Андрей Фурсов
Налагането на равна вина за избухването на Втората световна война, освен омаловажаването на съветската победа, има съвсем практическа цел — а именно: преразглеждане на резултатите от тази война с последващо изтласкване на Руската федерация като наследник на СССР от Съвета за сигурност на ООН. Гласуването против осъждането и героизацията на нацизма от страна на някои западни държави отразява факта, че определена част от световния елит — ултраглобалистите, насочени към изграждането на постчовешки (трансхуманистичен) свят на новата нормалност — усеща своята близост до нацисткия проект за преустройство на света, само че без германците като главни в него.
Това се вижда както в идеята за слой „свръхчовеци“ на върха на световната пирамида на властта, управляващи хора, сведени до състояние на биороботи-зомбита (за илюстрация вижте кадри от филма „Мъртъв сезон“ и прочетете романа на В. Пелевин „Transhumanism Inc.“), така и в антихристиянството и неоезичеството на нацизма, в култа към свръхценността на дивата природа — „зелената програма“ и намаляването в нейно име на 50 до 90% от населението на планетата. С други думи, излиза, че Третият райх е бил своеобразен полигон, лаборатория, където в крайна, нечовешка форма са били разработвани социални и други технологии за общо западно използване — в перспектива за бракуване на значителна част от човечеството.
А средството за установяване на този световен ред, за който на нацистите не им е достигнала сила — военна, икономическа и, не по-малко важно, научно-техническа — е глобалната перманентна революция в духа на Троцки; „лабораториите“ за този експеримент бяха унищожени от Сталин, както и нацизмът. Показателно е: сред днешния ултраглобалистки елит има немалко бивши троцкисти, превърнали се в неолиберални глобофашисти. Така крайностите се срещат — нацизмът и троцкизмът, сливащи се в биоекоцифрофашизъм.
Кой се противопостави най-успешно на нацисткия и троцкисткия проект и кой ги провали? Съветският съюз начело със Сталин. Оттук идват омразата към тях. И страхът. И стремежът да бъдат очернени. Последното преследва още една цел: изкуствено сближавайки сталинизма и хитлеризма, отъждествявайки ги, идеолозите на неолибералните глобалисти се опитват да решат двойна задача: от една страна, да скрият истинската насоченост на сталинския проект като противостоящ на хитлеристкия, нацисткия, а от друга — да прикрият сходството на сегашния си проект с нацисткия.
Сталинският неоимперски антикапитализъм е алтернатива както на хитлеристкия, така и на англосаксонския „нов ред“. Ето защо сталинизмът се опитват не само да го изравнят с хитлеризма, но и да го представят като още по-жесток „тоталитаризъм“ от последния. По този начин, първо, се прикрива сходството между хитлеристкия нов ред и новия световен ред на следвоенните англосаксонски глобалисти; второ, компрометира се и се отстранява от дневния ред единствената реална алтернатива на капиталистическия глобализъм и спирането на историята в духа на ултраглобалистката програма „3 Д“ (деиндустриализация, депопулация, дерационализация на съзнанието и поведението), която по поръчка на господарите разработват стотици „фабрики за мисли“, най-често споменаван сред тях — Тавистокският институт. Тази алтернатива е неоимперскост на антикапиталистическа основа.
Колкото по-силно е съпротивлението срещу ултраглобализма, толкова по-активно ще трябва да се припомня фигурата на Сталин и историческият опит на СССР, който, разбира се, не може и не трябва да бъде нито възстановяван, нито повтарян. Първо, в историята нищо не може да бъде възстановено по принцип. Второ, епохата се смени — наближава втората четвърт на XXI век. Трето, епохата, а с нея и формата на обществото, се смениха още в края на 1940-те — началото на 1950-те години, и самият Сталин добре разбираше това.
Какво представлява сталинизмът, сталинската система в широкия политически и икономически смисъл? Това е „диктатура на наемните работници от доиндустриален и ранноиндустриален тип“ (В.В.Крылов). Победата във войната вече беше икономически победа на доста развит индустриален тип, следвоенното възстановяване още повече затвърди този факт. Диктатурата в стил 1930-те години вече не работеше, беше необходимо нещо ново, и Сталин го разбираше, както и заплахата от превръщането на партийния номенклатурен апарат в квазикласа. Оттук идва стремежът му през 1951–1952 г. да премести реалния център на властта в Съвета на министрите, оставяйки на партията идеологията, пропагандата и подбора на кадри.
Между другото, оказвайки се след убийството на Сталин пред избора — постът на председател на Съвета на министрите или първи секретар на ЦК на КПСС — Г.М.Маленков избра първия, смятайки, че реалната власт вече е там. Това беше грешка: партийният апарат начело с първия секретар Хрушчов последователно в три хода се разправи с другите центрове на сила — с държавната сигурност в лицето на Л.Б.Берия (юни 1953 г.), с Съвета на министрите в лицето на Маленков (януари 1955 г.) и с армията в лицето на Г.К.Жуков (октомври 1957 г.). При това самият партийен апарат, при някои промени, оставаше структурна форма, която като цяло отразяваше отминалата епоха. Разривът постепенно нарастваше и стана една от вътрешните причини за разпадането на СССР.
Разбира се, Сталин допускаше грешки, които зачестиха след 1945 г.: „Ленинградското дело“ — капан на организираната от ЦРУ операция Split („разкол“, „разделящ фактор“) и други. Тук се отразиха както възрастта, така и здравословното състояние, и напрежението от военните години:
Малко побелял, като сребърна топола,
Той стои, приемайки парада.
Колко му струваше Севастопол?
Колко му струваше Сталинград?*
А.Н.Вертинский точно улови същността.
Но имаше още два момента, които трябва да се отбележат. Първо: Сталин, готов през 1944–1945 г. тактически да се изяви като младши партньор на Рузвелт, разбра, че след убийството на последния ситуацията се промени. Сега пред Съветския съюз се изправи целият Запад, обединен около новия хегемон — САЩ. Сталин все повече размишляваше за възможността за поражение или дори прекратяване на съществуването на СССР. При това той разбираше, че неговите „наследници“ са слаби и напълно могат да загубят страната и системата. Тази нова ситуация беше непривична за него.
Вторият момент. Победата отбеляза прост факт: историческото време на Сталин свършваше — както някога свърши времето на Ленин и Троцки. И двамата бяха хора на водораздела, на хронологичния отрязък 1896–1929 г.: вече не XIX век, завършил с икономическата депресия от 1873–1896 г., но още не и ХХ, който реално започна между Версайския мир от 1919 г. и световната криза от 1929 г. Такива водоразделни епохи не са рядкост в историята. Например, 1789–1815/25 г., 1688–1715 г. и други.
Ленин и Троцки, а в още по-голяма степен Поанкаре, Лойд Джордж, Т. Рузвелт и други, бяха хора на „водораздела“. Сталин, Ф. Рузвелт, Чърчил, Хитлер, Мусолини бяха хора вече на ХХ век. Болшевиките, поддръжниците на Новия курс в САЩ, фашистите на Мусолини, нацистите на Хитлер бяха хора на ХХ век. За нацистите К. Полани пише, че те притежавали „зловещо интелектуално превъзходство“, което поставили в служба на слома на системата, изградена от победителите след края на Първата световна война, и с негова помощ надделели над противниците си в Германия и на Запад. Но и болшевиките, а след това и сталинската система, също притежаваха зловещо интелектуално превъзходство над своите опоненти от XIX век и „водоразделните“ времена, което поставиха в служба на изграждането на социализма в една отделна страна и играта на междуимпериалистическите противоречия. Западът едва към края на 1930-те години изведе на власт хора на ХХ век, като по този начин изравни психологическите шансове.
С края на Втората световна война, или по-точно с плана Маршал, настъпи нова фаза на ХХ век, различна от влизането в него — от „ревящите“ революционни двадесетте, консервативните тридесетте и военните и следвоенните четиридесетте. Този отрязък ще продължи до границата на 1960–1970-те години, французите с лека ръка на Ж. Фурастие ще го нарекат „славното тридесетилетие“ (les trentes glorieuses). Сталин беше човек на предходното тридесетилетие с всичките му плюсове и минуси.
Да, върху него лежи вината за редица процеси и явления — вина и беда, които той споделя със своето време. Но това, така да се каже, е „спецификата на професията“. И ако трябва да се предявява сметка за жертвите, преди всичко невинните, за това, което професионалистите наричат съпътстващи загуби, то тя трябва да бъде изпратена на огромното мнозинство държавни дейци. В този ред ще бъдат, в частност, Марий и Сула от Древен Рим, Карл Велики, Хенри VIII в Англия и Луи — XI и XIV — във Франция. Наполеон, Бисмарк, Чърчил, Ф. Рузвелт, де Гол, любимецът на либералната постсъветска интелигенция Пиночет, Тачър, Буш-младши, Клинтън, Обама, а също Горбачов и Елцин — как без тях. За владетелите на Изтока — от Хамурапи и Чингисхан до Ататюрк и Мао Дзъдун — дори не говоря. Тогава защо обвиненията валят само срещу Сталин, особено след като невинните жертви на други владетели в процентно отношение са по-високи от сталинските?
Наистина, нима няма вина у руските царе, у британските и американските политици? Има, и то как, и тя не може да се сравнява с негативния аспект на дейността на Сталин. Кой хвърли руския селянин да умира за английските и френските интереси на полетата на Първата световна война и с това максимално приближи революцията? Кой нареди ядреното бомбардиране на Хирошима и Нагасаки, въпреки че нямаше военна необходимост? Кой нареди бомбардирането на Кампучия, в резултат на което загинаха около един милион души — за да засенчат този факт и да отклонят обвиненията от Г. Кисинджър за масови военни престъпления, на Пол Пот, изглежда, му „пририсуваха“ допълнителен милион и половина жертви и започнаха да крещят на целия свят за зверствата на „червените кхмери“. Но разликата между тези военни престъпници е количествена, и мнозина го разбират прекрасно, дори в Америка. Например, студентите в Харвард, смятайки този персонаж за военен престъпник, му оказваха неприязнен прием. Не така обаче е в Руската академия на науките: през октомври 2016 г. човек, активно работил срещу нашата страна, беше избран за действителен член на РАН, т.е. академик, и го посрещнаха радостно. Не достигна само цигански хор с чаша водка и здравословна песен „К нам приехал, к нам приехал наш Генри дорогой!“. Неизтребимо лакейство пред началството, независимо че е отвъдокеанско. Но това е между другото.
И така, за убитите кхмери веднага започнаха да крещят, но за близо един милион хуту и тутси и около два милиона жители на съседни страни, избити през 1990-те години при поне попустителството на световния елит, т.е. западните капиталисти и политици, дълго мълчаха; щяха да мълчат и по-нататък, ако не беше необходимостта да използват геноцида в центъра на Африка, тези „танци в слава на чудовища“ (така се казва една от най-добрите книги за тези събития) като средство за удар по два-три десетки представители на световния елит, т.е. за вътрешни разправи; тогава, 18 години по-късно, на 17 август 2012 г., беше подаден съответният иск към главния прокурор на Международния съд. Примерите могат да се умножат, но ситуацията и без това е ясна.
