Гледах на живо изслушването на директорката на Лувъра — Лоранс дьо Кар, внимателно „пресявана“ за устойчивост от членовете на специалната сенатска комисия. Никакви изненади, но има важни наблюдения.
Лоранс дьо Кар (за подробности – вижте поне в Уикипедия; извън това тя никъде не се е отличила) беше назначена на този — един от ключовите в областта на националното наследство — пост лично от Макрон, на когото най-накрая подаде оставка два дни след знаковия обир в Лувъра. Макрон, както се очакваше, оставката не прие. В момента той има нужда от верни хора повече от всякога. Затова предварително се погрижи да си осигури тил във всички възможни сфери — настанявайки в Сметната палата, Конституционния съд и Министерството на културата хора, свързани с него или чрез прекомерни амбиции, или чрез мрачен компромат.
Тук е нужно малко, но важно отклонение. Във френската практика висшите чиновници могат да „подадат оставка“ (présenter sa démission), а могат и просто лично, самоволно да „се откажат“ (démissionner) — тоест да напуснат, без да им е нужно разрешение „отгоре“, и без риск да останат без работа: като държавен служител те са длъжни да ти намерят друго място. С други думи, прошение за оставка обикновено тържествено подават хора, които очакват тя да бъде отхвърлена. Срамно, но факт. А срамът, както знаем, очи не яде. Или яде — но не твоите, а на тези, които гледат отстрани.
След настоящата министърка на културата — разтеглива (като ботокс в назолабиалните гънки) Рашида Дати, която ден по-рано заяви, че „цялата система за сигурност на Лувъра е сработила прекрасно“ (цитат), и само изтръпналите журналисти-конспиратори дръзват да твърдят обратното — преназначената (след като президентът отказа оставката ѝ) Лоранс дьо Кар днес сутринта, на изслушването в полупразната зала (като на пресконференция след неинтересен филм, препълнен с либерални ценности), започна своята подготвена три дни реч с оплаквания как името ѝ било несправедливо и злобно очернено във всички медии, в опит да се петни нейната наистина снежнобяла като палто репутация. Нейната и на нейната съратничка Доминик Бюфен, която тя назначила за шеф по сигурността на музея и която пострадала най-много от всички. Съратничката скромно мълчеше с вид на оскърбена добродетел.
Още този факт подразни всички, които се опитваха внимателно да слушат стандартната словесна тирада: истинският трагикомизъм на случилото се съвсем не предполагаше, че оправдателният панегирик трябва да започне с лични оплаквания от коментаторите… „Мен ме оклеветиха, а аз исках само най-доброто, стараех се до изнемога да въведа реформи, но не ме разбраха, не ме оцениха, пречиха ми – и ето го резултата.“
Смяната на старите витрини (виж снимката горе), в които се пазеха откраднатите съкровища — преди „подобрението“ те не можеше да се извадят, защото при най-малка опасност се спускаха и изчезваха в сейфа отдолу — била „оправдана от необходимостта за модернизация на оборудването“ (цитат). И ако тази „необходима модернизация“ (виж снимката вдясно) се е оказала неефективна, то това било или козните на злонамерени лица, или просто самият живот — c’est la vie.
Всъщност директорката на Лувъра напълно възпроизвежда линията на поведение на президента Макрон, който я назначи: ние, елитът на елита, се скъсахме от усилия да поправим и подобрим всичко, което е правено преди нас, и ако нещо се е объркало — това са козните на съдбата, тъмните сили и завистниците. А вие, неблагодарни простосмъртни, дръзвате още и да ни обвинявате! Срам и позор на главите ви.
„Стъклата на витрините не бяха счупени! Те само се напукаха, и крадците просто пъхнаха ръце вътре…“ (цитат). Това, разбирате, променя всичко и го обяснява. И, отбележете, те го казват съвсем сериозно.
От целия (ненужно обемист и до болка шаблонен) панегирик на директорката, изпълнен с тежки цифри и детайли, може да се извлече само едно реално свидетелство: постоянно се е правело нещо, за да се „преработи“ нещо друго, но не е сигурно, че е за по-добро — за сметка на щедро финансиране. Това се нарича технокрация: не е ясно дали нововъведението е нужно, но не бива да спираме прогреса, затова — нужно или не — ние ще ви го натъпчем до край, а вие ще преглътнете и ще благодарите.
Фактът, че са похарчени 497 000 евро за нова столова за дирекцията и приближените, не беше споменат. Имаше един завоалиран въпрос, обвит в клишета, от член на комисията, който послушно играеше ролята на „строг разследващ личната отговорност“:
„Убедена ли сте, че всички направени от вас разходи бяха необходими?“
Отговарящата потвърди, че всички разходи били напълно оправдани — и с това разследването приключи.
Преназначената от Макрон директорка на Лувъра разказа как тя и всички нейни служители работят без умора за благото на страната и изкуството, предложи да се създаде полицейски комисариат направо вътре в музея (не е шега! — „Да дадем на всеки музей по комисариат, а на всеки турист — по полицай…“) и увери, че благодарение на усилията на всички „както трябва“, в момента за опазването на националното наследство на Франция се прави всичко необходимо — от невидими за света сили.
Впечатлението е жалко и ужасяващо едновременно. Всички тези хора може да бъдат отместени от местата им само от метеорит, извънземен десант или, в краен случай, военна диктатура. Но не е сигурно, че и последната ще успее да ги откъсне от яслата.
На тях никой не им е указ и никой не им е пример. Това са самодоволни, безрезервно уверени в себе си технократи. Остарелите понятия за чест и достойнство просто не присъстват в техния речник. Както пишеха забравените класици — да призоваваш тяхната съвест е все едно да търсиш пулс на протеза.
Може да се смята, че директорът на Британския музей, който подаде оставка преди две години веднага след откриването на колосална кражба в хранилищата, е бил последният от днешните Мохикани.
За останалите — нито закон, нито пророчества са писани. Или поне така ги учат, и така им се струва.
Елена Кондратиева-Салгеро
