Проф. Нако Стефанов: В сегашните условия наред с конвенционалното разбиране за междудържавните конфликти, различни други форми, методи и средства започват да играят все по-важна роля. Така наречената „мека сила“, търговски и икономически санкции, имиджовите атаки, електронните, пропагандните и други средства, и методи на идеологическо-информационно-културно господство придобиват все по-голямо значение.
В този контекст през последните години терминът „хибридни войни“ бързо навлезе във военно-политическия и гражданския лексикон. Той не само е утвърден в научната и журналистическата литература, както и в средствата за масова информация, но също така е широко използван в официалните документи, определящи поведението на държавите на международната арена.
През призмата на гореуказаното следва да се разбира понятието „хибридни войни“. „Хибридната война“ не отменя основните причини, характера и целта на традиционните войни, включително т.нар. „тотална война“. Същността на войната и на най-новите т.нар. „хибридни конфликти“, както и преди, остава „продължението на политиката с други средства“. При което тези конфликти продължават да носят смъртоносен характер.
В резултат на мащабни процеси и тенденции, възникнали през последните десетилетия в контекста на т.нар. „глобализация по американски“, на дълбока промяна са подложени разбирането за „националната държава“, тълкуването на националните интереси и националната сигурност, а също така формите, методите, средствата за междудържавни взаимоотношения, а най-вече на нападение и защита на национална независимост и териториална цялост.
Тук трябва да отбележим, че т.нар. „глобализъм“, т.е. „глобализация по американски“, не е просто естествен процес на взаимодействие между различните човешки общности, какъвто върви от самото начало на възникване на човечеството. Това е целенасочено осъществяван глобален проект за създаване на Нов световен ред преформатиращ националните държави и общества.
Ще подчертаем, че през цялата история на човечеството основният инструмент за обществена и държавна защита и нападение са смятани въоръжените сили и употребата на въоръжено насилие. Във времето във връзка с междудържавните военни конфликти се създават някои писани и неписани правила. Според последните войната се приема като легитимно средство за разрешаване на междудържавни спорове. Но като такова тя се признава при спазване на определени условия – официалното и предварително обявяване на същата. Започва да се утвърждава разбиране, че мирното население не бива да става обект на въоръжено насилие, въпреки че доста често подобно виждане се нарушава.
Съвременността започва да разрушава доста от тези гласни и негласни регулации. Особено с началото на въоръжените конфликти, ознаменували Втората световна война правилото, от което се ръководят фашистките държави, е началото на въоръжения конфликт да е внезапно за да завари нападнатия неподготвен, така че войната не се обявява или това става след началото на военните действия. При което войната става „тотална“. Т.е. мирното население и гражданските обекти стават важна цел и предмет на въоръженото насилие от страна на регулярните военни части.
Трагичните спомени, свързани с Втората световна война, инициират различни сили през 1949 г. да приемат Първи допълнителен протокол към Женевските конвенции от 12 август 1949 година относно защитата на жертвите на международни въоръжени конфликти. Същият е препотвърден на 8 юни 1977 година. В Преамбюла към този международен документ се акцентира върху това, че „Високодоговарящите страни,
Заявявайки своето искрено желание народите да живеят в мир, напомняйки, че всяка държава има задължението в съответствие с устава на ООН да се въздържа в международните си отношения от заплахата със сила или използването на сила срещу суверенитета, териториалната цялост или политическата независимост, на която и да е друга държава или по друг начин, несъвместим с целите на ООН.
Считайки все пак за необходимо да потвърдят отново и да развият разпоредбите, предвиждащи закрила на жертвите на въоръжени конфликти, и да допълнят мерките, целящи да обезпечат тяхното прилагане…“ (цит.по https://bg.wikisource.org/wiki/Първи допълнителен протокол към Женевските конвенции от 1949 година (1977).
В сегашните условия, обаче, наред с конвенционалното разбиране за междудържавните конфликти, други форми, методи и средства стават все по-важни. Така наречената „мека сила“, търговски и икономически санкции, имиджовите атаки, електронните, пропагандните и други средства, и методи на идеологическо-информационно-културно господство придобиват все по-голямо значение.
В наши дни, заедно с държавите в световната политика освен политически партии, активно участват и други сили – сепаратистки и иредентистки групи, религиозни движения, неправителствени, икономическо-финансови и прочее организации, мултинационални корпорации, професионални обединения, частни армии и други, които пряко и непряко могат и влияят не само върху националната държава, но и върху световните събития и процеси. Новите глобални тенденции водят до мащабна метаморфоза на ценности, изкривяване на съзнанието за национална, конфесионална, социална и прочее идентичности, до промяна в характера на заплахите за международната сигурност и самото съдържание на понятието за сигурност.
Нараства ролята на случайността, увеличава се хаотичността, т.е. нелинейния характер на политическата, икономическата и социална динамика, оттук идва непредсказуемостта, както и невъзможността да бъдат използвани детерминистки подходи, основаващи се на предопределеност на резултатите на изследваните събития и тенденции. В тази връзка все повече и повече за отразяване на картината на произтичащото в света се използва терминът, изкован от американския политолог Джеймс Розенау „турбулентност“(вж. в James N. Rosenau. Turbulence in World Politics: A Theory of Change and Continuity, Princeton University Press, 1990, а също Along the Domestic-Foreign Frontier: Exploring Governance in a Turbulent World, Cambridge, 1997).
В този контекст през последните години терминът „хибридни войни“ бързо навлезе във военно-политическия и гражданския лексикон. Той не само е утвърден в научната и журналистическата литература, както и в средствата за масова информация, но също така е широко използван в официалните документи, определящи поведението на държавите на международната арена.
„Хибридните войни“ – цели, форми, методи и средства – ключови характеристики
Именно през призмата на гореуказаната динамика следва да се разбира понятието „хибридни войни“. „Хибридната война“ не отменя основните причини, характера и целта на традиционните войни, включително т.нар. „тотална война“. Същността на войната и на най-новите т.нар. „хибридни конфликти“, както и преди, остава „продължението на политиката с други средства“. При което тези конфликти продължават да носят смъртоносен характер.Нека да се опитаме да очертаем някои най-основни черти, включително начините и средствата за осъществяване на това, което наричаме „хибридни войни“:
1. Важна особеност на „хибридните войни“ в сравнение с традиционните или по-точно конвенционалните, е, че се прилага целия диапазон на налични невоенни форми, средства, методи и технологии за борба, действие и противодействие. Изключително важно е да се разбере, че като правило гореспоменатите форми, методи и средства много често се използват „интегрирано“ – паралелно или последователно. В гореспоменатите влизат:
• Дипломация – най-различни форми и методи на дипломатически практики, чрез които да се постигат поставените цели;
• „Мека сила“, т.е. прилагане на усилия за привличане чрез сътрудничество, културно влияние, предоставяне на позитивни възможности за личностно развитие и други подобни;
• „Кибер-атаки“ парализиращи и извеждащи от строя на комуникационни линии, съобщителни мрежи, важни промишлени и административни системи и т.н.;
• Мащабни информационно-пропагандни кампании, обединяваща антагонистична политизация и демонизация на противната страна, създаваща условия за вземане на неверни решения и последвалите ги непродуктивни действия и погрешна политика;
• Методите на психо-войната, в частност на т.нар. „психо-историческа война“, т.е. атаката против миналото и историята – героическите фигури, опорни събития, борба срещу менталността и традиционно формираната система от ценности и устойчиви възприятия на общественото съзнание на противната страна;
• Политическата изолация на противната страна, санкциониране на всякакви контакти и канали на взаимодействия на политически лица и представители на обществени, икономически, финансови, културни, религиозни среди;
• „Нежни /цветни, кадифени/ революции“, характеризиращи се с т.нар. „ненасилствени действия“, които често са преплетени с редица принудителни за противната страна акции;
• Икономическо-търговски, финансови и технологически войни, посредством които се осъществяват стратегически операции нанасящи значителни вреди и загуби на противната страна;
• Други.
2. Включване наред с конвенционалните на нетрадиционни военни средства и действия – участие на недържавни въоръжени единици, т.нар. „ЧВК“ (частни военни компании), други видове наемници и „купени бойци“ (псевдопартизански и диверсионни формирования, и групи за саботаж), казано с други думи „приватизация на насилието“:
3. Ключов момент при воденето на „хибридната война“ е използването не просто на политически, етнически, религиозни, социални, икономически, културни и прочее различия, както и на хора, стоящи зад тези различия. Тук става дума не само за активното създаване на агентурна и забележете „неагентурна“ мрежа сред притивниковия стан. В рамките на „хибридните войни“ една основна задача става „завербуването“ на части от, а понякога и на цели кръгове сред управляващите на противниковата страна, за постигане на собствените цели. Именно това е важно условие за победа в „хибридната война“. При което не е задължително тези кръгове да осъзнават и разбират по какъв начин и в каква посока са използвани. В тази връзка важен момент става „монтирането“ на управленски и лидерски позиции на личности с ниско равнище на обществена отговорност или такива с тежки форми на зависимост от пари, близки хора, нечестно минало и т.н.;
4. В крайна сметка наблюдаваме изчезване на класическото разбиране за фронт и въоръжен конфликт. Излиза се извън рамките на традиционния образ на войната. Понякога не е напълно ясно откъде идва заплахата и кой е истинският враг. Това, обаче, не означава, че последствията от победата над противниковата страна чрез технологията на „хибридната война“ са по-малко разрушителни за нея, отколкото при воденето на конвенционален въоръжен конфликт. Една важна причина се крие във факта, че като правило при осъществяване на „хибридна война“ обществото на противниковата страна не осъзнава изцяло, че срещу него се води война. Съответно не настъпва необходимото при водене на война равнище на мобилизация на общественото съзнание и на държавните усилия. Това е особено вярно, когато вътрешни кръгове и сили съзнателно или не, користно или поради заблуда, активно участват в „хибридната война“ срещу собствената си държава и общество, като представят врага за приятел и обратно приятеля за противник.
Всичко горенаписано свидетелства за това, че проблемите свързани с „хибридните войни“ са повече от важни и актуални предвид обществената подготовка за противодействие в съвременната силно турбулентна обстановка, където “хибридните заплахи” никнат като гъби след дъжд.
Проф. дфн, д-р ист. Нако Стефанов
