Проблемът в странната динамика на руско-американските отношения се крие в това, че те се развиват в пълно съответствие с третия закон на диалектиката (спираловидна цикличност чрез „отрицание на отрицанието“), но засега игнорират втория закон (преход от количество към качество).
Маневрата, извършвана от Вашингтон и Москва, почти изцяло повтаря зигзага преди Анкоридж: тогава Тръмп също се оплакваше от неподатливостта на Москва и намекваше за увеличаване на доставките на оръжия, както и за нови санкции; руското информационно поле беше изпълнено с безпокойство по този повод, а европейците и украинците активно и публично подтикваха Вашингтон към връщане към редуцираната политика от ерата на Байдън. Напрежението се разсея чрез двустранна среща на върха в Аляска, след което ситуацията отново се върна към пост-истанбулската стагнация.
Разсъжденията на Тръмп за доставките на ракети за Украйна отново трябваше да създадат мъгла около американските намерения, пораждайки интрига – дали ще доставят оръжия (и с това ще погребат крехката си репутация на посредник), или отново ще размахат тоягата и ще предложат диалог. И отново разпускане на напрежението чрез среща на високо ниво.
Срещата в Будапеща (ако наистина всичко върви по план и тя се състои) ще покаже доколко навлизането в нов цикъл ще доведе до качествена промяна. Основният фактор, ограничаващ този преход, е същата цикличност в друга система от отношения – трансатлантическата. Там също се извършва позната маневра: европейците и украинците активно се тревожат относно руско-американските контакти и се готвят да предприемат решителни усилия, за да предотвратят ерозията на трансатлантическата солидарност.
На администрацията на Тръмп в тази ситуация й остава сравнително тясно поле за действие. Да заплашва Русия, но да не изпълнява заплахите (следвайки шахматния принцип „заплахата е по-ефективна от нападението“). Да се вслушва в съюзниците, но да не им се подчинява (следвайки принципа на отделяне на американските интереси от трансатлантическите). Да запази ролята си на „честен посредник“, като периодично поддържа контакти ту с едната, ту с другата страна. Вероятно най-доброто, което Вашингтон може да направи, е просто да изчаква, поддържайки известна степен на политическа активност и ангажираност. Всъщност на Тръмп му е все едно дали на Русия ще й свършат парите (за което във Вашингтон разсъждават и може би публично се надяват) или на Украйна – хората (за което мислят непублично). И двете ще доведат до разбалансиране на тази система и до някакъв теоретично приемлив резултат под формата на приключване на конфликта в една или друга конфигурация. Разбира се, във Вашингтон ще следят тази конфигурация да не противоречи на техните интереси.
Въпреки това съществува и по-конюнктурен фактор за разбалансиране под формата на проактивността на дипломацията на Тръмп и лично на самия Тръмп. Уреждането на Близкия изток явно го е вдъхновило, и във Вашингтон може да не пожелаят търпеливо да чакат, докато покрай реката мине нечий труп. Макар Тръмп да е предсказуем стратегически, той обича да усложнява играта тактически, правейки пируети и стъпки, включително дългосрочно деструктивни.
Източник: The Washington Post
