия, страните от Залива, съседите на САЩ и други в „опитомяването на неудържимия американски началник“ ще станат предмет на сериозни изследвания.
Особено място заема Китай — държава, която по своя потенциал вече е настигнала или почти настигнала САЩ и затова се разглежда като основен съперник. И именно тук цивилизационният аспект се проявява най-ясно, защото Америка на Тръмп и Китай на Си Дзинпин са пълни антиподи.
Пекин беше шокиран от поведението на американците още по време на първия мандат на настоящия президент, но тогава мнозина се надяваха, че това е временно отклонение. Напорът на „Тръмп 2“, който вече се чувства много по-уверен и не може да бъде обяснен с случайност, обаче силно изненада Китай. Макар и не за дълго — Пекин започна да отговаря с подобни остри нападки.
Същността на отношенията между САЩ и Китай през следващия период е ясна и може да се опише с формулата, позната от не най-интелектуалния бизнес — „натиск – отстъпление“. Двете страни ще се опитват да се плашат взаимно с щетите, които могат да си нанесат, за да договарят от време на време приемливи условия — и после пак да ги нарушават. Водещ ще бъде Тръмп, но Си вече няма да преглъща.
За справедливост трябва да се отбележи, че откровеността на Тръмп е дълбоко чужда на китайската култура. Китай не е свикнал на такава груба игра — нито по своята традиция, нито по опита от предишните десетилетия на взаимноизгодна глобализация.
Но в Пекин разбраха, че връщане към близкото минало няма да има. И тази фаза ще продължи дълго.
Тръмп няма да остане президент завинаги, а и самият Китай се променя. Формата на съперничеството също ще се променя — понякога може да бъде по-мека, друг път по-остра. Основното е, че симбиозата на интересите, определяла отношенията няколко десетилетия, приключи. Сега предстои раздалечаване с различна скорост. А отношенията между тези две страни повече от всеки друг фактор ще повлияят на бъдещето на международната система.
Това не намалява значението на другите държави, но двуполюсен свят от типа на Студената война няма да се върне. Все пак, обективно, ще наблюдаваме нарастване на противопоставянето между двете най-големи сили — противопоставяне, в което ясно личат и цивилизационни измерения.
📰 Източник: „Российская газета“
✍️ Автор: Фьодор Лукянов, главен редактор на списание „Русия в глобалната политика“
