Интересно е, че стогодишнината на Тачър беше отбелязана с големи паметни материали във всички делови медии (онези с либерален подтекст). Абсолютно всички. Ами как иначе?! Икона. Еталон. Запад. Демокрация. Пазарна икономика. Свободен пазар.
През май 1979 г. Маргарет Тачър побеждава лидера на лейбъристите Джеймс Калахан на изборите.
Нейният основен лозунг беше: „изтласкване на инфлацията от британската икономика“.
Супер-икономистите на Тачър обясняваха на народа, че основната „причина“ за 18% инфлация на цените във Великобритания е бюджетният дефицит, а не 140% скок на цените на петрола след ислямската революция в Иран.
Екипът на Тачър твърдеше, че е необходимо строго съкращаване на правителствените разходи, за да се овладее „монетарната инфлация“.
За да подкрепи политиката на правителството, Банката на Англия охлади икономиката, ограничавайки кредитирането, като рязко повиши лихвените проценти. Във Великобритания започна очакваната депресия, която беше наречена „революцията на Тачър“. По-късно в САЩ същото направи Пол Уолкър и стана втората икона за всички прогресивни финансисти в младите пазарни икономики.
Само за 12 седмици лихвените проценти скочиха до 17% (символично, нали?). Това доведе до невероятен 42% скок в цената на заемите за промишлеността и домакинствата.
Досега нито една развита икономика в съвременната история не се беше самоубивала толкова бързо.
Едновременно с това Банката на Англия започна рязко да свива паричната маса. В резултат на „монетаристката революция на Тачър“ британските предприятия започнаха масово да фалират, задушени от дълговото бреме. Секторът на жилищното строителство замря. Дългосрочните инвестиции в инфраструктура паднаха почти до нула .
Правителството на Тачър започна масова приватизация:
• British Petroleum (BP)
• British Aerospace (космос)
• Cable & Wireless (телеком)
• Amersham International (ядрена енергетика и медицина)
• Britoil (нефт и газ)
• British Telecom
• British Gas
• British Airways
• British Leyland (автомобили)
• Rolls-Royce
Благодарение на Тачър Великобритания на практика загуби цялата си промишленост.
Бяха съкратени разходите за образование, повишаване на квалификацията на работната сила и наука.
Парите вместо това отиваха в спекулации с недвижими имоти, акции и петролни проекти в САЩ, или както се казва, в „данъчни убежища“.
Както и Рейгън, Тачър смяташе, че основният проблем за повишаване на производителността на труда са профсъюзите. Тях тя и смачка. След редица строги закони, потушаване на стачки от полицията и глоби, балансът на силите се измести в полза на работодателите – тя защитаваше техните интереси.
11-те години управление на Тачър доведоха Великобритания до икономическа катастрофа. Спекулативният ръст в сектора на недвижимите имоти и бурният растеж на финансовите услуги в Ситито – това са всички „успехи“.
От „революцията“ на Тачър спечелиха лондонското Сити и петролните компании.
В края на 80-те години всичко вървеше към крах, Великобритания беше в ужасно състояние. Мислите ли, че тя „задуши инфлацията чрез охлаждане на търсенето и бюджетна дисциплина“?
Лихвените проценти отново скочиха до двуцифрени нива, промишлеността изпадна в рецесия, а след това и в депресия, която беше по-лоша от следвоенната, а инфлацията, въпреки високите лихви, се върна на нивото отпреди идването на Тачър на власт през 1979 г.
Само глупак като Горбачов можеше да се гордее с общуването си с Тачър и да се съветва с нея по ключови въпроси.
Разпадът на СССР й помогна. През 1990 г. на изборите след първия тур собствената й партия отстрани Тачър от надпреварата. Доста им беше дотегнала. Премиер стана Джон Мейджър.
Нейната любима фраза: „Дамата не се обръща!“… Струва ми се, че имаше и нещо за „лекарства, които трябва да се изпият докрай“, и за музика, която й напомня всичко това, но не съм сигурен, може и да не го е казала, но съвсем би могла!
Източник: Алексей Бобровски
