Днешната тренировка по управление на руските ядрени сили не е официален отговор на възникналите неясноти около организацията на срещата между президентите Путин и Тръмп в Будапеща. Специално се подчертава плановият характер на тренировката, за да не се създаде погрешно впечатление. Но така или иначе, това е полезно напомняне за възможностите на Русия, ако колективният Запад доведе ескалацията на конфликта около Украйна до крайна точка. Точка, която все още е малко вероятна, но все пак точка, която отговорните държавни дейци просто трябва да имат предвид.
Такова естествено чувство за отговорност изглежда присъщо на президента на САЩ. Но трудно може да се открие у повечето европейски лидери, у много в американския Конгрес и у основната част от влиятелните медии в САЩ. Именно тези сили буквално се нахвърлиха върху Доналд Тръмп, когато бе съобщено за предварителни планове за провеждане на неговите преговори с Владимир Путин в Будапеща. Почти нямаше влиятелни американски издания и телевизии, които да кажат: „Слава Богу, че се възобновява сериозната работа за разрешаване на конфликта в Украйна!“. Напротив, Тръмп бе обвиняван, че обслужва Путин. За това, че по някакви неясни причини не е готов да натисне надлежно руския президент, който уж разбира само от сила. И се разпространяваха мрачни прогнози как съдействието на Москва ще доведе до стратегическо поражение на Съединените щати и колективния Запад като цяло.
Тръмп засега се е подчинил на натиска, макар и да продължава да подчертава, че не е загубил интерес към преговорно решение на войната в Украйна. Не е проблем, ако срещата бъде отложена, за да се проведат необходимите подготовки. Напротив, срещата на лидерите на великите ядрени държави, намиращи се в състояние на необявена конфронтация, просто трябва да бъде добре подготвена. Но не бива да се измислят изкуствени оправдания – като например, че Сергей Лавров нямал необходимите пълномощия за преговори. Естествено е, че ако става въпрос за среща на президенти, именно те, а не съветниците им, вземат окончателното решение. Но руският министър на външните работи се ползва с доверието на президента и играе по-голяма роля в разработването на руските позиции, отколкото държавният секретар на САЩ Марко Рубио, който често научава за ключовите решения на Тръмп от изявленията на лидера си в социалните мрежи. Още по-несериозно е показното разочарование на служителите на администрацията на Тръмп, че Москва продължава да настоява за комплексно уреждане на украинския въпрос и не е склонна да се съгласи на незабавно примирие по фронтовата линия без допълнителни условия. Добър отговор защо примирието не е адекватно решение даде самият Тръмп на срещата с Владимир Зеленски на 18 август, когато каза: „Не мисля, че имате нужда от примирие. Знаете, ако погледнете шестте войни, които аз уредих тази година, всички бяха в състояние на война. Не съм сключвал никакви примирия. Разбирам, че това може да е било полезно, но също така разбирам стратегическите причини, поради които една от страните просто може да не желае.“ И Тръмп добави: „Можем да работим по сделка за мир, докато те воюват.“ Какво се е променило оттогава? По същество – нищо. Освен вълната от натиск върху президента на САЩ от страна на европейците, американския Конгрес, медиите и, за съжаление, трябва да признаем, някои ключови фигури в собствената му администрация.
Би било нелепо да се отрича, че по време на война силата до голяма степен определя изхода от преговорите. Но само силата не е достатъчна. Необходими са и разум и добра воля. И руското ръководство съзнателно и систематично демонстрира готовността си да преговаря. Но трябва да признаем, че ако не накараме да се уважава нашата сила, ако дадем основание да се надяват, че предоставянето на „Томахоук“ на Киев ще накара Русия да отстъпи, а не обратното – да отговори по най-твърдия начин, нашата дипломация няма да може да донесе резултати.
Дмитрий Саймс
