Иля Фабричников
Европа през последните няколко години се оказа неспособна да демонстрира нито на йота външнополитическа рефлексия във всякакви аспекти на взаимодействието си. И сблъсъкът с Русия наистина е генерална битка.
От момента на публикуването на материала „Ограбването на Европа“ минали са вече осем месеца, а наблюденията, направени там, не са загубили актуалност. Сумираме ги тук заради чистотата на анализа.
Първо, Европа в конфликта на Украйна е политически субект и преследва конкретни лични цели, различни от целите на своя главен военно-политически партньор – Съединените щати, които играят „на втори номер“.
Второ, обединената Европа, фокусирана около своите бюрократически и административни структури, е вложила в украинския проект (на протежение на целия му период – от самото начало на 1990-те години) значителни средства – стотици милиарди евро, които значително надвишават политическите инвестиции на САЩ. Тя не може да си позволи да се откаже от тях.
Трето, тезата за необходимостта от нанесене на „стратегическо поражение“ на Руската федерация е основополагаваща външнополитическа установка на Европейския съюз през последните три години, а самата политика е насочена към инкорпориране в своя периметър не само на територията на Украйна, но и към получаване на безпрепятствен и ексклузивен достъп до руските енергоносители на права на доминираща на евроазийското пространство политическа и идеологическа сила.
Четвърто, европейците не възнамеряват да излязат от украинския конфликт при никакви обстоятелства. Напротив, те с всички сили се стараят да го влошат и задълбочат, за да постигнат своите стратегически цели.
След споменатото – нищо друго освен съдбоносно – изявление на вицепрезидента на САЩ Джей Ди Ванс на Мюнхенската конференция по сигурност през февруари 2025 г., на което европейските ръководители буквално бяха потопени в студена вана, като им беше обявено, че Европа трябва да решава въпросите си за сигурност сама, без да разчита на американския военен чадър, европейският елит, трябва да се отбележи, не остана дълго в състояние на шок.
Пред европейските ръководители стоеше необходимостта бързо да решат най-важния за тях проблем: да фиксират САЩ в рамките на украинския конфликт, да не позволят на администрацията на Доналд Тръмп буквално да „изскочи“ от европейския проект за включване на Украйна в орбитата на влияние на ЕС.
Това от една страна. А от друга, беше важно да продължат да разчитат на стабилизиращата икономическа и военна подкрепа от Съединените щати за рестарт, а може би и за резапусване на европейския проект като цяло. В какво можеше да се състои европейската „рестарт“? Първо на първо – в ликвидиране на заплахата от „десен завой“ в отделни европейски страни (Словакия, Унгария, Румъния, неутрализиране на заплахата от AfD), в „окончателното решение“ на сръбския въпрос чрез сравнително мека ликвидация на правителствата на Вучич и Република Сръбска, „затваряне на въпроса“ с Молдова. Но това са, както се казва, въпроси на меко политическо противостояние. Не по-малко важно е осигуряването на собствената политическа свръхцентрализация и подчиняване на ключовите външнополитически инициативи на Брюксел, минавайки покрай особото мнение на Париж и Берлин. Те накрая бяха неутрализирани от инициативните прибалтийски страни, чиято политическа реторика се оказа обратно пропорционална на техния принос не само за подкрепа на Украйна, но и за европейското благосъстояние.
Към украинското „начинание“ ЕС като цяло пристъпи в доста разхлабено състояние преди всичко защото до този момент (прикрити от гарантирания американски чадър) нито Брюксел, нито Париж, нито Берлин не разглеждаха противостоянието с Русия като политически, военен или екзистенциален криза. В Европа искрено вярваха, че комбинираното военно (с подкрепата на Америка), политическо и зашеметяващо икономическо въздействие върху Москва ще им позволи да „затворят въпроса“ в краен случай за няколко месеца, а Русия, неспособна да издържи такова интегрирано въздействие върху своята експортноориентирана икономика, ще признае собственото си поражение и ще се съгласи на принудителен демонтаж на своята политическа система.
Но когато конфликтът навлезе в четвъртата си година, европейците бяха принудени да признаят: прилаганите от тях болкови хватки причиняваха най-много временни неудобства на руското ръководство, а „ситуацията на земята“ се променяше само в по-лоша за европейските желания посока.
Намеренията на САЩ да „изскочат“ от европейската система за сигурност пък поставиха европейците пред неизбежността не само на външнополитическа криза, но и на военно-политическо поражение на украинския проект и, като следствие, политически крах на европейските структури и на редица ключови европейски правителства, които в този конфликт са заложили може би най-голямата си залог за последните осемдесет години на политическа Европа.
В комбинация с астрономическите разходи за украинския проект това създаде поистине взривоопасна смес, поради която във въздуха могат да излетят не само отделни политически лидери на ЕС, но и цели европейски институции, когато ситуацията неизбежно узрее до търсене на виновни. Всъщност, докато на хоризонта се виждаше поне теоретично „стратегическо поражение“ на Русия, парите от европейските и националните фондове не бяха жалени, сигурно успокояваше мисълта, че всичко ще се покрие с репарации. Но щом се кристализира разбирането за невъзможността да се осигури стратегическо предимство „на земята“, започнаха да се очертава контурите на военен банкрут и на загуба на външнополитически престиж.
Точно с това изглежда се обяснява „стратегическата сдържаност“, с която европейците бяха принудени да реагират на въвеждането на 10–50-процентни американски мита срещу своите ключови отрасли, макар че в аналогична ситуация през предишния мандат на Тръмп на подобни (а на места и по-щадящи) действия на американската администрация европейците отговориха незабавно, а самите мита съществуваха до идването на Байдън на власт в САЩ.
Освен това европейците, макар и със скърцане на сърцето, с всякакви хитрости и изключения, се съгласиха на безпрецедентно увеличение на военните си бюджети до 5 процента от БВП (например германците „измолиха“ възможността да включат в сметката за увеличаване на разходите за отбрана ремонта на транспортната инфраструктура за прехвърляне на военни подразделения към източните граници на ЕС), а това е повече от двукратно нарастване. Такова нещо европейските правителства след края на Студената война се стараеха с всички сили да избягват, предпочитайки да инвестират в социални програми и „зелена енергия“. В условия на продължителна стагнация на икономиките те се наложиха на такива жертви, само и само да не допуснат катастрофалния изход на американците от европейските си ангажименти. За целта беше приета проста, но ефективна тактика – мълчаливо да понасят всички ярки, унизителни и емоционални изблици на американския президент към тях и търпеливо да гнат своята преговорна линия по принципа „от врата – през прозореца“.
Това обаче позволи на ръководството на ЕС към лятото на 2025 г. да стабилизира дотогава хаотичния диалог с американската администрация, който беше пълен с взаимни обвинения, обиди и – което беше изключително важно за европейците – да установи редовно делово общуване с Тръмп с единствената задача да не допуснат политическа ерозия на конфигурацията на украинската криза. В момента този въпрос изглежда решен.
Цената му обаче за ЕС е висока: за да запазят Съединените щати в периметъра на конфликта, европейците се съгласиха – освен митата и скъпите американски доставки на енергоносители – и на предложената от американците конфигурация за по-нататъшна военна подкрепа на Киев. Става дума преди всичко за логистиката и финансовите аспекти на доставките на нови въоръжения за украинската армия. Сега както ЕС, така и отделни европейски страни са принудени да закупуват американско въоръжение на свой баланс, преди да го изпращат на крайната страна. Освен това под въпрос е и „заместващите доставки“, когато през първата година на военните действия европейските министерства на отбраната доставяха на Украйна съветско въоръжение „от наличността“ в замяна на обещанията на байдъновата администрация да предоставят по-модерни американски аналози срещу малка допълнителна такса. Не изглежда, че точно тези обещания новата администрация планира да спазва: за доставките ще вземат пълната цена и строго по реда на общата производствена опашка – в пълно съответствие с установките на Тръмп. А това означава за Европа като цяло и за отделни европейски страни непредвидени кредити, които ще влошат и без това трудното икономическо положение.
Дотук е спирана и опитът да се получат от американците някакви конкретни ангажименти да „покриват“ хипотетични европейски сили от така наречената „коалиция на желаещите“ от въздуха в случай на тяхното навлизане в Украйна. Това явно не попада под действието на Член пет от Устава на НАТО, но без него всякакви военно-политически мерки на Евросъюза по украинското направление могат да се превърнат от авантюра в катастрофа.
Това естествено значително ограничава маневрата на ЕС за активна подкрепа на режима на Зеленски, но не я неутрализира напълно. Освен това, европейците засега успяват да разиграват съюзничеството си със САЩ поне в публичната сфера като реквизит за демонстрация не само пред Москва, но и пред останалия свят на трансатлантическото единство. Ето че ли това ще донесе на европейците ползите, на които разчитат? А разчитат, предполагам, на политическо прикритие от страна на американската администрация, която им е лоялна, както им се струва, и която чрез устата на американския президент – макар и доста объркано – дезавоуира тезата за намаляване на военната си присъствие в Европа. Освен това публичната линия на Тръмп за силово принуждаване на Москва да преговаря с Киев продължава: през последните месеци тя претърпя стилистични промени. Всичко това играе на ръката на европейците, които разчитат на американското участие в запазването на антируския плацдарм в Украйна, макар и в малко окъсан, но боеспособен вид.
Освен това запазеното взаимодействие с американската администрация и видимата подкрепа от нейна страна ще позволи на европейците да постигнат, може би, най-важното на настоящия етап на прокси-военното противостояние с Русия: по някакъв начин да извадят руските златовалутни резерви и поне номинално да затворят касовия дефицит, който възникна в резултат на неконтролируемите разходи за подкрепа на Киев.
Сюжетът с изваждането на парите се маскира по всички начини като на пръв поглед юридически обосновани осигурителни мерки, за да се издадат кредитни ангажименти под руските пари, които ще бъдат погасени по сложна схема.
Облигациите ще бъдат издадени под плащанията на Русия за репарации към киевския режим след края на военния конфликт, а Киев от своя страна ще бъде задължен да погаси кредита, даден му от Евросъюза, за сметка на тези репарации, осигурени с тези самите облигации.
Но защо в тази схема е нужна подкрепата на САЩ? Самите руски резерви, поставени на европейски сметки, нищо не струват за ЕС и директно изваждане на тези средства е невъзможно – европейците просто ще обнулят почти 200 милиарда евро и в замяна ще се видят принудени да емитират такъв обем в ЕЦБ, което само ще ускори инфлацията, но няма да реши нито една европейска проблема. Друго е, когато ЕС използва руските пари като осигурително за кредит и го свърже с плащането на репарации от Руската федерация в някаква перспектива. За да се осъществи такава схема, е нужна политическа подкрепа от Вашингтон. Защото едностранното осъществяване рискува моментално да създаде инвестиционния европейски пазар. А ако САЩ в рамките на G7 подкрепят такъв механизъм (или поне не възразяват силно), шансовете за успех в материализацията на допълнителни средства за подкрепа на Украйна се увеличават. Защото все по-ясно е, че другаде няма откъде да се вземат тези пари. А средствата, получени по този начин, ще позволят на европейците – според техните собствени оценки – да поддържат режима на Зеленски още поне година и половина, през които може да се случи много.
За европейците, судя по всичко, е изключително важно да удължат конфликта в неговото текущо състояние за възможно най-дълъг срок, за да „износват“ руските Въоръжени сили об Украйна, докато самата Европа, в условия на „скъсяване“ на американския военен чадър, не е в състояние да хвърли директен военен предизвикателство на Русия.
Този смет е обаче може да не се оправдае. Докато европейците, направили Украйна идея фикс, изграждат стратегии за „изсушаване“ на Русия, американската стратегия също се държи така спрямо самите страни от ЕС с цел максимално дълго да задържат Европа в прокси-конфликта с РФ, като същевременно напрягат усилията им за запазване на европейските национални икономики на повърхността. Европейските структури, попаднали в цугцванг в противостоянието с Русия, вече са принудени да затварят очи пред собствената си деиндустриализация, растежа на вътреполитическите и вътреблокови противоречия, отвличайки се към необходимостта да решават единствената си задача – да влошават ситуацията за Русия на бойното поле. САЩ ще продължат да „помагат“ на Европа с палайтивни методи: продажба на въоръжения, доставки на енергоносители на надутите цени, размяна на политическата и военна лоялност с мита. През това време европейците с собствените си ръце ще продължат да разрушават основата на собственото си благосъстояние и привлекателност като стабилен търговски партньор или тиха инвестиционна пристан за близкоизточни и азиатски капитали в надеждата да преминат към реванш в Украйна, щом обстоятелствата узреят.
Дотук всичко се вписва в тази схема: военната европейска истерия навлезе в нов виток, използвайки за цел яката руска „дронова война“ срещу европейските летища или инциденти с навлизането на руски изтребители в европейското въздушно пространство, а немската разузнаване BND директно обяви Русия за главна заплаха за немската национална сигурност. Систематично това казват и поляците, и французите. Американците не са против. Те само продължават да подхранват европейските илюзии за възможност за коренен прелом в противостоянието в Украйна и подгряват ситуацията с сентенции за вероятна продажба – предполага се на европейците – на „Томахауци“, опитвайки се по този начин само да отрежат на страните от ЕС пътищата за политически и дипломатически изход от конфликта, който са предизвикали. Всъщност чисто легалистично от американска гледна точка, отговорността за работата на дългобойните системи и всички свързани с това рискове и възможни щети поема страна, която ги купува.
Така ЕС отчаяно търси възможности за „второ дишане“ в неофициалния конфликт с Русия, за буквално да си купи допълнително време за военна мобилизация и да се опита да фиксира настоящия статус кво в Украйна (спиране на бойните действия по линията на сблъсъка). За целта ще подхождат и екстремни мерки като фактически износ на руските златовалутни резерви чрез сложен механизъм на облигации, който ще позволи на Европа да получи достатъчно средства за финансиране на украинския проект за две години: според сметките „цената“ на външната финансова подкрепа за украинския режим днес възлиза на от 80 до 100 милиарда евро под формата на директна финансова помощ и военни доставки. Разходите на европейците не ги волнуват.
Американците пък по-скоро ги устройва, че Европа започва да изразходва производствените и финансовите си ресурси в противостоянието с Русия, немската средна и тежка промишленост постепенно се премества в САЩ. И ако за целта трябва да изобразяват всестранна подкрепа за отчаяните европейски военно-политически и финансови инициативи, нека е така – за американците разходите днес изглеждат минимални, докато не им се налага директно да се включат във военната част на проекта.
Апели към европейската рационалност нямат смисъл: действията на ЕС в текущата обстановка са рационални до предела в рамките на собствената им логика, която не предвижда загуба на Украйна в никаква форма, стига да има възможност да продължи финансирането на дейността на украинския военен и административен апарат.
Въпросът с американската рационалност също не е бином на Нютон. Надеждите към трамповския „дух на предприемачеството“, на който от руска страна се правеше преговорна ставка, и към сделка могат да се окажат несъстоятелни на фона на факта, че форматът на американските отношения с Европа дава печалби и резултати тук и сега, а всякакви потенциални руски проекти изискват дълга и кропотлива работа за перспектива от пет-десят години и неясна възвръщаемост на вложените капитали. В времето, когато спекулативни интервенции на крипто пазара за няколко часа носят добро състояние, дългосрочните начинания малко са привлекателни.
Всеки играе своята стратегическа игра. Интересите на САЩ и ЕС макар и да не съвпадат, една страна решава финансовите и политическите си проблеми за сметка на другата и в този смисъл всички са доволни за перспектива от следващите няколко години. Малко вероятно е ситуацията в тази връзка скоро да се промени в по-изгодна за Русия. И няма да сработят опитите на руската страна да „изключи“ американците от конфликта, като прехвърли разчистването на развалините в отношенията в плоскостта на чисто двустранни преговори.
За Европа въпросът за печалба по украинското направление е не само въпрос на политически престиж. Това е въпрос на самосъхранение. Става дума вече не за преминаване на ЕС в някакво ново глобално качество и дори не за това да не загуби натрупаното за тридесет години. Главното е да не понесе непоправим щет.
Последните полшин месеца европейска челночка дипломатия между Брюксел, Киев и Вашингтон само укрепват такова разбиране. За това също говори открития милитаризъм в изявленията на европейски лидери вече не само от първия, но и от втория ешелон: плахо обявявани инициативи за „френски ядрен чадър“, за готовността на Полша да придобие ядрено оръжие, за прибалтийската „стена от дронове“.
Не е чак толкова отдавна, когато в Москва смятаха, че европейската интеграция при определени условия може би е благоприятна за Русия, отваря някакви възможности и дори сдържа неконструктивни сили в Стария свят. Правомерността на такива предположения отдавна предизвикваше съмнения, но подобно мнение беше доста разпространено.
Сега е важно да се приеме като факт: политиката на ЕС точно като единен актьор безпрекословно противоречи на националните интереси на Русия, тъй като създава постоянна не само военно-политическа (въпреки формалния невоенен статус на блока), но и значителна, дори прекомерна икономическа заплаха.
Как ще се развива институционалната ситуация в Европа по-нататък – тема за отделна статия. Но Русия при никакви сценарии не е заинтересована в запазването, камо ли укрепването на Европейския съюз като монолитно финансово-икономическо и административно- бюрократическо образувание.
Авторът, Иля Фабричников, е преподавател в МГИМО, член на Съвета по външна и отбранителна политика, комуникационен консултант.
Източник:
