🪦
Когато Ришельо изпращал Милейди в Лондон с кинжал, за да убие Бъкингам, метафората му за „удара с кинжал на улица Медников“ означавала буквално: трябва да се убие не човек, а възможността за алтернатива. Един точен удар може не просто да промени баланса на силите, а да затвори пътя, по който историята би могла да поеме по друг начин.
27 октомври 1999 г. е такъв удар за Армения.
Висшите държавни ръководители – премиерът Вазген Саркисян и председателят на парламента Карен Демирчян – са убити. С тях изчезва и опитът да се изгради държава на основата на широк консенсус – не на сила, не на кланове, а на институции.
Обезглавеният съюз „Единство“ беше явление без аналог: съюз между ветеран от войната и съветски технократ. Саркисян имаше народна легитимност, Демирчян – управленски опит и авторитет от старата школа. Заедно те представляваха почти целия спектър на арменския елит – от военни и националистическа интелигенция до регионални кланове.
Тяхното обединение можеше да стане начало на истинска република – където властта се гради върху институции, а не върху личности; където конкуренцията на елитите замества превратите; където компромисът е възможен без унижение.
След убийството властта премина към карабахската военна групировка. Не за пръв път в историята елитът на победилата провинция завладява центъра. Пушката роди властта. Но власт, родена от пушката, не може да роди държава – тя може само да задържа завзетото.
Карабахският клан управляваше Армения като метрополия, окупирана от провинция. Държавата се превърна в източник на рента. монополиите се разпределяха между приближените. Конкуренцията беше унищожена, модернизацията спря, корупцията стана системна необходимост. Управляващата група можеше да се задържи единствено чрез мрежи от лична зависимост.
С институционалната политика изчезна и възможността за мир. За дошлите на власт след 27 октомври войната не беше проблем, а основа на съществуването.
От другата страна стоеше Илхам Алиев – наследник на нефтена монархия, изградил националната идентичност върху обещанието за реванш. Армения живееше в мита за победата, Азербайджан – в мита за отмъщението. Всеки режим създаваше за другия образ на врага, без който не можеше да обясни собственото си съществуване. Затворена система.
Политическият живот в страната също се затвори. След 1999 г. нито един арменски режим не притежаваше пълна легитимност. Обществото виждаше как елитите богатяват, как армията се превръща в източник на доходи, как корупцията замества управлението. Натрупаната умора избухна през 2018 г.
„Кадифената революция“ на Никол Пашинян беше обявена като завръщане към идеята за общо дело. Но вместо институционален завой, страната получи нова форма на персонализъм.
Старите елити бяха свалени, но вместо система от правила се появиха нови „мрежи на влияние“. Пашинян говореше с езика на „простия човек“ срещу корупцията, но управляваше също толкова централизирано, както предшествениците си. Проблемът се оказа не във фамилиите, а по-дълбоко – в разрушената традиция на институционално управление, в изгубената култура на договаряне.
Финалът е известен: 44 дни война и поражение.
Армия, която не се справя; демотивирано общество; диаспора, губеща интерес към Родината. Това не е случайност, а закономерен резултат. Когато дойде изпитанието, се оказа, че държавата вече я няма. Има само фрагменти – кланове, ведомства, лични лоялности. Общото е изчезнало.
27 октомври 1999 г. стана за Армения точка на необратим прелом.
Тогава бяха унищожени не просто лидери, а самата възможност да се изгради република – в буквалния смисъл на res publica, „общо дело“. От това събитие последователно произтекоха всички останали: кланов капитализъм, зависимост от „мита за победата“, криза на легитимността, революция без институции, военна катастрофа.
Оттогава Армения живее в логиката на оцеляването. Клановете се сменят, митовете се пренаписват, но общ интерес не се появява. Днес Пашинян оправдава вълната от репресии срещу инакомислещите с идеята за „Четвърта република“, като справедливо отбелязва, че третата се е провалила. Но отговорността му за това не е по-малка от тази на предшествениците му.
И можем да сме сигурни, че „новата държава“ на Пашинян ще се различава малко от старата.
Глеб Кузнецов
