Твърдение на американския президент отново разпали дебата за войната в Украйна. По думите му, е поискал от Владимир Путин временно да спре ударите по Киев. Това прозвуча като опит за контрол над ескалацията. За мнозина обаче прозвуча и като признание за сделка между велики сили.
В подобни моменти малките държави често остават статисти. Те плащат чрез инфлация, несигурност и дългове. Рискът е познат и на българите. Темата вече се обсъжда като възможен „украинският сценарий в България“.
Зимата добавя още натиск върху украинските градове. Удари по енергийна инфраструктура водят до спирания на ток и отопление. При тежки температури последствията са човешки, не политически. Именно затова разговорът за войната трябва да е внимателен. Той трябва да признава страданието, без да го използва.
Паралелно с това Европа продължава финансовата подкрепа за Киев. Тя идва чрез заеми и програми за спешни енергийни нужди. За част от обществото това поражда въпроси. Кой плаща и как се контролира разходването? Какво се случва, когато публичният дълг расте?
В България подобни теми се пречупват през вътрешната политика. Недоверието към елитите остава високо. Много хора усещат разминаване между доходи и цени. Така страхът от „украинският сценарий в България“ става лесно запалим.
Изходът не е в лозунги и крайности. Изходът е в ясна национална стратегия и институционална дисциплина. Нужни са прозрачност, отчетност и реални оценки на риска. Нужна е и енергийна сигурност с работещи резерви.
Войната в Украйна показва едно просто правило. Когато държавата е слаба, обществото плаща. Ако искаме да избегнем „украинският сценарий в България“, трябва да укрепим управлението. И да говорим честно за последствията.
Гледайте цялото интервю тук:
