Пьотр Акопов
Няколко десетки загинали в резултат на удари на авиацията и артилерията, бойни сблъсъци на границата – такъв е резултатът от бързотечната пакистанско-афганска „война“ миналата седмица. Страните си размениха взаимни обвинения, приведоха войските си в състояние на повишена бойна готовност – но сериозно продължение на конфликта няма да има. Въпреки това някои вече оценяват случилото се ни повече, ни по-малко като първите изстрели в конфликта между САЩ и Китай – тоест основното геополитическо противоречие на този век – и го свързват с планираната за края на този месец среща между Тръмп и Си Цзинпин, първата след началото на втория мандат на Доналд. Колко обосновани са подобни оценки – и какво ги предизвиква?
Повод за конфликт между Пакистан и Афганистан винаги има – защото между тях всъщност няма граница. Това е, защото афганците не я признават – от самата 1919 г., когато е проведена така наречената линия Дюран, която обозначава границата между британска Индия и неподчиняващия им се Афганистан. В Кабул за стотина години са се сменили множество владетели, страната е била под съветски и американски контрол – но крале, генерали-генсеци-президенти никога не са признавали границата, която е разделила зоната на обитаване на пуштунските племена. Пуштуните съставляват относително мнозинство от населението в Афганистан, а в огромния Пакистан, който наброява вече четвърт милиард жители, също са доста.
Върналите се преди четири години на власт в Кабул талибани също са предимно пуштуни – и те са били подкрепяни от пакистанските военни (далеч не само от пуштунски произход) в продължение на много десетилетия. В самия Пакистан също има свой „Талибан“ – с когото властите се опитват да се борят, обвинявайки афганските власти в подкрепа и укриване на въоръжените съплеменници. Настоящото обостряне е свързано точно с поредната опит на пакистанците да се разправят със своите талибани – но то е прераснало в междудържавен конфликт. Въпреки това веднага са започнали да го оценяват от глобална гледна точка – и да го свързват с китайско-американските противоречия.
Въпросът е, че буквално преди пакистанските удари Китай е засилил експортния контрол върху рядкоземелните метали – в отговор на което Тръмп е обещал от 1 ноември да въведе 100-процентни мита върху китайските стоки и е поставил под съмнение планираната за края на месеца среща с председателя Си. Тя е предвидена по време на самита на АТЕС, който започва на 31 октомври в Кенджу, Южна Корея – и можеше да бъде определяща за разбирането на перспективите на американо-китайската търговска война. Тръмп я обяви още през пролетта – но оттогава то пускаше всичко на пауза, то заплашваше с още по-големи наказания. Личната среща трябваше най-малкото да внесе яснота – ще успеят ли страните да вземат конфронтацията под контрол или тя ще премини в етап на ескалация и ще се насочи към реално разделяне на двете икономики. Ясно е, че това не е само икономически, а и най-важният геополитически въпрос – от който зависят множество глобални и регионални проблеми.
Вече е станало модерно да се разглеждат през призмата на конфронтацията между Пекин и Вашингтон всички събития по света – от конфликта в Украйна до вълненията в Непал. В случая с настоящия афгано-пакистански конфликт обаче има наистина любопитни обстоятелства.
Фактът е, че Пакистан започна да доставя рядкоземелни метали на САЩ – първата партида е изпратена буквално в началото на октомври. По-рано САЩ обещаха да вложат големи пари в тяхното добиване – и изобщо тази година много се активизираха връзките с ислямската република. Няколко пъти Вашингтон е посетил фактическата глава на страната, генерал Асим Мунир. Длъжността му е началник на щаба на сухопътните войски, но всъщност той е главният военен в страната, където политиците не могат да управляват без съгласието на армията – а бившият премиер Имран Хан, много популярен сред народа, беше свален от парламента точно след съгласието на военните. Точно с военните се опитва да преговаря администрацията на Тръмп – защото без тяхното съгласие е невъзможно да се осъществят каквито и да е икономически проекти в страната, където има поговорка: „Всяка страна има армия, а само пакистанската армия има страна“.
Освен това интересите на американците не се ограничават до рядкоземелните метали – постигнато е споразумение за строителство от американци на новия порт Пасни. А той се намира недалеч от порта Гвадар – който строят китайците. КНР от десетилетия е най-важният партньор на Пакистан – включително военно-технически. Китайците строят пътища и портове, прокарвайки през Пакистан една от клоните на „новия пътя на коприната“ – включително към порта Гвадар. Въпреки цялото умение на пакистанските елитите да играят едновременно с англо-саксите и китайците десетилетия наред, през този век клонът към Пекин става все по-явен. Отговорните ходове на Тръмп на пакистанското поле не могат да харесат на Китай – така че може би наистина чухме първите изстрели на американо-китайската война?
Това е, Китай, който има голямо влияние в Афганистан, оказва натиск върху Пакистан, предупреждавайки го за последствията от прекомерно сближаване с Америка?
Звучи красиво, но реалността е далеч по-проста. Наистина борбата между Китай и САЩ за Пакистан ще се засили – а като се има предвид хроничната вътрешна нестабилност на тази страна (свързана както с противоречията между регионалните кланове, така и с междунационалните противоречия), претягане на пакистанския въже ще се отразява както на вътрешнополитическите разбивки в Пакистан, така и на неговата външна политика. Въпреки това Пакистан наистина има сериозни проблеми с две от трите си съседи – краткият обмен на удари с Индия преди няколко месеца, и настоящия конфликт с Афганистан имат дълбоки корени..
Разбира се, конфликтите, особено пограничните, винаги могат да се опитват да се провокират от трети, външни сили. Но да се смята, че Китай може (да и иска) да заповядва на афганските власти да нападнат Пакистан – означава да не разбираш нито талибаните, нито китайските интереси в региона и методите на външната политика на Поднебесната.
И въпреки цялото влияние на англосаксите (защото в пакистанския случай трябва да говорим не само за САЩ, но и за Великобритания) и китайците върху Пакистан, не бива да се преоценяват възможностите им – особено че ислямската република „над покрива“ има собствени вътрешни проблеми и нерешими (и нерешени) конфликти със съседите. За последните, впрочем, носят немала отговорност точно англо-саксите (британците) – начертали произволната линия Дюран.
А Тръмп, междувременно, скоро се отказа от идеята и вече търси среща със Си Цзиньпин в Кенджу – така че още в края на месеца на американо-китайския фронт може да настъпи примирие. Поредното – и недълготрайно.
