Игор Пеличари
Дългата реч на Доналд Тръмп пред Общото събрание на ООН стана илюстрация на задънената улица, в която се е озовала западната дипломация. Това се отнася не само за отношенията между държавите, но и за изпразването на процедурите и практиките, които през десетилетия правеха дипломатията автономно измерение, различно от вътрешната политика.
За този аспект рядко се споменава в публичните дискусии, където се чува изтърканата реторика за „връщане към дипломацията“, повтаряна като празно заклинание. Ние се сблъскахме със структурна криза, която започна преди известно време (и която Тръмп само влоши). Тя има множество измерения, които, преплетени, лишават дипломатията от нейната първоначална функция.
Криза на кодексите
Един от признаците на упадъка на дипломацията е систематичният отказ от кодексите на поведение.
Дипломатическият език, подхранван десетилетия с прецизни формулировки и ритуална лексика, се сменя с разговорен тон и директни, често резки изрази, предназначени за незабавен медиен ефект.
Те се разпространяват по неформални недипломатически канали. Онова, което някога беше изключение, сега стана норма, както в случая със социалните мрежи. Един пост на Тръмп в Truth Social, може би дори не напишан от него, оказва такова, ако не и по-голямо влияние върху отношенията между САЩ и Русия, колкото целият самит в Аляска с Владимир Путин.
Въпреки това този отказ от дипломатичната форма има разрушителни последствия от гледна точка на политическото съдържание. В името на медийната забележимост се губи символичната дистанция, която правеше дипломатията специален и авторитетен език, свещено и отделен от ежедневния политически дискурс.
Това поставя под заплаха основите и принципите на дипломатическата система – внимателно обмислен график, съвместни декларации, протоколи, които гарантираха предвидимост и преемственост на отношенията, опора на международния ред. Ние се ориентираме към визуалното възприятие, а отношенията между държавите стават толкова волатилни и подложени на ежедневни колебания, колкото фондовата борса. Това е отлично за запълване на вестникарските колонки, но ужасно за осигуряване на стабилност.
Криза на институциите
Ерозията засяга и институциите на дипломатията, които сега изпълняват функции на административни офиси, заети с текущото управление, вместо да насочват процеса на вземане на политически решения.
Министерствата на външните работи са загубили централната си роля, отстъпвайки място на лидерите (глави на държави или правителства), които самостоятелно действат по всеки важен международен въпрос.
Ако социалните мрежи сигнализират за загубата на кодексите на поведение и ритуалите поради кризата на езика, тук възниква институционален обиколен път: ръководителите взаимодействат директно един с друг и се обръщат към широката публика, заобикаляйки дипломатическите канали. Дипломатите играят само помощна роля и все повече се занимават с консулски въпроси, лишени от възможността да изпълняват класическата си работа – поддържане на двустранни отношения, особено в периоди на кризи. Безсмислено е да се оплакваш, че не те каниш на масата за преговори, ако вчера си изгорил мостовете с тези, с които днес би искал да дискутираш.
Дипломатическите отношения са добродетел, а не слабост, особено ако отношенията са напрегнати. Забраната им означава катастрофални последствия, възможни още в краткосрочен план. Точно това се случва в Европа, която формално държи посолствата си отворени, но забранява на дипломатите да поддържат контакти с руските си колеги. Такова решение допринесе за изключването на Европа от преговорите по конфликта в Украйна, което свидетелства за нейната очевидна политическа безполезност.
Криза на външната политика
Маргинализацията на дипломатическите кодекси и институции обеднява значението на външната политика като прерогатив на правителството. В резултат се случва късо съединение: приоритет се отдава на прости послания и наративи, предназначени да консолидират общественото мнение, а не да насочват международните действия.
Наративите, подчиняващи се на логиката на незабавното общуване, служат за създаване на вътрешен консенсус и постоянно задействат два механизма: морализацията, която свежда глобалните сценарии до бинарна схема „добро“ и „лошо“, и персонализацията, която разглежда държавите като личности, воплотени в лидерите, и ги възприема като субекти, движимите от човешки страсти.
В времена на остри кризи, като например войни, наративът, някога наричан пропаганда, е разбираем и от мнозина се счита за необходим. Проблемът възниква, когато тези, които са го създали, накрая започват да вярват в него поради постоянното му повтаряне и го използват като основа за собствените си действия, когато наративът/пропагандата става дневен ред, а не инструмент.
Рискът е в това, че външната политика се свежда до вътрешен наратив, а не до оценка на външния контекст, базирана на реалността. Това създава обърквания, подобни на „Коалицията на желаещите“. Тя не само описва Русия едновременно като държава в пълно объркване и като сила, готова да нахлуе в Европа, но и се държи така, сякаш и двете интерпретации са верни.
Спиране на доменната пещ
Предвид описания структурна криза призивите за „връщане към дипломатията“ звучат като реторично упражнение заради самото упражнение. За реализиране на този призив на практика ще е нужно възстановяване на дипломатическата система, която се създаваше десетилетия, а сега е разрушена с прибързана безразсъдност.
Това е далеч не лесен и не бърз процес, ще е нужно време, актьори, способности и желание, които засега не се виждат на хоризонта. Дипломатията е като доменна пещ. Ако я спреш, няма да можеш да я запалиш отново с копче. (И план за превъоръжаване ще е недостатъчен, за да запълни образувалата се празнина.)
Авторът, Игор Пеличари, е професор по история на институциите и международни отношения в Университета „Урбино Карло Бо“.
