Андрей Фурсов
Необходимо е също да се помни, че от съветско-американския разрив спечели Великобритания и частта от американските елити, ориентирани към нея. В следвоенния период САЩ и СССР заедно унищожаваха Британската империя и постигнаха успех в това. През 60-те години британците започнаха да възстановяват своята империя на финансова основа, и тук СССР подпомогна Ротшилд, участвайки в създаването на евродолара. След това, в началото на 70-те години, СССР вече играе с Рокфелер в нефтени игри – и отново успява, поставяйки под заплаха възстановяваната от британците с помощта на Китай неоимперия. От началото на 70-те години „китайската карта“ започва да се разиграва от САЩ и Рокфелер; обръчът около възраждащата се като Феникс „невидима“ британска неоимперия отново започва да се стеснява, и провалянето на съветско-американското сближаване за нея става въпрос на живот и смърт.
Представляваше ли Андропов в съветското ръководство онези, които смятаха, че трябва да се играе с британците срещу американците, или пък беше избрана игра с американския елит, която в крайна сметка се оказа в полза на британците – това не знаем и вероятно никога няма да разберем. Както и да е, древните са казвали, че дори най-тънкият косъм хвърля сянка. Във всеки случай Андропов се ръководеше не от общодържавни интереси, а от интересите на своето ведомство и определен сегмент от съветската върхушка, която планираше друг вариант за сближаване със Запада, различен от разведряването на напрежението на държавно ниво. Ларуш греши относно Андропов – всичко е по-сложно. Факт е обаче, че действията на Андропов станаха един от факторите за разрушаването на СССР. Едва ли Юрий Владимирович се е стремял към това, но, както се казва, „не ни е дадено да предвидим как ще отекне нашето слово“. Особено когато не знаем кой е „шепнал“ това слово в ушите на шефа на КГБ. Във всеки случай, независимо кой е стоял зад него и чия зла воля го е подтиквала, Андропов е едновременно зловеща и мътна фигура (между другото, Брежнев в тесен кръг наричал Андропов „мътен човек“). Бил ли е самият Андропов играч? Ситуационно – възможно е. Но както по особеностите на кариерата си, така и по характера си, той беше по-скоро изпълнител, отколкото играч. Едва ли биха му допаднали почти есенинските стихове на руския поет П. Василиев:
„Аз съм опиянен от непознат хазарт,
Седя в кръга на същите играчи.
Съдбата разбърква розови карти
На предателските вечери с фалшив блясък.“
Създава се впечатлението, че Андропов е играл, имайки някакви представи за „играчите“, а може би дори и за „господарите на играта“. Но В. А. Крючков не знаеше и затова се увлече в играта, надхитри сам себе си. Това, че през 80-те години на върха на системата излязоха хора като Крючков, Горбачов, Лигачов, Елцин, Рижков, В. Медведев и други от същия сорт, свидетелства за сериозна системна не просто деградация, а дегенерация. Тя обхвана не само „червените“, но и „зелените“ – всички тези референти, „съветници на вождовете“. Достатъчно е да се прочетат писанията на Черняев, Грачов, Бовин, Бурлацки, за да се види степента на ограниченост на мисленето и ниското професионално ниво на техните автори; наистина – слепи водачи на слепи. Деградационният атрактор, заменил застойния и равнинен, изтласкваше нагоре все по-некачествен социален и човешки („антропологичен“) материал, който, попадайки в центъра на системата, още повече усилваше и ускоряваше нейната деградационна еволюция, активно подпомаган от западни съучастници, които в определен момент се превърнаха в куратори. Но да се върнем към 1987 г.
Не беше отминал скандалът с Руст, когато през юни 1987 г. в Москва се събра пленум на ЦК на КПСС. Приетите на него решения по икономиката бяха такива, че тяхното изпълнение и последвалите постановления сринаха съветската икономика, а заедно с нея – и Съветския съюз. Според Н. И. Кротов, на базата на решенията на пленума бяха приети 11 постановления, проведена беше реформа на Госплан, която подкопа това ведомство, практически беше унищожен Госснаб, а банковата система беше дестабилизирана. И тук, на пленума, завидна активност прояви секретарят на ЦК по идеологията Яковлев, който нямаше отношение към икономическите въпроси. Към икономиката – не, но към разрушаването на СССР – да, и то най-пряко. До есента, към края на годината, в резултат на решенията на пленума в СССР започна това, което добре се описва от следващото четиристишие на А. С. Пушкин:
„Безкрайни, безобразни,
В мътната игра на месеца
Завъртяха се разни бесове,
Сякаш листа през ноември…“
Яковлев се отличи и с активност в отношенията между Центъра и републиките, т.е. реално в разпадането на Съветския съюз. През 1988 г. той посети Латвия, където на практика одобри вече назряващите сепаратистки действия на част от местните власти. Другата част, която не беше готова да откъсне републиката от СССР, Горбачов пречупи през коляно от Москва, като на практика изискваше от самите ръководители създаването на „демократичен“ народен фронт, който беше сглобен отчасти от агенти и информатори на КГБ, отчасти от дисиденти и полудисиденти, свързани със западните специални служби. Същото беше и в другите републики, където агенти на КГБ по команда от Москва създаваха народни фронтове. Това означава, че през 1988 г. подготовката за разрушаването на СССР навлезе в последната си фаза. За това свидетелства и следното: не по-късно от началото на декември британски разузнавачи в рамките на „обмен на информация“ уведомиха своите съветски контакти, че СССР ще бъде разпуснат, макар все още да не беше напълно решено как точно, но трите прибалтийски републики определено ще се отделят. Дейността на Яковлев през 1988 г. именно в прибалтийското направление е едно от доказателствата за осъществяването на съветско-западен (или западно-съветски) план на играта, в който на Горбачов, подобно на старата полска игра преферанс, беше отредена ролята на „дърдорко“, на когото ще окачат загубата и ще принудят да плати сметката.
