Тимофей Бордачов
Тъй като без покровителството на САЩ Европа не успява да изгради друга външнополитическа стратегия, освен противопоставянето на Русия, европейските елити отново прибягват до изпитания метод – мита за „руската заплаха“, който присъства в общественото съзнание на държавите от Стария континент още от края на XV век.
През последните седмици европейските политически лидери изведоха конфронтацията с Русия на ново равнище. Видяхме редица провокации: неясни инциденти с дронове над Полша, предполагаемо нарушение на естонското въздушно пространство от руски изтребители и дори призиви от политици в Източна Европа за директно сваляне на руски военни самолети.
Създава се впечатление, че някои страни съзнателно се опитват да провокират конфликт между Русия и НАТО – или поне да напомнят на американците, че той е възможен. Причините за това са две, и и двете почти не са свързани с Русия.
Първо, САЩ последователно намаляват военното си покровителство над европейските си съюзници. Второ, Вашингтон обмисля да съкрати пряката военна помощ за източноевропейските държави и бившите съветски републики на Балтика. Това е тревожна перспектива за тях, тъй като през целия период на независимото си съществуване тези страни не са изградили друга външнополитическа линия освен постоянната конфронтация с Русия и извличането на материални облаги от нея.
Историческите корени на мита
Началото на мита за „руската заплаха“ не е свързано със Съветския съюз или с XIX век, когато Русия е била най-могъщата държава в Европа. Историците го отнасят към края на XV век, когато, по думите на Карл Маркс, Европа е „поразена от внезапната поява на огромна империя на изток“.
В началото на 1480-те години полските крале възнамеряват да изпратят рицарите от Ливония и Прусия на Дунав за война срещу настъпващите турци. Това обаче не устройва местните немски рицари, които вече удобно са се настанили в Прибалтика и не желаят да се изправят срещу далеч по-опасния противник – Османската империя.
За да избегнат тази съдба, те започват пропагандна кампания в цяла Европа, сравнявайки „руската заплаха“ с турската – а понякога дори я представят като по-голяма. Основната им цел е папата да признае борбата с руснаците за „кръстоносен поход“, което би им донесло и финансиране. В крайна сметка получават желаното разрешение, а властта на Орденските държави в Прибалтика се запазва още десетилетия.
Историкът Марина Бессуднова посочва, че окончателната редакция на този образ е направена в произведението „Прекрасна история за борбата на ливонските ландсгерове с руснаците и татарите“, издадено през 1508 г. в Кьолн. Тя отбелязва също, че в частната кореспонденция на прибалтийските барони темата за „руската заплаха“ не съществува – както и днес, на местно ниво никой не е вярвал, че Русия наистина ще нападне Европа.
Така, от страх и алчност, прибалтийските рицари създават мит, който по-късно се възприема в цяла Европа и постепенно се превръща в специфичното явление „русофобия“ – смесица от страх и презрение към Русия.
Историята се повтаря
Днес ситуацията е удивително подобна. Както преди 500 години, големият покровител на „неспокойните съседи“ на Русия е зает с друг, по-важен противник – този път Китай. А малките източноевропейски държави отново виждат своето съществуване единствено чрез експлоатацията на мита за „руската заплаха“.
И тогава, и сега Русия не е имала намерение да напада Европа. В края на XV век Иван III е искал преди всичко да защити търговските права на руските търговци в Балтика и да развива самостоятелни отношения със Запада.
Разликата е, че днес Полша се държи далеч по-разумно, отколкото преди векове. След историческите катаклизми на XX век страната е предпазлива и в същото време отбелязва стабилен икономически растеж, което предизвиква завист в Берлин, Париж и Лондон.
Американците също не желаят нов конфликт в Европа, който би отвлякъл вниманието им от Азия. Така има основания да се надяваме, че въпреки историческите аналогии, здравият разум и политическата рационалност на нашето време ще надделеят.
Източник: Вгляд.
Авторът е програмен директор на клуба „Валдай“, научен ръководител на ЦКЕМИ, Висшето училище по икономика (НИУ ВШИ).
