Пьотр Акопов
„Прекрасна среща и за двамата“ — така Доналд Тръмп оцени предстоящите разговори с председателя на КНР в южнокорейския град Кьонджу още преди те да започнат. Срещата наистина завърши с най-високи оценки и от двете страни, след което президентът на САЩ веднага отлетя обратно у дома.
Най-забележителното в нея е самият факт, че изобщо се състоя — пътят дотам отне девет месеца от президентството на Тръмп, през които той водеше търговска война с Китай, увеличаваше митата и отлагаше влизането им в сила, обвиняваше Пекин, но едновременно говореше за своите „прекрасни отношения“ със Си Дзинпин. Последната заплаха беше обещанието да въведе 100-процентови мита върху китайския износ за САЩ от 1 ноември, но когато Тръмп го обяви, той вече знаеше, че срещата със Си ще се състои буквално след дни.
Макар формално срещата да беше „висяща“, нито една от страните не възнамеряваше да се отказва — все пак двете най-големи сили в света трябва да поддържат диалог, дори в условията на нарастваща конфронтация.
Но шансове тази конфронтация да приключи няма — противоречията са принципни, а въпросът е единствено доколко двете страни могат да контролират нейното изостряне. Никой не желае военен конфликт, въпреки че мнозина в САЩ го смятат за почти неизбежен в средно- или дългосрочен план. Не и при Тръмп — за когото е принципно важно да „притисне“ Китай по мирен път.
„Притискане“ означава да се извоюват отстъпки (или поне нещо, което може да се представи пред американската публика като такива), да се постави Пекин в неудобна позиция — включително в отношенията с трети страни, да бъде изнервен и подтикнат към грешки. Китайците обаче не се поддават на тези трампови уловки — но и не искат да отговарят с ескалация.
Не защото не са готови, а защото съзнателно са избрали стратегия на постепенна, пълзяща експанзия — разширяване на своето влияние в света стъпка по стъпка. Времето работи за Китай — както исторически, така и вътре в самите Съединени щати. Самият ход на историята извежда Китай към позицията на „държава номер едно“, а Америка — по същата историческа логика — слиза от върха.
Това не означава, че Китай ще замени САЩ като световен хегемон — това е и невъзможно, и ненужно за самите китайци. В новоформиращия се свят просто няма да има „нови Съединени щати“, нито претенции за глобално господство.
Каквото и да се случи със Запада — дали ще се раздели на две автономни части, ще се пренареди на нови принципи, ще се затвори в себе си или дори ще започне конфликт между двата бряга на Атлантика — Китай няма намерение нито да контролира, нито да „пасе“ западните народи.
Въпреки това Западът бива убеждаван в обратното: че Китай е заплаха за неговата икономика, сигурност и бъдеще. Затова трябва да се сплоти около общата цел — „сдържането на китайската експанзия“. Всъщност става дума просто за ограничаване на китайското развитие — но така не звучи добре, по-удобно е да се плаши светът с „жълтата заплаха“. (Между другото, подобна реторика вече е съществувала в САЩ в края на XIX век — тогава заради китайската емиграция.)
САЩ искат да спрат Китай чрез обкръжаването му с военни и търговско-икономически съюзи, чрез митническа война, санкции, натиск и заплахи. Мнозина във Вашингтон осъзнават, че моментът за това вече е изпуснат — но „падащата империя“ не може да спре по пътя на своя антикитайски поход. Победата над Китай ѝ изглежда като ключ към собственото ѝ спасение, макар че всъщност опитът да се спре естественият подем на Китай само задълбочава американските проблеми.
И тук се появява Русия — която върви заедно с Китай към постамериканския свят, но изглежда по-уязвима и по-лесна за въздействие.
САЩ искат да посеят раздор между Москва и Пекин — но смятат, че войната в Украйна им пречи. Ако войната спре, ще е по-лесно Русия да бъде откъсната от Китай, като бъде обърната, ако не към целия Запад, то поне към САЩ.
Разбира се, Вашингтон не е готов да жертва Украйна — тоест да признае руските интереси — но иска да замрази конфликта, за да може по-лесно да проведе операцията по „развода“ между Москва и Пекин.
Фактът, че Русия не възнамерява да се откаже от Украйна и да играе по американския сценарий, не притеснява Тръмп — просто, според него, условията още не са узрели. САЩ искат да притиснат Русия и чрез натиск върху Китай.
Вашингтон оказва натиск върху Пекин, настоявайки той да намали търговията си с Русия, особено в енергийния сектор, и се надява, че Китай — в стремежа си да получи по-добри условия в сделката със САЩ — ще се съгласи леко да натисне Москва.
Дори това „леко“ би било достатъчно, смятат в Белия дом, за да накара Путин да направи отстъпки по украинския въпрос и да сключи с Тръмп споразумение за прекратяване или „замразяване“ на конфликта. Така Тръмп би спечелил двойно:
-
Ще може да обяви дипломатически успех в Украйна.
-
Ще започне операцията по разделяне на Русия и Китай.
След като Пекин притисне Москва по украинския въпрос, в Кремъл би се появило недоверие към китайското ръководство — „черна котка“ би минала между Путин и Си, а Тръмп би се опитал да се възползва.
„За какво ти е Китай?“, би казал той на Путин. „Виж колко е ненадежден — хайде да градим заедно ново прекрасно бъдеще! Нашите страни имат толкова общо!“
Изчислението е просто — но пропуска два важни фактора:
Първо, Русия и Китай са направили напълно осъзнат избор в полза на стратегически съюз, който е дългосрочен по своята същност. Двете страни имат близки интереси в основното — залагат на нов, постамерикански световен ред и го изграждат вече с реални действия.
Второ, дълбочината на отношенията и личното доверие между Владимир Путин и Си Дзинпин не могат да се сравняват с отношенията им с Доналд Тръмп. И това няма да се промени — нито след срещата в Кьонджу, нито след бъдещата визита на Тръмп в Китай в началото на следващата година, нито след ответното посещение на Си в САЩ.
И Путин, и Си ще продължат своята индивидуална игра с Тръмп — без да забравят общата си позиция спрямо Съединените щати.
