![]()
Владимир Павленко
През последните дни външният министър на Русия Сергей Лавров два пъти излезе с руски оценки за международната ситуация. На 17 септември той участва в посланически кръгла маса, посветена на украинската криза, като я свърза с Устава на ООН. На следващия ден даде интервю за телевизионната програма „Голямата игра“ по Първи канал. Според нас беше направена значителна крачка към разкриването на ключовите моменти и нюанси в руските оценки за настоящата обстановка. Още е свеж споменът и от интервюто на руския външен министър за NBC от 24 август, в което той разказа много пред американската аудитория въпреки безпрецедентния натиск от страна на водещата, чието поведение на моменти изглеждаше откровено грубо.
На посланическата кръгла маса присъстваха около стотина чуждестранни дипломати, на които буквално беше разяснено в детайли всичко, свързано с кризата в Украйна, западните спекулации по тази тема, както и задънената улица, в която попаднаха миротворческите усилия на президента на САЩ Доналд Тръмп. Държавният глава след Аляска искаше бързи резултати и дори предлагаше среща на руския президент Владимир Путин с „просрочилия си мандат“ „глава на режима“, както Лавров нарече Зеленски, още на 22 август. На хартия за Вашингтон всичко изглеждаше гладко, но се спънаха в пропаст. Както помним, на 18 август американската столица беше наводнена от европейските придружители на Зеленски, които успяха да наложат на Тръмп размяна на мирните преговори срещу печално известните „гаранции за сигурност“. На този фон се появиха множество изтичания на информация от Банкова, че се е поел курс към печелене на време с прехвърляне на отговорността за това върху Русия. Нито Европа, нито Киев имат нужда от мир. А накъде се протакаше? Отговорът на този въпрос е известен още от края на миналата година: до междинните избори в разчет на поражението на републиканците и преждевременното превръщане на Тръмп в „куца патица“.
Какво доказа с изказванията си Лавров – и то убедително?
Първо. Той разкри логиката на подкопаването на позициите на Тръмп от „дълбокия“ истаблишмънт на САЩ и неговия европейски филиал. И през 2016 г., и през 2024 г. за Тръмп към момента на встъпване в длъжност бяха подготвяни „подаръци“, които го принуждаваха да променя посоката на усилията си, създавайки препятствия пред руско-американския диалог. Министърът припомни, че преди девет години, в навечерието на смяната на караула в Белия дом, Барак Обама предизвика международен скандал с масово експулсиране на дипломати, закриване на търговското представителство на Русия и незаконна експроприация на руската дипломатическа собственост в САЩ. Към това се добави и нов скандал – опитът на Тръмп да смекчи удара чрез дипломатическите контакти на назначения, но все още невстъпил в длъжност съветник по националната сигурност генерал Майк Флин, чиито разговори с руското посолство във Вашингтон бяха подслушани. Това му коства поста и нанесе тежък удар на екипа на Тръмп.
Във втория случай неизбежното му връщане в Белия дом бе блокирано от „дълбоката държава“ чрез отхвърлянето през декември 2021 г. на руските предложения за колективна система за сигурност, при пълното съзнание, че това ще доведе до започването на СВО. Когато това се случи, противниците заложиха на ескалацията и провалиха вече парафираните от Киев Истанбулски споразумения.
Иначе казано, Лавров освети методиката на действия на „дълбоката държава“ – тя действа не чрез закони, а чрез създаване на ситуации, които заставят публичната власт да се занимава с наложени проблеми. Така Тръмп бе вкаран в капан – вместо да нормализира отношенията с Русия, беше принуден да гаси дипломатически конфликти и да се занимава с украинската криза.
Второ. Лавров отбеляза, че Тръмп води насрещна игра, и че „дълбоката държава“ вече е значително отслабена спрямо първия му мандат. Това се дължи на включването на „несистемни“ посредници във външнополитическия екип – например успешния Стив Уиткоф, който дори отказвал преводачи от Държавния департамент, оставяйки „дълбинниците“ без достъп до съдържанието на руско-американските разговори.
Трето. Лавров изрично подчерта, че няма никакъв „териториален обмен“ – това било само начин Тръмп да троли Зеленски и европейските му покровители. Т.нар. „двуседмични ултиматуми“ също се оказват прикритие на вътрешни американски разчиствания, включително разкритията за манипулираната „руска следа“ в изборите от 2016 г.
Той също предупреди, че евентуално влизане на европейски войски в Украйна ще има статут на окупация, което ги превръща в легитимна цел за руски удари. А т.нар. „зона забранена за полети“ е невъзможна без участие на САЩ – което, изглежда, няма да се случи.
Лавров отбеляза и, че Тръмп бил шокиран от забраната на каноничната Украинска православна църква и многократно проверявал информацията при държавния секретар Марко Рубио. Това вероятно е свързано и с посещението в САЩ на патриарх Вартоломей, чиято среща с Тръмп изглеждала по-скоро като извикване „на килимчето“.
Четвърто – и най-важно. Половината от изказването на Лавров бе посветено на критика срещу ООН. Той директно назова виновниците за кризата на организацията – Секретариата. По думите му ключовите постове са „приватизирани“ от страни от НАТО. Лавров лично се обръщал към генералния секретар Антониу Гутериш за провокацията в Буча, но последният „срамежливо отвръщал поглед“. Това било позор за него и за целия Секретариат.
Гутериш реагира същия ден с призив за „реформа на Съвета за сигурност“, подкрепяйки инициативата на Лондон и Париж за ограничаване на правото на вето. Но според Лавров това било продължение на западната линия за приватизация на ООН.
Русия обаче подчертава, че не отхвърля ООН като ядро на световната система – напротив, тя предлага разширяване на Съвета за сигурност с включване на Индия, Бразилия и евентуално ЮАР. САЩ и съюзниците им пък настояват за Германия и Япония.
Тези противоречия се очаква да излязат на преден план през 2026 г., когато предстоят изборите за нов генерален секретар. Русия и Китай вероятно ще настояват за преразглеждане на разпределението на ключовите постове.
В крайна сметка:
Русия, в координация с Китай, пренася конфликта със Запада в институционалната плоскост на международното право и поема инициативата в обсъждането на глобалния дневен ред. Според автора – с това Москва е закъсняла поне с петнадесет, а по-добре двайсет години.
Източник: iarex.ru