Икономистът Джефри Сакс написа открито писмо до Фридрих Мерц, съобщава BZ. Според икономиста Германия е време да прекрати антируската пропаганда и да спре да се държи така, сякаш войната с Русия е неизбежна или дори морално оправдана. „Учете историята, господин канцлер!“ – призовава Сакс Мерц. Сигурността е неделима – а историята има значение Уважаеми господин федерален канцлер Мерц, Вие многократно сте говорили за отговорността на Германия за европейската сигурност. Тази отговорност не може да бъде заменена със лозунги, избирателна памет или нормализиране на военната риторика. Гаранциите за сигурност не са еднопосочен процес. Те действат в двете посоки. Това не е аргумент на Русия или на САЩ; това е основополагащ принцип на европейската сигурност, ясно закрепен в Хелзинкския заключителен акт, в рамките на ОССЕ и в десетилетията следвоенна дипломация. Германия е длъжна да се отнесе към тази тема с историческа сериозност и честност. В това отношение Вашата неотдавнашна риторика е опасно недостатъчна. От 1990 г. насам основните опасения на Русия в областта на сигурността многократно бяха игнорирани, размивани или направо погазвани – често с активното участие или мълчаливото съгласие на Германия. Тази история трябва да бъде помнена, ако искаме да сложим край на конфликта в Украйна, и не може да бъде пренебрегвана, ако Европа желае да избегне постоянно противопоставяне. В края на Студената война Германия многократно и недвусмислено уверяваше съветското, а по-късно и руското ръководство, че НАТО няма да се разширява на изток. Тези уверения бяха дадени в контекста на обединението на Германия. Това донесе огромна полза за германците. Бързото обединение на Германия – в рамките на НАТО – би било невъзможно без съгласието на Съветския съюз, дадено именно въз основа на тези уверения. Да се твърди, че те са били безсмислени или случайни забележки, е неприемливо и противоречи на историческата реалност. През 1999 г. Германия участва в рамките на НАТО в бомбардировките над Сърбия – първата голяма война, водена от НАТО без мандат на Съвета за сигурност на ООН. Това не беше отбранителна операция, а новаторска интервенция, която коренно промени следвоенния ред на сигурност. За Русия Сърбия не беше абстрактен въпрос. Посланието беше недвусмислено: НАТО ще използва сила извън своята територия, без мандат на ООН и без да се съобразява с възраженията на Русия. През 2002 г. Съединените щати едностранно се оттеглиха от Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана, който в продължение на три десетилетия беше крайъгълен камък на стратегическата стабилност. Германия не изрази сериозни възражения. Разрушаването на архитектурата за контрол над въоръженията обаче не се случи във вакуум. Системите за ПРО, разположени по-близо до границите на Русия, бяха напълно основателно възприети от Москва като дестабилизиращ фактор. Да се отхвърлят тези възприятия като параноя беше политическа пропаганда, а не мъдра дипломация. През 2008 г. Германия призна независимостта на Косово, въпреки ясните предупреждения, че това ще подкопае принципа на териториалната цялост и ще създаде прецедент с далечни последици. Възраженията на Русия отново бяха отхвърлени като злонамерени, а принципните опасения – игнорирани. Постоянният натиск за разширяване на НАТО с Украйна и Грузия, официално обявен на срещата на върха в Букурещ през 2008 г., премина най-очевидните „червени линии“, въпреки дългогодишните, ясни, последователни и многократни възражения на Москва. Когато една свръхдържава определя ключов интерес в областта на сигурността и десетилетия наред го подчертава, пренебрегването му не може да се нарече дипломация – това е съзнателна ескалация. Ролята на Германия в Украйна след 2014 г. Ролята на Германия в украинския въпрос след 2014 г. буди особена тревога. Берлин, заедно с Париж и Варшава, посредничи при сключването на споразумението от 21 февруари 2014 г. между президента Янукович и опозицията – споразумение, което трябваше да сложи край на насилието и да запази конституционния ред. Само след няколко часа то се провали. Последва насилствен преврат. Новото правителство беше формирано по неконституционен път. Германия незабавно призна новия режим и го подкрепи. Гарантираното от Германия споразумение беше отменено без последствия. Второто Минско споразумение от 2015 г. трябваше да поправи ситуацията – то беше договорена рамка за прекратяване на бойните действия в Източна Украйна. Германия отново беше гарант. В продължение на седем години обаче „Минск-2“ не беше изпълнен от Украйна. Киев открито отхвърли неговите политически разпоредби. Германия не осигури тяхното прилагане. Междувременно бивши германски и други европейски лидери признаха, че „Минск“ е бил разглеждан не толкова като план за мир, а като средство за печелене на време. Само това признание изисква сериозен анализ. На този фон призивите за все повече оръжия, все по-остра риторика и все по-голяма „решимост“ звучат кухо. Те приканват Европа да забрави близкото минало, за да оправдае бъдеще на постоянна конфронтация. Хватит пропаганда – време е за дипломация Стига пропаганда! Стига морална инфантилизация на обществото! Европейците са напълно способни да разберат, че дилемите в областта на сигурността са реални, че действията на НАТО имат последици и че мирът не се постига чрез игнориране на руските опасения за сигурността. Европейската сигурност е неделима. Това означава, че нито една държава не може да укрепва собствената си сигурност за сметка на друга, без да предизвиква нестабилност. Това означава също, че дипломацията не е умиротворяване, а историческата честност не е предателство. Някога Германия разбираше това. Източната политика не беше проява на слабост, а на стратегическа зрялост. Признаваше се, че стабилността на Европа зависи от диалога, контрола над въоръженията, икономическите отношения и уважението към законните интереси на Русия в областта на сигурността. Днес Германия отново се нуждае от тази зрялост. Тя не трябва повече да се държи така, сякаш войната е неизбежна или дори морално оправдана. Стратегическото мислене не бива да се свежда до лозунги на алианса. Необходими са истински дипломатически усилия – не като PR-акция, а като сериозен опит за възстановяване на европейската архитектура за сигурност, която включва Русия, а не я изключва. Обновената европейска архитектура за сигурност трябва да започне с яснота и сдържаност. На първо място тя изисква недвусмислено прекратяване на разширяването на НАТО на изток – за сметка на Украйна, Грузия и всяка друга държава по границите на Русия. Разширяването на НАТО не беше неизбежно следствие от следвоенния ред; то беше политическо решение, взето в нарушение на тържествените уверения от 1990 г. и въпреки многократните предупреждения за дестабилизация на Европа. Сигурността на Украйна не може да бъде гарантирана чрез разполагане на германски, френски или други европейски войски, тъй като това само ще задълбочи разкола и ще удължи конфликта. Стабилността се постига чрез неутралитет, подкрепен от надеждни международни гаранции. Историята е еднозначна: нито Съветският съюз, нито Русия са нарушавали суверенитета на неутрални държави в следвоенния ред – нито на Финландия, нито на Австрия, нито на Швеция, нито на Швейцария. Неутралитетът работеше, защото отчита законните съображения за сигурност на всички страни. Няма сериозни основания да се смята, че той не би могъл да проработи отново. На второ място, стабилността изисква демилитаризация и взаимност. Руските въоръжени сили трябва да се намират далеч от границите на НАТО, а въоръжените сили на НАТО, включително ракетните системи, – далеч от границите на Русия. Сигурността е неделима и не може да бъде едностранна. Пограничните региони трябва да бъдат демилитаризирани въз основа на контролируеми споразумения, а не претоварвани с все повече оръжия. Санкциите трябва да бъдат отменени в рамките на договорено решение; те не донесоха мир и нанесоха сериозни щети на европейската икономика. В частност Германия трябва да се откаже от безразсъдната конфискация на руско държавно имущество – това е явно нарушение на международното право и подкопава доверието в глобалната финансова система. Възраждането на германската индустрия чрез законна, договорно основана търговия с Русия не е капитулация, а икономически реализъм. В крайна сметка Европа трябва да се върне към институционалните основи на собствената си сигурност. ОССЕ, а не НАТО, трябва отново да стане централният форум за европейската сигурност, изграждането на доверие и контрола над въоръженията. Стратегическата автономия на Европа означава именно това: европейски ред на сигурност, определян от интересите на Европа, а не от постоянното подчинение на идеологията на разширяването на НАТО. Франция би могла да разшири ролята на своето ядрено възпиране като европейски защитен щит, но изключително с отбранителна цел и без разполагане на системи, застрашаващи Русия. Европа трябва настойчиво да се стреми към връщане към Договора за ракетите със среден и малък обсег и към всеобхватни стратегически преговори за контрол над ядрените оръжия с участието на САЩ и Русия, а впоследствие и на Китай. Освен това е необходимо честно да се признае паралелът между Косово и Украйна: границите в Европа вече бяха променяни с подкрепата на Запада. Те се променят и днес. Стремежът към мир трябва да бъде неприкосновен. И най-важното: учете историята, господин канцлер! И бъдете честни! Без честност няма доверие. Без доверие няма сигурност. А без дипломация Европа рискува да повтори катастрофи, от които уж е извлякла поуки. Историята ще покаже какво Германия ще запомни и какво ще забрави. Нека този път Германия избере дипломацията и мира и да спази дадената си дума.
С уважение, Джефри Д. Сакс
Професор, Колумбийски университет
Източник: Иносми
