419

Конспирология – веселая и строгая наука

А. И. Фурсов

Конспирологията, освен всичко останало, винаги е разкриване на тайните на властимащите, на това как реално функционира властта, как се разпределят ресурсите, как циркулира информацията. И тъй като истинската власт обикновено е тайна власт или явна власт в нейните тайни действия и измерения, анализът ѝ по дефиниция има конспиративен характер. Разбира се, тук не става дума за конспирология в традиционния, често одиозен смисъл на търсене на заговорници, а, ако щете, за политическа икономия на заговора.

Това сладко/противно слово „конспирология“

Обикновено под конспирология се разбира област на знанието, в която историята, особено нейните резки завои, се разглежда през призмата на тайна борба, заговори и контразаговори на някакви скрити сили – ордени, масонски ложи, специални служби, тайни международни организации и т.н. Често конспирологичните изследвания се смятат за несериозни, лековати или дори направо одиозни. И за това има основателни причини.

Много конспирологични трудове са писани в търсене на сензация и печалба, откъдето идват тяхната лековатост и примитивност, често непроверени факти и т.н. Някои конспирологични произведения не са нищо повече от акции за прикритие, чиято цел е или да отвлекат вниманието от основното, от ключовата операция, карайки публиката да се съсредоточи върху грешния „шар“ или „напръстник“, и при това да спечелят от това (много вероятно е „Кодът на Да Винчи“ да е от този тип), или пък, напротив, да привлекат внимание към определена тема или проблем, да рекламират определени структури (или лица) като уж притежаващи някаква скрита мощ и т.н.

Довереността към конспирологията не се повишава и от това, че понякога тя се превръща в елемент на неомифологични конструкции (борба на „Доброто срещу Злото“, „силите на Битието срещу слугите на Небитието“ и т.н.). В такива случаи реалният и често коректен анализ се компрометира от ненаучния характер на схемата, в която той се оказва елемент, и в която научните термини са примесени с религиозни и митологични, като са функция на последните. Особено когато тези схеми се представят като „просветление“ (в стила на Распутинското „аз така виждам“), което всъщност е постмодернистка версия на мракобесие или шамански ритуали.

Понякога се случват и по-сложни комбинации: конспирологична работа се появява специално, за да бъде подложена на унищожителна критика, с цел да компрометира завинаги изследванията по даден въпрос (често това се прави преди публикуването на сериозна работа по темата). Публиката не подозира, че авторът на поръчковата работа – слепият агент – е бил снабден с неверни данни от самото начало, за да се предотврати сериозно отношение към изследванията в нежелана за някого посока и – два топки в джоба – да се неутрализира ефектът от сериозните публикации, като се подкопае тяхната стойност на информационния пазар.

Между другото, самият пазар на конспирологична литература до голяма степен е предназначен да дезориентира хората, да ги удави в поток от информация, в който не могат да се ориентират, и да отвлече вниманието от истинските тайни, от местата, където те действително се крият.

Спомнете си диалога между отец Браун и Фламбо от разказа на Честъртън „Счупената шпага“: „След минутно мълчание малкият пътник каза на големия: „Къде умният човек крие камъчето?“ И големият отговори: „На морския бряг“. Малкият кимна и след кратка пауза попита отново: „А къде умният човек крие листа?“ И големият отговори: „В гората.“ С други думи, най-практично е тайните да се крият на видно място. Тази гледна точка споделяха не само Гилбърт Кийт Честъртън и майстори на детективския жанр като Едгар По и Артър Конан Дойл, но и Александър Зиновьев: „Най-дълбоките тайни на обществения живот лежат на повърхността.“

В този смисъл една (но далеч не единствената) задача на истинската конспирология е да разчете скрития смисъл, скрития сценарий на очевидното, което лежи на повърхността и затова изглежда ясно. Включително – и това е висш пилотаж – скрития смисъл на самите конспирологични трудове. В този (и само в този!) смисъл конспирологията не е толкова отделна дисциплина (макар потенциално да е и транспрофесионална дисциплина), колкото подход, метод – дедуктивно-аналитично търсене на неочевидното в очевидното, на тайното в явното, изчисляване на скритите причини и причинно-следствени връзки, които емпирично, индуктивно не се виждат директно, а в най-добрия случай се проявяват като някакви смущения, отклонения, странни празнини. Може да се каже, че конспирологията е неразделна част от историята, социологията, политологията, политическата икономия и т.н. Истинският професионалист в тези области трябва да бъде и професионален конспиролог.

Това се обуславя не само от несъответствието между явление и същност, но и от самата специфика на социалното знание, в основата на което лежи принципиалното несъответствие между истината и интереса, което в тази област на знанието значително усилва несъответствието между явление и същност. Айнщайн казваше, че природата като обект на изследване е коварна, но не злонамерена, т.е. не лъже съзнателно в отговор на въпросите на изследователя. Човекът като обект на изследване обаче често лъже – или несъзнателно, или умишлено, като скрива или изкривява реалността в лични, групови или системни интереси. Или пък заради пленничеството си в лъжливо съзнание, или просто от незнание. Освен това в социалните системи цели групи се специализират в създаването на знание в интерес на определени слоеве, в производството на лъжливо знание. Например, в капиталистическата система социалните науки и техните кадри изпълняват определена функция – анализ на социалните процеси в интерес на господстващите групи и от тяхна гледна точка, в крайна сметка – за запазване на съществуващата система с нейната йерархия. В резултат социалният интерес на върховете се превръща в социален и професионален интерес на определена научна общност като корпорация от специалисти, чиято горна половина става идеологически-властови кадри на системата, особена фракция на господстващите групи, привилегирована обслуга.

Социалният интерес на върховете автоматично се вгражда в изследванията на научната общност, като регулира не само решаването на проблемите, не само начина на тяхното поставяне, но и това какво да се счита за научни проблеми и какво – не. Оттук идва табуто върху редица проблеми, тяхната практическа необсъждаемост. Списъкът с тези проблеми в съвременната социално-историческа наука е доста дълъг – от конспирологичната проблематика до расовите въпроси и Холокоста. Всеки анализ на знанието, който отчита изкривяващите го социални интереси, разкриването на самите тези интереси, анализът на реалността не от гледна точка на една или друга група/интереси, а на системата като цяло, по един или друг начин е свързан с конспирологията – епистемологически, по начина на мислене. Тук се разкрива двоен скрит смисъл: на самата реалност (предимно властова) и на знанието за нея (информационното).

Конспирологията, освен всичко останало, винаги е разкриване на тайните на властимащите, на това как реално функционира властта, как се разпределят ресурсите, как циркулира информацията. И тъй като истинската власт обикновено е тайна власт или явна власт в нейните тайни действия и измерения, анализът ѝ по дефиниция има конспиративен характер. Разбира се, тук не става дума за конспирология в традиционния, често одиозен смисъл на търсене на заговорници, а, ако щете, за политическа икономия на заговора.

„Съвременната политическа икономия ни учи, че малки, добре организирани групи често надделяват над интересите на по-широката публика.“ Тези думи принадлежат не на конспиролог, а на известния либерален американски икономист и нобелов лауреат по икономика Пол Кругман. Той изрично пише, че десните радикали в Америка, макар и малка група, но контролирайки Белия дом, Конгреса и до голяма степен съдебната система и медиите, се стремят да променят както настоящата американска, така и световната система.

Много преди Кругман – в началото на ХХ век – за огромната роля на малките, добре организирани групи в мащабните исторически процеси пише Огюст Кошен, използвайки примера на енциклопедистите по време на Великата френска революция. А енциклопедистите живеят и действат преди ерата на всемогъществото на медиите, чиито контрол увеличава потенциала на „малките народи“ от различен тип не с пъти, а с порядъци, превръщайки заговора в Заговор. Кругман много добре показва това на примера на дейността на неоконсерваторите в САЩ през 90-те години на ХХ век.

„Никой не иска да изглежда като луд теоретик на заговора – пише той в своята работа „Великата лъжа“. – Но няма нищо лудо в това да разкриваме истинските намерения на десницата. Напротив, неразумно е да се преструваме, че тук няма никакъв заговор.“ Думата е изречена, и тази дума е „заговор“, при това като политически-икономически феномен, като система на държавно ниво.

Конспирология като политическа икономия на капитализма

Неявният, таен аспект, аспектът на заговора като система постоянно присъства в историята, проявявайки се по различен начин в различните общества и епохи. Например, в докапиталистическите общества, особено в Азия, Африка и доколумбова Америка, тайната беше присъща характеристика на властта, но тази тайна беше на показ, очевидна. Хората знаеха за тайна власт и за тайната на властта, като самата власт до голяма степен се възприемаше като нещо таинствено. Затова в заговора като система, като особен феномен, нямаше особена нужда от конспирология. Разбира се, това не означава отсъствие на заговори и тайна борба в тези общества.

Съвсем различна е ситуацията с капитализма като система. Тъй като в капиталистическото общество производствените отношения имат икономически характер, а експлоатацията се осъществява като очевиден обмен на работна сила срещу материализиран труд, социалният процес е почти прозрачен. Пазарът, господството на стоково-паричните отношения, институционалното отделяне на властта от собствеността, на икономиката от морала, на религията от политиката, на политиката от икономиката (управлението на икономиката се отделя от административно-политическия процес – „законът на Лейн“), на икономиката от социалната сфера – всичко това разкрива социалните и властови отношения в буржоазното общество. Рационализацията на икономическите, социалните и политическите сфери и отношения максимално открива процесите, протичащи в тези сфери, прави ги принциено четими и ги превръща в обект на изследване на специални дисциплини – икономика, социология, политология.

Властта в буржоазното общество губи своята сакралност и тайнственост. Освен държавата съществува и гражданско общество. Нещо повече, капиталистическата система – или по-точно буржоазното общество в нейното ядро – е единствената, в която политическата опозиция се легализира. Властта – държавата и политиката – особено от средата на XIX век, ако не е напълно прозрачна, то е изключително видима, още повече че официално претендира за открит и рационален характер. Това, естествено, създава сериозни проблеми за нея, които с нарастването на социалните конфликти, войните и революциите от края на XIX век стават все по-остри. Нормалното функциониране на държавно-политическия механизъм в буржоазното общество изискваше изкуствено създаване на сянка, завеса – нещо, от което нямаше такава нужда преди капитализма. Впрочем, това далеч не е единственият източник на конспирологизация на политическите, финансово-икономическите и дори някои социални процеси в буржоазното общество. Има и друг – не по-малко, а може би дори по-сериозен.

Капитализмът като икономическа система има световен, наднационален (наддържавен) характер, а мястото на буржоазията е световният пазар, целият свят. В същото време формалната политическа организация на капиталистическата система се изгражда по национален, (между)държавен принцип. Тъй като стоковите вериги постоянно нарушават държавните граници, буржоазията изпитва остра нужда от организации на наднационално, световно ниво. Готови и естествени организации на такова ниво тя няма. Далеч не всички, като Ротшилд или изобщо еврейския капитал, могат да използват роднински и общностни връзки, за да решат проблема с организацията на наднационално ниво (оттук идва отбелязаната от мнозина изследователи, започвайки от Карл Маркс и Вернер Зомбарт, тясна връзка между еврейството и най-новия, т.е. формационен капитал, синхронността на техния възход от началото на XIX век). Затова буржоазията естествено използва организациите, които са налице, например масонските. Последните започват да изпълняват нови функции, включително като средство за борба с държавата (вече антифеодална, но още не буржоазна, старопорядъчна), при това не само за буржоазията, но и за други слоеве.

Работата е там, че на мястото на разрушения и разпадащ се през XIV–XV век феодализъм в Западна Европа възниква т.нар. Стар порядък (Ancien régime – израз, пуснат в обръщение във Франция през 1789 г., за да подчертае новостта на революцията и да заклейми като негатив това, което нейните водачи се стремят да унищожат), просъществувал около 300 години. Това е вече постфеодален, но още не капиталистически строй. По същество това е антифеодална машина, заинтересована от световната търговия, но изобщо не готова да допусне буржоазията в първите редици. Кралете в Стария порядък се превръщат в монарси („монархическата революция“ от XVII век), а феодалите – в аристокрация, главно дворцова.

Животът на старопорядъчната аристокрация, разбира се, е по-комфортен от този на феодалната знат, но тяхната политическо-икономическа позиция спрямо укрепващата държава се влошава. Освен това те губят феодалната си организация и са принудени да се задоволяват с организационните форми, които им предлага/налага държавата. Именно това обуславя възраждането през XVIII век – второто издание на стари и появата на нови – масонски организации. Тук ключов момент е втората четвърт на XVIII век, когато съвпадат, от една страна, династичната революция в Англия от края на XVII век и последвалата борба между Стюартите и Хановерската династия – което става политическа причина за възраждането на масонството в Англия; от друга страна, появата на първата новоевропейска антисистемна „фабрика за мисли“ – компанията на енциклопедистите. Последните разгръщат систематично въздействие (серия психоудари) върху цели слоеве, подкопавайки Стария порядък отгоре, от главата. Следващият етап в развитието на конспиро-структурите ще бъдат 1870–1880-те години, а третият – следвоенното тридесетилетие (1945–1975 г.). Днес, изглежда, приключва третата епоха в развитието на световната сянка. Възникнали като средство за уреждане на династични отношения на национално и общеевропейско ниво на различни сили, масонските структури доста бързо придобиват функции на световно управление. Този процес се развива едновременно с усилването на Великобритания като хегемон на капиталистическата система, нарастването на влиянието на Източноиндийската компания (по-късно тя ще изиграе огромна роля в формирането на тайни и явни форми на световна власт), а след това и борбата между нея и британската държава.

Времето на оформянето на сенчестите, задкулисни структури на световно управление (СМУ), които по същество са конспиро-структури, е периодът 1770–1840-те години – епохата на революциите и масовите движения. Но масовите движения някой трябва да организира и финансира. В европейските условия на първата половина на XIX век това можеха да бъдат само Великобритания и СМУ, чиито интереси тогава съвпадаха – тази страна се превръщаше в тяхно пристанище.

СМУ (това далеч не са само масоните, но и парамасонски организации, финансовият капитал, който по природа действа в сянка и се превръща във финансов аватар на СМУ поради своя наднационален и сенчест характер, а икономическа база на СМУ става индустриалната система на производство) се оказват третият – наред с капитала и държавата – субект на капиталистическата система, довършвайки я до цялостност и превръщайки държавата във функция на капитала на световно ниво. В „дългите петдесет години“ (1848–1867/1873 г.) капитализмът, изразявайки се марксистки, се превръща не само в начин на производство (от начин на обращение), но и във формация, в истинска световна система (а не североатлантическа световна система).

СМУ изразяват цялостните и дългосрочни интереси на върхушката на световния капиталистически клас, които далеч не винаги и не във всичко съвпадат с интересите на отделни фракции на този клас, отделни държави, а понякога и самите СМУ – в това се проявява диалектическата нетъждественост на последните спрямо самите себе си. Във всеки случай капитализмът като система е невъзможен без СМУ, неговата политическа икономия и история не могат да бъдат написани без отчитане на тези структури – това би било нещо като изобразяване на сфера като кръг или – още по-лошо – като съвкупност от точки.

Масонството и парамасонството, които са само един от източниците и съставните части на СМУ (наред с традициите на венецианската аристокрация, нейните финансови и разузнавателни структури), на нов етап от историческото си развитие стават средство за тайна самоорганизация преди всичко на онази част от господстващите групи на Стария порядък, която е загубила своите старопорядъчни феодални форми на организация и чиито социални позиции са отслабвани преди всичко от държавата и отчасти от възхода на нови социални слоеве.

Освен това, в променените условия пред аристокрацията, а по-късно и пред буржоазията, стоят задачи, много по-сложни от тези пред феодалите, и решаването им открито, публично е затруднено. Оттук – усилването на тайните организации, задкулисните структури, които още от самото начало придружават Модерна – както старопорядъчния, така и буржоазния. При това броят на тези организации нараства, а ролята им се увеличава с усложняването на социалната реалност и световната експанзия на Европа, т.е. с превръщането ѝ в Запад като ядро на световната капиталистическа система.

С напредването на публичното „одържавяване“ на населението, превръщането му в граждани като агенти на публичната политика, пропорционално нараства ролята на тайна, задкулисна политика, тайна власт, при това не само на извън-държавни – масонски и други тайни общества, – но и на самата държава. Последната, в условията на разширяване на публичната сфера и нарастване на значението на гражданското общество, отвежда в сянка, зад кулисите най-важните аспекти, страни и направления на своята дейност, реалната власт и нейните основни механизми. И колкото по-голяма част от населението получава избирателни права, колкото по-публична става политиката, колкото по-демократично (външно) е обществото, толкова по-значима част – особено през ХХ век – от реалната власт се отвежда в сянка, действа конспиративно, в режим на заговор.

С други думи, заговорът е обратната, тъмна, сенчеста страна на демокрацията и публичността, по същество – тъмната/сенчестата страна на Модерна в неговото североатлантическо ядро. Епохата на Модерна може да се разглежда по различни начини, включително като процес на нарастване на тази сянка, която първоначално знае своето място, а след това – в „дългите двадесет години“ (1914–1933 г.) – се разменя с господаря, става основна, и, което е поразително, това почти не намира отражение в науката за обществото. А е ясно, че сянката трябва да се изучава по коренно различен начин от това, което я отхвърля – с други методи и средства. А сянка, която се е разменила с господаря, още повече. Но да се върнем в епохата на ранния Модерн, в младостта на Модерна.

Ако бившата феодална аристокрация използва масонските и други тайни общества, защото е загубила своята традиционна явна организация, то третото съсловие (буржоазията и обслужващите я адвокати, журналисти и особено философи) просто няма, не е успяло да изгради свои официални организации, а формите, предлагани от държавата, не го устройват. Оттук идва интересът на новите слоеве на Европа към тайните общества като средство за самоорганизация. Негативният фокус на тази самоорганизация – държавата на Стария порядък („абсолютистка“, „барокова“) – става общ знаменател, обща платформа за представителите на старите и новите слоеве.

Повтарям: масонските и другите тайни общества бяха наднационални (това обективно ги противопоставяше на държавата, която ставаше все по-масово ориентирана, открита и публична), което отговаряше на икономическите и социалните интереси на върхушката на световния капиталистически клас и особено на буржоазията. По този начин Заговорът стана форма на самоорганизация на старите и новите групи на Европа като световна система (а от средата на XIX век – като световна система) през XVIII – първата половина на XIX век по отношение на държавата и масите – както на вътрешнонационално, така и на световно ниво – в борбата за власт, ресурси и информация в постоянно променящите се и усложняващи се условия. При това ролята и значението на буржоазния сегмент постоянно се усилваха, преплитайки се с аристократичния, – външно при запазване на предишните форми.

СМУ и революционерите: две страни на една монета или „Долу е същото като горе“

В дейността на масоните и парамасоните нямаше нищо демонично или мистично – само борба за власт, ресурси и информация, но борба не толкова в краткосрочна перспектива и с краткосрочни цели – макар и това също, – колкото с дългосрочни макросоциални, геополитически и геоикономически цели. Опростявайки историческата реалност и извличайки от нея векторната логика, може да се каже, че почти всички големи революции на епохата на Модерна преди всичко елиминираха онези структури, които пречеха на ефективното функциониране на върхушката на световния капиталистически клас и свързаните с нея групи като световна, наднационална сила. Пречеха преди всичко наднационалните структури, но не икономически, а политически – имперски – тип: Османската, Австро-Унгарската, Германската и Руската империя. В революциите от началото на ХХ век, в техните мишени ясно се проследяват интересите на англосаксонското ядро на капиталистическата система – ядро, което стреля с две ръце, по македонски, с помощта на национализма и интернационализма (социализма) – неотразима комбинация.

Революциите на европейския Модерн, освен всичко останало, постоянно адаптираха – модифицираха държавните структури към нуждите на световния пазар, а следователно – към интересите на господстващите на него групи. Не случайно революциите и, разбира се, войните се случваха всеки път след изчерпването – завършването на определена епоха в историята на световния пазар, световната система, когато нивата на световната печалба на ядрото на капиталистическата система започваха да намаляват.

Особено показателно е, че всеки нов етап в развитието на капиталистическата система модифицираше стари или създаваше нови конспиро-структури (К-структури), съответстващи на усложняващите се задачи за управление на световните процеси, масите, а от определен етап – информацията, културата (психоисторията). И тези структури трябваше да бъдат тайни, затворени, защото създаването на публични структури е, първо, дълъг, процедурен процес; второ, той е длъжен да отчита широките интереси.

Подчертавам още веднъж: мащабът, сложността и затвореността, т.е. сферата на дейност на К-структурите и тяхното сенчесто качество, нарастваха и се усилваха пропорционално на световната експанзия на капитала, Запада, усложняването на съвременния свят, както и развитието на публичната политика, нацията-държава и формалната демокрация. С други думи – на всичко това, което би трябвало да направи процесите на управление на обществото прозрачни в тяхната рационалност и рационални в тяхната прозрачност. На това, всъщност, претендира буржоазното общество. И си го приписва като заслуга, скривайки в сянка, във вътрешните сиви зони, отвеждайки в тях всичко това, което не трябва да бъде прозрачно за масовия поглед и не може да бъде представено като рационално за мнозинството от населението, тъй като не отговаря на неговите интереси или направо им противоречи. Както отбелязва Майкъл Паренти, в буржоазната държава се харчат три долара от правителствените средства за защита на един долар частни инвестиции, но за това е нужно или да се замае главата на хората с пропаганда, или да се извърши цялата работа втайне.

И не става дума само за класови различия и несъответствие на икономическите интереси на върховете и основната маса от населението. Става дума и за друго: конкретно тези различия и несъответствия се проявяват в епохата на капитализма в противопоставянето на наднационалната (и стремяща се към създаване на своя наднационална, световна организация) върхушка и национално организираното население.

Формално господстващите групи са част от своите нации и, следователно, от нациите-държави. Нещо повече, значителна част от тях имат национални класови интереси, т.е. тук налице е и съдържателна принадлежност. Въпреки това интересите на съществен сегмент от буржоазията обективно са наднационални и интернационални (това е едно от основните вътрешни противоречия на буржоазията, нейната национално-интернационална нетъждественост спрямо самата себе си). Общо взето, трябва да се каже, че истинските интернационалисти, противно на мнението на Маркс, Енгелс и други, не са пролетариите, а буржоата. Историята на Интернационалите, особено на Втория, е красноречиво свидетелство за това. „Интернационалите“ на буржоазията – капинтерн, фининтерн – в крайна сметка се оказаха по-ефективни от всички антикапиталистически Интернационали.

Разбира се, социализмът/комунизмът като движение и система възниква като антагонист на капиталистическата система. Но той се оформя преди всичко на международно ниво, а не на национално-държавно. Полето на неговата дейност, мащабът, основните му характеристики са същите като на международния капитал, на който той се противопоставя, с който се бори (причем самата тази борба разчиства полето за бъдещото съществуване – и бъдещи битки). Но не само се бори, има и сътрудничество – косвено, наведено, а понякога и пряко. На границата на XIX–XX век такива бъдещи противници, които едновременно се борят един срещу друг и заедно – срещу империите на XIX век, бяха световният социализм/комунизъм и световният фининтерн. Тях ги свързваше принципът на единството и борбата на противоположностите. Това единство на средносрочните интереси се прояви както в задкулисния механизъм на руската революция от 1905–1907 г., така и в още по-голяма степен – в двете революции от 1917 г., когато международният капитал действаше ръка за ръка със социалистите, първо с умерените, а после – с крайно левите.

Не говоря дори за контактите през 60-те и 70-те години на ХХ век между съветското и американското ръководство, в които се отразяваше стремежът не само да се договорят тайно върховете на двете страни, но и да се създаде някаква наднационална координационна структура над системните бариери. Външно проявление на този стремеж беше, в частност, създаването на Международния институт за приложен системен анализ във Виена като своего рода параван, като акция за прикритие на основната операция. В крайна сметка тази операция се обърна срещу съветското ръководство, то попадна в капан и загуби, а самите контакти от първоначално равноправни отношения се превърнаха в отношения на международни господари и руски прислужници – наподобяващи комисията „Гор–Черномирдин“.

Важно е да се отбележи следното: природата и логиката на развитието на капитализма водят до три последствия. Първо, възниква международен слой, чиито интереси в основата си не съвпадат с национално-държавните интереси, а затова изискват специално, преимуществено тайно организационно оформление. Второ, оформя се международно социалистическо/комунистическо движение, чиито интереси също в основата си не съвпадат с национално-държавните интереси – както заради световния характер на целите и задачите на движението, така и защото това движение се противопоставя на легалната власт. Това, от своя страна, става двойна причина за превръщането както на международните, така и на страновите организационни форми на комунизма в К-структури. Трето, при действащите на едно – наднационално – поле две групи К-структури, два заговора – международно-капиталистически и международно-комунистически – въпреки теоретическия дългосрочен антагонизъм, често съвпадат средносрочните интереси, особено по линия на обектите на борба.

В резултат между тях възниква свръхтайно – мрежово, косвено, а понякога и непосредствено (финансиране, дипломатическа помощ, информационна война и т.н.) – взаимодействие. Пред нас е свръхзаговор, чиито тайни се пазят особено строго и от двете страни, а опитите за изясняване на ситуацията се отхвърлят от представителите и на двете страни като клевета или евтина конспирология.

Целта на интернационал-комунистите е счупване на системата, революция, световна република начело с комунистическа контраелита, с други думи – нова система. Целта на интернационал-капиталистите, фининтерна, е световна капиталистическа система без империи и с максимално отслабена нация-държава, т.е. различна, нова структура на същата капиталистическа система.

В периодите на социални кризи – например, в ситуация на спадане на нивото на световната печалба – обектът на борба за интернационалистите беше един и същ, но в различна ипостас: комунистите се бореха срещу него като срещу система, а капиталистите – само като срещу структура, на чието място подготвяха нова структура на същата система. В тази борба комунистите се опитваха да използват фининтерна като антисистемен ледоразбивач на международно ниво (впрочем, конкретните резултати рядко излизаха сериозно извън национално-държавните рамки), докато интернационал-капиталистите използваха социалистическото движение за структурна преустройка, за рестартиране на матрицата в духа на филма „Матрицата – 2“. Да се противостои на двуръкия – системно-антисистемен – меч, на двойния – финансово-политически – удар беше много трудно. Крушението на империите в първите две десетилетия на ХХ век свидетелства за това с пълна очевидност. Трябва ли да се казва, че интернационалните върхушки – капиталистическа и комунистическа – трябваше да развиват своята съвместна или поне паралелна дейност като свръхтаен заговор – още по-таен, защото в своята пропаганда и едните, и другите призоваваха, първо, към открита и честна публична политика, и второ – към непримирима, не на живот, а на смърт, борба помежду си?

Сянката, която престана да знае мястото си

Прозрачно-рационалните условия и институции изключително затрудняват нормалното функциониране на капиталистическата система, световния пазар, буржоазната държава, натрупването на капитал като цяло. Последното, поне в определени периоди, изобщо изисква издигането на антисистемни сили, които трябва да се отглеждат и подготвят – естествено, по К-структурен начин. Не говоря дори за това, че национално-държавните институции обективно демонизират буржоазията, отслабват нейния световен политически потенциал. Затова още от самото начало на съществуването на капиталистическата система редом с нейната материя – публичните форми на власт, управление на икономиката, обществото и информационните потоци – възниква и се развива антиматерия, или, ако щете, тъмна материя – К-структури, задкулисието. Редом със света на държавата и партиите – антисвят на затворените и тайни общества (клубове на световния елит), както системни, така и антисистемни, отразяващи, при това в ускорен вариант, нарастващата сложност на световното ниво и, по този начин, изпреварващи откритите структури с една крачка, а следователно получаващи възможност да ги управляват или поне да насочват тяхната дейност. Всъщност трябва да се говори не за два свята, а за един, който има две страни – открита и сенчеста, при това, въпреки някои характеристики на игра с нулева сума, втората постоянно измества първата (в този смисъл конспирологията има голямо бъдеще; това е наука на бъдещето и за бъдещето, за съжаление).

Сенчестата страна уравновесява видимата страна в интерес на интернационалното (днес – глобално) малцинство. Ако тя не превръща демокрацията, разделението на властите, гражданското общество и т.н. на Запада напълно във фикция, то поне сериозно ги подкопава и отслабва, изпразва тяхното съдържание до такава степен, че господарите на капиталистическата система с минимум препятствия да могат да реализират своите интереси и своята социална същност като агенти на световното натрупване на капитал. Демокрацията става удел на избраните – плутокрацията. Особено належаща тази задача се оказа след Втората световна война – в условията на масово общество, възхода на средната класа, триумфа на нацията-държава във формата на welfare state („държава на благоденствието“) и противопоставянето на Запада и Съветския съюз.

Заговорът премахва противоречието между световното и държавното ниво на системното битие на върхушката на световния капиталистически клас в полза на първото. Днес, в условията на глобализация, това става почти автоматично. В този смисъл глобализацията, премахваща противоречието „световно-държавно“, правеща го ирелевантно, сама може да се разглежда като заговор от глобален мащаб – само без мистика, демонизация и евтина конспирология. Между развитието на държавата и придобиването от нея на все по-публични и общонационални характеристики, от една страна, и усилването на значението на конспиративния, таен аспект на функционирането на властната система, изместването на реалната власт в сенчестата зона, а следователно, деполитизацията на самата политическа власт – от друга, има право пропорционална връзка.

Най-пълноценната форма на държавата е нацията-държава. По същество това е връх в развитието на държавността от гледна точка на нейната формална рационализация и включването на населението в държавата като нейни граждани.

В същото време именно нацията-държава, както смята Пиер Бурдьо, притежава в най-голяма – в сравнение с другите форми на държавата – степен качествата на фиктивен субект. Става дума, следователно, за фиктивността на много от декларираните качества на нацията-държава като публично-правов и общонационален институт. Реалният субект в нацията-държава, според френския социолог, не са нито нацията, нито държавата, а групи индивиди, реализиращи своите групови и корпоративни интереси под прикритието на държавни или под покрова на държавна тайна.

Както показва Бурдьо, има цял ред професионални и социални групи, които са заинтересовани от прокарването на фикцията за държавата като единно колективно тяло или, както би казал Томас Хобс, „изкуствен човек“. Мисля, че всъщност „изкуственият човек“ е в значителна степен фиктивен Гъливер, вътре в който сноват и действат реални лилипути, представящи своите дребни дела като подвизи на Гъливер, като общо, национално благо.

Във Франция Бурдьо смята за такава група общността на юристите, техните корпорации, на което в немалка степен е спомогнала централизацията на съдилищата в тази страна. Друга група са учените, преди всичко в областта на политическите, социалните и хуманитарните науки. Много важен е изводът на Бурдьо, че самата формализация – рационализация на държавата, превръщането ѝ в абстрактен принцип, отделен от персонификаторите, е не само обективен процес на еволюция на държавата като цялост, но и резултат от съзнателната дейност на заинтересовани икономически, социално-политически и професионални групи, които, подтиквайки този процес, използват неговите материални и идеологически резултати в своите групови и корпоративни интереси. Едновременното възникване на нацията-държава и феномена на идеологията, т.е. на такова светско рационално знание, чиято цел е да представи частните интереси като общи, не е случайно. Това са двете страни на една и съща монета.

Ако формулираме тезите на Бурдьо на друг език, юристите и „академиците“ – поне онази тяхна част, която е включена в истеблишмента или го обслужва – действат като персонификатори на социално-политически заговор. Въпреки това всъщност този заговор е вторичен, и Бурдьо би трябвало да го отбележи. Първичният заговор съставляват тези, в чиито ръце са властта и богатството, които плащат за функционирането в техен интерес на корпорациите на юристите, академиците и др. Във всеки случай пред нас е сенчест свят, сенчеста йерархия на различни нива, обратната страна на нацията-държава, която е реалната. Фасадата се оказва само повече или по-малко фикция – платно с нарисуван на него огън, зад което се крие потайна вратичка. А ключът за нея трябва да бъде откраднат от конспиролога от карабасите-барабаси на капиталистическата система и обслужващите ги дуремари, лисици алиси и котки базилио на интелектуално-идеологическия труд.

В сенчестия свят границата между обикновеното функциониране на К-структурите и сенчестото функциониране на формалните и открити структури се размива. Показателно е, че именно с възникването на нацията-държава, т.е. тази форма, при която държавата в максимална степен се превръща във функция на капитала, сенчестият, извънполитически, наддържавен аспект на функционирането на властта придобива своя завършен вид, което създава условия за размяна на местата на господаря и сянката или за реално излизане на първите роли на различни К-структури.

К-структурите на ХХ век са преди всичко (макар и не само) отговор на натрупващите капитал към нацията-държава на световно ниво, а към гражданското общество и всеобщото избирателно право – на държавно ниво. Колкото по-прозрачни (външно) са действията на държавата, колкото по-ограничена е тя в своята открита дейност, толкова по-широка е затворената, сенчестата, сивата зона на нейната активност. Колкото повече тайни функционални органи има държавата, толкова по-автономни са те – до създаването на собствена икономика (най-често в съдружие с криминални елементи), до воденето на собствена външна политика. Сянката, както вече беше казано, започва да подчинява своя господар, а глобализацията създава добри условия за това. Колкото повече постижения на откритост на национално ниво, толкова повече контраусилия на сенчесто – предимно световно – ниво (закон за запазване на веществото, енергията – и, ще добавя, информацията – в социосферата).

Но ето какво е интересно: съвременната наука за обществото е конструирана така, че опознава и изучава само видимата страна, материята, света – за това тя има триадата „икономика – социология – политология“. А за сенчестата зона, К-структурите, тъмната материя, антисвета – т.е. пространството, където се вземат основните решения, където се осъществява реалното управление на обществото, психоисторията в различните ѝ информационни потоци – наука няма. Парадокс: без да изкривяват или почти без да изкривяват реалността сами по себе си, дисциплините на триадата чрез факта на своята монополизация на изучаването на обществото автоматично изкривяват картината на света, изключвайки от нея поне половината, която уравновесява със своята скрита тежест историческото значение на масовите процеси и нерядко ги насочва.

Това, че конспирологията не се е оформила институционално, а остава занимание на отделни лица, често любители (в научната среда конспирологията обикновено е „не комилфо“), не е случайно: съвременната наука за обществото е изградена под интересите на натрупващите капитал, които стриктно пазят собствените си тайни – основния механизъм на функционирането на своята система. Затова истинската конспирология не е просто една от социалните дисциплини сред социологията и другите, тя е равно- и равнопоставено на тях епистемологическо поле със свое вътрешно членение, със специални методи за обработка на информация и изследване, със своя висша математика. Тя е поле и средство за социална борба в научната сфера, а К-структурите са само един от нейните обекти.

Ако говорим за последните, модификацията на стари или формирането на нови К-структури обикновено се случваха в навечерието, по време и веднага след големи войни. Може да се каже, че заговорът беше конкретна форма на подготовка на войни – система за идентифициране, артикулиране и представяне по таен начин на определени интереси, преимуществено на наднационално ниво. А най-доброто средство за реализация на този процес бяха различните затворени или просто тайни структури и техните агенти. Причом много от тези структури се създаваха на най-високо ниво. Един от най-добрите примери е групата на Сесил Родс, чиято история великолепно описва американският историк Карол Куигли (1910–1977) в работата си „Англо-американският истеблишмент“, публикувана през 1981 г.

През февруари 1891 г. в Лондон е създадено тайно общество, чието съществуване Куигли смята за „един от най-важните исторически факти на ХХ век“. Бащи-основатели на тайната структура са три изключително влиятелни фигури в британския обществено-политически живот – Сесил Родс (основател и съсобственик на диамантодобивната корпорация „Де Бирс“ и други минно-промишлени монополи в Южна Африка), Уилям Томас Стед (най-известният и сензационен журналист на онова време) и Реджиналд Балиол Брет (по-късно лорд Ешър, приятел и довереник на кралица Виктория, а по-късно – най-близък съветник на Едуард VII и Джордж V). Главната цел на тази група – укрепването на Британската империя в условията на загубата на хегемония от Великобритания – е формулирана още в първото завещание на Родс през 1877 г. (самата структура се споменава в пет от седемте му завещания): „Разпространение на британското управление в света, усъвършенстване на системата за емиграция от Обединеното кралство и колонизация от британски поданици на всички земи, където средствата за съществуване могат да се придобият чрез енергия, труд и предприемчивост <…> в крайна сметка връщане на Съединените американски щати като съставна част на Британската империя, консолидация на цялата империя, въвеждане на система за колониално представителство в имперския парламент, което може да спомогне за сплотяването на разединените членове на империята, и накрая, основаването на такава велика сила, която ще направи войните невъзможни и ще спомогне за най-добрите интереси на човечеството.“

Като модел за организацията и функционирането на тайното общество Родс избира йезуитите. В последните две завещания обществото не се споменава: вече доста известен, Родс не иска да привлича внимание към него. Членовете на групата, в която се отличаваха два кръга – вътрешен („Общество на избраните“) и външен („Асоциация на помощниците“) – бяха видни политици, журналисти, дейци на науката и образованието. Обществото привличаше на своя страна хора със способности и положение и ги привързваше към себе си чрез брачни връзки или чувство на благодарност за служебно повишение и титли. И вече с помощта на привлечените то влияеше на държавната политика, главно чрез заемането от членовете на групата на високи постове, максимално защитени от влиянието на обществеността, а понякога и напълно скрити от нея.

Тайното общество беше саморазвиваща се разклоняваща се система. Така вътре в групата на Родс с времето израсна групата на Милнър, която след 1916 г. стана нейният реален център. Главната установка на Алфред Милнър (той я заимства от идеите на Арнолд Джоузеф Тойнби – чичо и съименник на известния философ на историята): разширяването и интегрирането на империята и развитието на общественото благоденствие са необходими, за да продължи да съществува британският начин на живот, разкриващ всички най-добри и висши способности на човечеството.

През 20-те години на ХХ век един от най-важните инструменти на обществото като цяло и на групата на Милнър в частност става създаденият и напълно контролиран от тях Кралски институт за международни отношения (КИМО). Истинският основател на института е Джордж Натаниъл Кързън, а началото на КИМО е поставено на съвместна конференция на британски и американски експерти в хотел „Маджестик“ през 1919 г. Щатът на института се състоеше от съвет с председател и двама почетни секретари и малка група служители. Сред последните най-значителната фигура беше вече другият Арнолд Джоузеф Тойнби – племенник на приятеля на Милнър, автор на прочутия многотомник „Изследване на историята“.

КИМО организираше дискусии и изследователски групи, спонсорираше изследвания и публикуваше техните резултати. Институтът отпечата „История на мирната конференция“ и издаваше „Журнал“ с отчети за дискусиите, както и годишния „Обзор на международните дела“, съставян от неговите служители (предимно Тойнби) или членове на групата на Милнър. Друг годишник беше „Обзор на отношенията в Британското съдружество“, финансиран с грант от нюйоркската корпорация Карнеги. Институтът създаде филиали в доминионите и дори разпространи влиянието си върху страни извън Съдружеството – чрез Организацията за интелектуално сътрудничество на Лигата на нациите. От времето на чехословашката криза през септември 1938 г. КИМО стана неофициален консултант на Министерството на външните работи, а с началото на Втората световна война официално се превърна в негов изследователски отдел.

Голямо беше влиянието на групата върху средствата за масова информация. Нейни рупори бяха вестник „Таймс“ и тримесечният журнал „The Round Table“ (издаван от 1910 г., замислен като средство за влияние върху онези, които формират общественото мнение). Освен това групата оказваше значително влияние върху списанията Quarterly Review, The Economist, Spectator.

От студената война – към глобализацията, или Големият лов на К-структурите

К-структурата на Родс–Милнър възниква и активно действа в епохата на империализма, наричана още „епоха на съперничеството“, през 1875–1945 г., когато хегемонията на Великобритания вече отминава, а новата хегемония още не е установена. С установяването на тази хегемония на арената активно излизат нови играчи – финансовият капитал (който организира кризата от 1929 г. и изиграва огромна роля в развързването на последната световна война), държавно-монополистическият капитал (предимно във вид на военно-промишлен комплекс), транснационалните корпорации и набиращите все по-голяма сила и автономия благодарение на студената война специални служби. Всички тези агенти действат в значителна степен тайно, а затова създават нови К-структури (или придават нови функции на стари).

Развитието на финансовия капитал, формирането на държавно-монополистическия капитализъм (ГМК) през 20-те и 30-те години на ХХ век и на транснационалните корпорации през 50-те и 60-те години – всичко това води до появата на нови К-структури, които изиграват огромна роля в подготовката съответно на Втората световна война и на студената война. Това са Съветът по международни отношения (1924 г.), Билдербергският клуб (1954 г.), Римският клуб (1968 г.) и Тристранната комисия (1973 г.). Боевото кръщение на последната, както твърди Луис Гонсалес-Мата (бивш служител на Главното управление за сигурност на Испания, сътрудничил с ЦРУ), е ликвидацията през 1974 г. на премиер-министъра на франкисткото правителство и „твърдоглавия недемократ Кареро Бланко“. Неговото място заема либералът Фрага Ирибарне, подставено лице на Тристранната комисия. Смята се обаче, че тези структури с богата конспиративна дейност до голяма степен представляват фасада, а понякога и просто акции (структури) за прикритие – за истинските конспиро-структури просто не знаем, те са добре скрити там, където умният човек крие камъчетата – сред камъчетата на морския бряг. Изчисляването и научно обоснованият търсене на такива структури-невидимки е една от задачите на конспирологията.

Ако преди Втората световна война императивът на развитието на световната конспиросфера беше разширяването и усложняването на капиталистическата система, то след нейния край акцентът се измести към сферата на противопоставянето на две системи – капиталистическа и антикапиталистическа. Противопоставяне, което роди принципно нова форма на война. По навик използваме за нейното определяне метафората „студена война“. Като метафора този термин е напълно подходящ, но не разкрива същността на явлението, на принципно новата – психоисторическа – война срещу СССР, която се развиваше главно под формата на заговор и която наред с западните правителства водеха различни наднационални К-структури. Досега не сме анализирали социалната природа, механиката и логиката на тази война като принципно нов феномен в световната история. Нов не само по своята същност – проектна, но и по своя генезис, т.е. като феномен, в значителна степен създаден от К-структури, от заговор. Студената война изобщо не е нещо по-малко опасно по своите последствия от горещата война. Това не е мирно противопоставяне, а най-истинска война, но обектът на унищожение, на убийството в нея не е отделният човек, не физическият индивид, а социалният индивид, системата. Да, тази война е главно безкръвна, но от това не е по-малко страшна.

Именно в своята К-структурна ипостась, още от 50-те години, а още по-активно от 60-те години на миналия век, специалните служби, разузнавателните управления и други подобни започнаха тясно да преплитат дейността си с тази на транснационалните корпорации (ТНК), като често действат не толкова като органи на държавата, колкото като органи на ТНК, които създаваха своята световна мрежа – както явна, така и тайна, свой собствен свят – редом, над и под – света на държавите.

С други думи, не само че в следвоенната епоха в САЩ възникна неформална структура от военни служби и разузнавателни служби с ядро в лицето на ЦРУ (Майкъл Паренти нарича тази структура „държава на националната сигурност“), която с времето установи неформални връзки с аналогични служби на други страни, създавайки нещо като транснационална корпорация на специалните служби – тези структури започнаха тясно да си взаимодействат с ТНК като по-удобен и значим партньор, отколкото държавата.

Методите, чрез които ТНК осъществяват планирането и оперативните си функции, значително изпреварват аналогичните методи на нацията-държава, благодарение на такова организационно оръжие ТНК оставят нацията-държава и нейната международна система далеч назад. Именно към ТНК К-структурите започнаха да насочват своята дейност. През 90-те години това доведе до появата на „външни политики“ на ТНК, специалните служби и различни агенции, паралелно с външната политика на самите държави. А самата външна политика на държавите става все по-тайна, К-структурна, което допълнително отслабва държавата, денационализира я.

Да се върнем обаче в началото на следвоенната епоха. СССР като антикапиталистическа система не успя да създаде социално организационно оръжие, адекватно на новата епоха. Коминтернът като организационна форма (организационно оръжие) и К-структура беше адекватен за отминаващата епоха на войни и революции и не я надживя, тъй като, колкото и парадоксално да звучи на пръв поглед, се оказа слабо пригоден за епохата на глобалното противопоставяне на системи. Разпускането му от Сталин през 1943 г. само на пръв поглед изглежда конюнктурно решение. Всъщност към този момент Коминтернът вече беше изпълнил своята историческа роля, при това главно през 20-те години. Не случайно в периода 1919–1928 г. се проведоха шест конгреса на Коминтерна, а в периода 1929–1943 г. – само един (последният, VII, през 1935 г.).

Точно когато СССР в противопоставянето си с капиталистическата система по същество се отказа от тактиката на Коминтерна, все повече се интегрирайки в между държавната система и държейки се на международната сцена, макар и като особена, но все пак държава, САЩ приеха на въоръжение тактиката на Коминтерна. През 1953 г. сенатската комисия по международни въпроси стигна до извода за невъзможността на мирно съжителство със СССР и като следствие – за необходимостта от активизиране на противопоставянето на световно (глобално) ниво под формата на подривна дейност, преди всичко в психоисторическата сфера.

Тази дейност, естествено, изискваше адекватни на своята природа К-структури на глобално ниво, които благодарение на нея се оказаха „властелини на пръстените“ на Запада. Студената война, по този начин – подчертаваме отново – стана средство за прехвърляне на реалната власт в самия Запад, в ядрото на капиталистическата система, в ръцете на К-структури от глобален мащаб, преместване на тази власт на глобално ниво. И това се случи точно когато системният антикапитализъм в известна степен освободи това ниво, оттегли се от него – глобален играч се оказа държавата, която изобщо не е пригодена и предназначена за това ниво.

Глобалното пространство по своята социална конструкция е нееднородно. Глобалният свят изобщо не е цялата планета като цяло. Глобалният свят е светът на богатите зони на Севера, т.е. в ядрото на капиталистическата система, и техните точки – анклави в останалия свят. Глобализацията е именно връзката – мрежата на тези зони и точки, включването им в единна система с едновременно и задължително изключване на всичко останало от нея. Глобализацията, по същество, е изключване от света на богатите точки (пуантилистки свят), изтласкване в неоварваризация, в неоархаизация, в сиви зони на 80 процента от световното население. Именно К-структурите в тяхната функция на световно управление са най-добре пригодени за реализиране на подобен цивилизационен остракизъм.

Ясно е, че този процес не може да бъде нито мирен, нито безболезнен. Този процес е война. Глобализацията е именно социална война, или по-точно, такава форма на геоисторически действия, в която границата между война и мир е изтрита, в която военни цели се постигат с мирни средства, и обратното. Външно това изглежда като световен хаос, световен безпорядък, където силни и слаби воюват помежду си и едни срещу други, където Саддам рискува да нападне Кувейт – предизвиквайки САЩ, където хуту и тутси се избиват взаимно, където американците бомбардират Югославия и Афганистан. Впрочем, този хаос до голяма степен се създава, управлява и насочва.

Ако в световните войни се решаваше въпросът кой ще бъде хегемон на капиталистическата система, то в глобалната студена война се решаваше въпросът кой ще бъде господар на планетата като цяло и коя социална система ще бъде единствена на нея. Световната пуантилистка война вече е в ход. Това не е война – цялост, а война – съвкупност от локални конфликти, или по-точно, бунтове на определени зони, райони срещу централната власт. Така нареченият международен тероризъм, в случаите, когато не е параван или маска на специалните служби, е една от формите на световната пуантилистка война, която няма почти нищо общо с епохата, в началото на която стоят италианските карбонарии, а в края – италианските „Червени бригади“. Световната война, наред с другото, е насочена или към отнемане от централната власт на правото да разполага с местните ресурси, или към насилствено – най-често терористично – принуждаване на тази централна власт да се съгласи локалният хищник да експлоатира в една или друга форма подконтролните й ресурси и население. Това, според мен, е световната война на XXI век, войната на епохата на късния капитализъм (и, кой знае, може би и на посткапитализма, който с пълна очевидност се оформя пред очите ни като много по-жестоко, експлоататорско и неегалитарно общество от буржоазното).

Субектите на световната пуантилистка война не са само и дори не толкова държавите, колкото ТНК, криминалните общности, клановете, терористичните групи, и, естествено, държавите, при това едновременно в техните официални и неофициални – К-структурни – ипостаси. При това тези ипостаси могат да влизат в остри противоречия помежду си, и, условно казано, различните етажи на едно и също учреждение могат да се окажат на две, а понякога и на три или повече различни страни. Понякога те воюват помежду си, понякога – с държавата. За това в съвременния свят има всички условия. От една страна, високотехнологичните военни технологии (ядрено, бактериологично, информационно, организационно и т.н. оръжие) престанаха да бъдат монопол на държавите. От друга страна, пуантилисткият характер на глобалния свят, представен от ограниченото пространство на зоните на ядрото и техните анклави на Юга (обикновено това са големи градове), прави този свят изключително уязвима цел.

В наши дни по съвсем нов начин оживява толкова популярната през 20-те години на миналия век тема за самотници, стремящи се да завладеят властта над света – „Властелинът на света“ и „Продавачът на въздух“ на Беляев, „Хиперболоидът на инженер Гарин“ на Толстой и много други. Глобализацията поставя реална финансово-икономическа и политическа основа под структури от типа на „Спектр“ и персонажи като Доктор Но от бондианата – структури и персонажи, над които през 60-те и 70-те години можехме снизходително да се посмеем: нали знаем, че в реалността такова нещо не се случва. В глобалната реалност това е възможно. Индивидуализираните К-структури напълно отговарят на глобалния пуантилистки свят, в който под килима (доста изяден от молци) на нациите-държави с техните полуфиктивни конфликти се води жестока борба на организирани малцинства и групи под различни маски за контрол над света или над значителни негови части.

К-структурите на глобалната (енетееровска, компютърна и т.н.) епоха придобиха оръжие с такова качество и мащаб, за което К-структурите на предходната епоха – империализма и държавно-монополистическия капитализъм (1870–1970-те години) – не можеха и да мечтаят. Става дума за информационно-организационното оръжие. Информационно-организационното оръжие позволява не просто в значителна степен да се контролира светът, както беше на късните стадии на масовото общество (пълният контрол над реалния свят по същество е невъзможен), а да се създаде виртуален свят, да се подмени с него чрез електронните медии реалният свят и този създаден и контролиран виртуален свят да се представя за реален.

Ако по-рано се създаваше текст, който се опитваха да впишат в реалния свят, то сега се създава проект – контекст, с който се подменя реалният свят, и в този виртуален контекст се вписва всяка реалност като текст, която при това и в резултат на това губи качествата на реалност и неконтролируемост. От тази гледна точка в епохата на глобализацията по американски, чието главно действащо лице е това, което наричат „новата американска империя“, научната конспирология се оказва, наред с другото, информационно-организационно оръжие. И, кой знае, може би именно това оръжие ще спомогне за по-бързото приключване на тази епоха: „Върви, отровена стомано, по предназначение“ (Уилям Шекспир).

Но ще бъде ли това краят на К-структурите? Съмнявам се. По-скоро редом с К-структурите, от една страна, ще възникнат нови, неоорденски, способни окончателно да погребат държавата (или да я превърнат в своя обвивка), а от друга страна, на повърхността могат да излязат К-структури и ордени, които досега са се криели в дълбока сянка и чиито позиции в условията на глобална криза се оказват в опасност. С други думи, ако не се случи глобална катастрофа, ни очакват, разбира се, не щастливи, но изключително интересни времена, в които Времето ще се свие във футуроархаичен лист на Мьобиус и за разбирането на които ще ни е нужна нова наука за обществото и за тези, които претендират за биосоциалния Пръстен на Всемогъществото в него. Само така ще може да се унищожи този пръстен.