Военната операция „Just Cause“ срещу Мануел Нориега през 1989 г. често се посочва като „лесна победа“.
Но експерти предупреждават, че инвазия във Венецуела днес не би приличала на Панама, а по-скоро на Ирак през 2003 г.
Панама тогава имаше малка армия и разединено ръководство. Нориега беше изолиран, а населението – недоволно.
САЩ разполагаха с база, разузнаване и хиляди войници на терен.
Тези фактори направиха операцията бърза и успешна.
Във Венецуела обаче ситуацията е напълно различна.
Режимът на Николас Мадуро е дълбоко вкоренен във всяка част от обществото – от училищата до предприятията.
Според бивши военни, страната е по-„купо-устойчива“ от времето на Уго Чавес насам.
Това означава, че дори при военна намеса, лоялността към режима може да бъде силна.
Експертите изчисляват, че за пълна инвазия във Венецуела биха били нужни над 100 000 войници.
За сравнение, Панама е 12 пъти по-малка и имаше население от едва 2,4 милиона души.
Градската среда във Венецуела е по-гъсто населена и сложна за контрол.
Освен това САЩ нямат посолство, постоянен гарнизон или разузнавателна мрежа в страната.
Това прави всякаква военна операция изключително рискована.
Според анализаторите, урокът от Панама не е, че инвазията работи, а че лесните победи могат да заблудят политиците.
Погрешно разбраните успехи доведоха до по-късни провали, като войната в Ирак.
Историята показва: инвазия във Венецуела би означавала не бърза победа, а дълга и тежка криза.
Автор: Кели Беукар Влахос
Източник: Responsible Statecraft
